Антон Дончев
Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (55) (Книга първа: Степта)

4.

Докато хан Кубрат газеше с коня си през плиткото езеро, Ак Йола го следеше с поглед и вървеше след него на един полет от стрела. И когато ханът зави надясно и навлезе сред камъшите, Ак Йола незабелязано го пресрещна и тръгна току зад него, защото иначе можеше да го изгуби от погледа си. И Кубрат го повика и му каза:

— Събери децата в горницата на Жълтото градище.

И Ак Йола мълчаливо се поклони.

А говореше Кубрат за децата, които му бяха изпратили вождовете на съседни племена и народи, за да ги наставлява и учи при двора си. И половината бяха заложници — макар това да не се говореше, но и всяко коляно на големите болгарски племена също беше пратило дете на прочут вожд, защото беше голямо нещо да речеш — мой наставник и побащим беше самият хан Кубрат. И между децата имаше и петима синове на Баян и Котраг — ще рече петима внуци на Кубрат.

Децата се събраха в голямата горница на Жълтия дворец и насядаха по седалките, където вчера седяха хранените хански люде. И колкото и да бяха учени на търпение и послушание, пак горницата жужеше като кошер. Пергаментът на Ван Фу беше свален и затова децата търсеха своите родни места по старата картина на света. И някои хапеха устни, като гледаха каква е била тяхната родина и какво е останало от нея. А картината беше изписана нависоко, а пък и не беше прилично да се пипа стенопис, затова децата сочеха с ръце, караха се и викаха: „Аз съм оттук! Ти си оттам! Това не е вярно! Вярно е!“ А някои мълчаха и седяха настрани, настръхнали като зверчета. И като в някое стадо имаха водачи, а също и клетници, на които всички изкарваