Антон Дончев
Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (75) (Книга първа: Степта)

5.

Накарах да ми прочетат всичко, което разказах за дните подир срещата в Светилището на Големия конник. Прочете го жена, а имаше хубав и дълбок глас. И като свърши, казах:

— Хубаво е.

После добавих и казах:

— Изстържете всичко написано върху пергаментите и се пригответе да пишете отново.

И чух как остриетата стържат върху пергамента. А мразех този звук и сякаш стържеха костите ми. И остриетата изстъргаха и превърнаха в черни стърготини — като шепа сажди — думите, с които разказвах за бездънната пукнатина в пещерата — горе при вечния лед, където Аспарух видя изсъхналите мумии на стотици жреци на Големия конник. И върху мумиите при входа падаше светлина, а мумиите назад се губеха в мрака, сякаш идеха от недрата на планината. И върху някои мъртви лица блестеше прозрачната маска на леда; и мумиите се сливаха с ледената стена на пещерата, сякаш бавно се срастваха с леда. А върху други лица капеше пещерна вода и те бяха покрити с бялата кора на варовика, сякаш бавно се превръщаха в бели изваяния от камък и в стълбове, които подпираха свода на пещерата.

И там, върху изстърганото, пишеше и вече не пише за каменната дъга, прилична на отломка от гигантско колело, издълбано в скалите и леда. И долният край на дъгата се губеше в мъглата, а горният край сечеше нощното небе. И няма да чуете, а то ще рече — няма вече да видите лицата на жреците, които следяха от тази дъга пътя на звездите и половин век не бяха обърнали назад лица към земята.

И няма да научите за пазача на свещените реликви на болгарите, който се вдигна като оживяла мумия от дупката в скалата и говореше с Акага — сякаш тя стоеше пред него.

Да, писците изстъргаха пергаментите и така е по-добре, защото има поговорка, която казва: „Ако истината прилича на лъжа, по-добре не говори.“

И така — в дните след срещата в Светилището на Големия конник, жрецът показа на Аспарух третото съкровище на конниците. Първото беше златото, което пазеше спомена за мъртвите, второто беше медта, която отброяваше душите на живите, третото съкровище беше от камък.

И Аспарух с жреца се изкачиха високо горе, сред вечните ледове — а пътят беше два дни все нагоре — и стигнаха в огромна пещера, пълна с ослепително сияние, защото светлината влизаше през процепи, закрити от пластове прозрачен лед. И там — върху каменни стълбове, пречупени обелиски, плочи, олтари или върху прости камъни, там бяха издълбани с руни спомените на безбройни поколения конници. Спомени и за строежи, и за надгробни ридания, и за велики мъже. Имаше и гранични знаци на изчезнали империи, и списъци на оръжие, превърнато в ръжда, и списъци на мъртъвци, превърнати в прах. А жрецът прочете на Аспарух първите два надписа, защото руните бяха много стари и малцина можеха да ги четат. Това бяха първите вести за срещата на хората орачи с хората конници.

Най-напред пишеха орачите, които са живели при изгрева на слънцето. Те казваха: „При северното море живеят богатири с човешки тела и с конски нозе, покрити с дълга козина. Това са хората коне. Те с бичове шибат сами себе си по нозете и се носят по степта с бързината на вятъра. И викат — га-га-га — като дивите гъски в есенното небе…“

А после жрецът прочете сказанието на хората, които живеят на другия край на земята, при залеза на слънцето. И те пишеха: „Тогава богинята на облаците Нефела роди от титана Иксион дете чудо, чудато създание: не човек, не кон, не дърво; не титан, не бог, не звяр; а и това, и другото, и третото. То беше и кон, и човек, и дърво. Бе отломък и от бог, и от титан, и от звяр. То беше и смъртно, беше и безсмъртно. Нарекоха това чудище Кентавър.“

И жрецът остави Аспарух в каменно — ледената пещера, пълна с ослепително сияние. Остави му мех с мляко и пита мед. А млякото стана на лед и медът стана на камък; и Аспарух се вледени и вкамени от мраза на пещерата и от ледения дъх на вековете, който идеше от древните надписи. И той четеше — денем на слънцето, нощем на факла — и почти ослепя, защото лъчите идеха отвсякъде, отразени от бляскавия лед, който обковаваше пода, стените и свода на пещерата. А ослепително блестяха и надписите, защото вдлъбнатините на руните бяха пълни с лед; и ледът се вдигаше над камъка, та руните сякаш бяха изписани с блясък. А надписите говореха за величие и болка, за слава и горест и Аспарух четеше за велики подвизи на хора, за които не беше дори и чувал.

И Аспарух запомни една черна плоча, върху която имаше издълбано човешко сърце. Някога вдлъбнатината в плочата се изпълнила с вода и водата бе станала лед. Сега ледът се издуваше, та изпъкваше над плочата, като че ли сърцето беше издялано от скъпоценен камък, пронизан от светлина.

После жрецът се върна и показа на Аспарух черната дупка — устата на тъмния проход към сърцето на земята, където чакаха мумиите на мъртвите жреци. И каза на Аспарух: „Един ден ти ще оставиш моето тяло ей тук, до входа.“

А проходът беше пълен и нямаше място за повече мъртъвци, защото мъртвите жреци излизаха вече навън, в светлината.

И жрецът заведе Аспарух да види свещените реликви на болгарите. А живата мумия на пазача наричаше Аспарух само: „Внуче на Акага.“

Аспарух видя трите проскубани вълчи кожи — едната бяла, от енисейски вълк, втората черна, от тибетски вълк, и третата сива, от степен вълк.

В бялата кожа лежеше колчан с десет пречупени стрели, които бяха свещените знаци на оногурите. Защото „оно“ бележи десет, и „гури“ бележи стрели, но „оно“ означава и „много“, и „голямо“, и „велико“. А „гури“ означава и „стрелци“, и „мъже“, и „братя“. Така всъщност оногури може да се прочете като „десетте стрели“, но то означава и „големите братя“. Названията утигури и кутригури също означават числа на колена, но всъщност се четат „малките братя“ и „най-малките братя“. И названията на племената са многозначни, тъй както е многозначно всичко на този свят, защото в една златна купа можеш да пиеш кумис, можеш да счупиш с нея главата на врага си, а можеш да справиш в нея и нуждата си.

А десетте древни стрели бяха събрани в един колчан преди повече от тридесет века в нощта, в която десет колена на оногурите решили да се обединят. И стрелите бяха пречупени, защото първият вожд на оногурите — не казвам името му, тъй като след него трябва да изредя имената на баща му и дедите му и всеки ще скочи от могилата си и ще викне: „Кажи за мене, кажи за мене!“ — този първи вожд дал на всеки старейшина колчан с десет стрели и го накарал да ги пречупи. И след като никой не успял, той счупил стрелите една след друга. После тази легенда разказваха за Кубрат, но то не е вярно, стрелите ги пречупил първият оногурски вожд.

А утигурите имаха в сивата вълча кожа шепа черни въглени — от първите свещени огньове, край които се събрал съветът на утигурските родове и решил да избере общ вожд.

А в черната вълча кожа лежаха свещените знаци на кутригурите — стрела, секира, стиска суха трева и палешник. Легендата разказва, че когато дошли на Кавказ, кутригурите имали само три свещени вещи, подарени от Тангра — без ралото. Според жреците на Конника ралото било свещена реликва на скитите и кутригурите го взели от тях. Но кутригурите не даваха дума да се издума за ралото, колкото и да се гневяха жреците на Коня. И се наричаха трите племена „големи“, „малки“ и „най-малки“, защото оногурите се редяха в общия строй на бойната конница в средата, а другите две племена се редяха отляво и отдясно. И оногурската световна посока беше юг, а югът е главната световна посока на болгарите. Тъй, когато гледаш на юг, оногурите са към пладне и утигурите са към изгрева, а кутригурите към залеза.

Освен свещените знаци на племената всеки род имаше свещен знак — и оногурите брояха сто и два рода и към тях двайсет и седем рода хуни; и утигурите брояха осемдесет и един рода и към тях трийсет рода с кавказки корен; а кутригурите бяха най-многобройни, та имаха сто четиридесет и четири рода и четиридесет и осем рода от разни конни племена — авари, угри, забендер, тарниах и котзагир.

Тук бяха и свещените знаци на болгарските племена барсали и савири, но тези знаци щяха да потънат в прах и забвение, защото конниците приемаха кръста.

И в новата си родина по степите край Черно море трите главни болгарски племена се построиха в своя дядовски боен ред, та болгарският народ легна като сянка на орел върху степта — тялото на орела край Волга и Дон с клюн на юг, а това бяха оногурите; лявото крило на орела, извито край Кубан с махови пера по Кавказ — това бяха утигурите; дясното крило край Днепър и Днестър с разпилени пера край Тиса и дори По — това бяха кутригурите.

Но тук трябва да се каже, че утигурите и кутригурите скоро забравиха родната кръв, та почнаха да се бият помежду си и поред да се съюзяват с ромеите. И техните вождове поискаха да се обличат не в кожа, а в коприна; и ромеите им даваха ежегодна дан хиляди стъпки копринени тъкани. Така конниците продадоха кръвта си и кръвта на своите синове срещу изпражненията на копринената буба.

Но като се биеха, те си оставаха братя и говореха на един език, макар да имаха разни вождове. И най-важното — в мир си вземаха, а във война грабеха жени от другото племе. Така утигурските шатри бяха пълни с кутригурски жени и кутригурските шатри с утигурки. И като се замисли човек, вижда, че тези жени събраха племената. Защото когато се връщаха от бран, мъжете носеха главите или косите на убитите врагове и се хвалеха — а се случваше да донесат главите на брата или на родственика на жена си. Тогава свършваха белите дни за конника. И се случваше жените да замерят победилите вождове с умрели котки и да мажат шатрите им с нечистотии. А вождовете мълчаха и отвръщаха глава на другата страна, защото, ако вдигнеха ръка срещу жена, щяха след миг да умрат, набучени като таралежи със стрели, и труповете им щяха да ги ръфат кучетата. Тъй воините на двете племена тръгваха на поход едни срещу други като конекрадци — тихо и посред нощ. И дори да победяха, връщаха се като победени. И Акага, макар да беше оногурка, подстрекаваше жените от двете племена да кълнат войната между братята.

И дойде денят, в който двамата вождове — утигурът Ругиля, син на Спаргезун, и кутригурът Химналон, син на Тарвел, застанаха един срещу друг, съблечени до пояса, със саби в ръка. И почнаха да секат главите си — отгоре, по коравото теме. А не се биеха, ами се сечаха за памет, в знак за братство, за да им напомнят белезите от последния бой за сключения вечен мир между двете племена. И ако вдигнат глас един срещу друг, едновременно да вдигнат ръка и да пипнат ръбовете на раните си. Посякоха се добре и кожата от главите им падна на дрипи върху очите, а кръвта потече до свещените бойни пояси, както беше уговорено. И жреците зашиха кожите на главите им накриво, да останат белези и ръбове като гребени на петли, та по-добре да си спомнят кога утигур и кутригур са заставали за последен път един срещу друг.

И Аспарух видя, че пергаментовата кожа върху черепа на стария пазач на свещените знаци носи белези от удари на сабя. И си помисли, че това може да са спомените от клетвата на двете племена. Защото често престарели старейшини от знатни родове изчезваха, като оставяха синове и стада, а се говореше, че отиват да умрат като жреци в планините, по-близо до Тангра.

И преди да тръгнат надолу към долините, където бушуваше лятото, жрецът и Аспарух застанаха на ръба на пропастта, в която се извиваше каменната дъга на счупеното колело. А както казах, с него жреците мереха пътя на звездите. И ледените върхове светеха в нощта, и в пропастта се кълбеше мъгла.

Жрецът каза:

— Синко, доведох те в светилището на конниците, за да усетиш дъха на Времето. Затова ти говоря пред тази дъга, която измерва хода на Времето. Искам да усетиш колко нищожни и дребни сме пред непобедимото Време и колко човешки съдби и надежди са погълнати от морето на Времето. Ти видя даровете на мъртвите народи, видя техните надписи, видя мъртвите жреци. Исках да разбереш, че ние трябва да се подчиним на Времето, което създава всичко, дава му да узрее и го убива. Затова — слушай Времето и не се бунтувай срещу него, защото е безполезно. Всяко нещо на времето си, всяко нещо с времето си и всяко нещо до времени. Слушай Времето и се подчинявай.

И жрецът още каза:

— Ние сме жреци на Тангра, но на дело сме жреци на Времето. И Времето може да се мери с число, а числото е сянка и отражение на нещата. Но Времето е също така самото съществуване, неуловимото естествено течение на живота — и на хората, и на вещите — и на всичко в света. Ние, жреците на Тангра, познаваме законите на Времето — число, което се определя от въртенето на небесните тела. И това познание дава на болгарите сила, която плаши враговете ни. И много пъти болгарите са печелили битки в деня, в който слънцето се затъмнява — както е било предсказано от жреците. Това е голямо познание. И все пак — то е нисше познание. По-важно е да помниш другото.

И като помълча, жрецът каза:

— Времето учи нашия народ на строгост и точност. Другите народи пресмятат войските си с десетки, стотни и хиляди. Ние, болгарите, пишем на камък, че ичиргу боилът трябва да има 882 ризници — не хиляда, а бери багаинът 84 ризници — не сто. Тази строгост и точност, на които се прекланя нашето племе, те пазят племето четиридесет века. Бъди строг и точен като Времето.

Жрецът още каза:

— И Времето ни учи на неумолимост. Само две неща още от древни времена са придобили истинско единство, което значи сила. Небето е придобило единство — затова е чисто. Земята е придобила единство — затова е спокойна. Но Времето е научило небето и земята, че за да бъдат силни, не могат да бъдат човеколюбиви. Те се отнасят към всички неща — и към хората — като към жертвени кучета. Ако искаш да бъдеш силен, трябва да бъдеш неумолим като Времето.

Аспарух мълчеше. Да, Аспарух видя Времето. То имаше неповторимия бял блясък на прозрачен лед. И то беше студено, студено, студено.

Аспарух замръзна. Душата му стана като черната вода на онова езеро под леда, в което цяла зима се къпеше момчето Марал-Аспарух. И както слънчевите лъчи отскачаха от леда на езерото, та водата цяла зима оставаше черна като катран, тъй и всяка светлина и всеки глас на околния свят отскачаха от Аспаруховите зеници и уши, та душата му оставаше черна и спокойна. И той не знаеше кога ще дойде — и дори не чакаше — денят на пролетното равноденствие, когато ледът щеше да пропусне лъчите, за да може езерото отново да просветлее.

И затова нито каменните надписи, нито изсъхналите мъртъвци, нито думите на жреца развълнуваха черната вода на Аспаруховата душа. И той си спомни думите на Акага, казани тогава, в оня пак пълен с блясък ден на първата среща с Кубрат. Акага беше казала: „Не се страхувай, те ще се върнат при тебе, когато останеш сам и потънеш в размисъл. Ако не се върнат днес, ще се върнат утре или след година…“

Да, синко Аспарух, те щяха да се върнат.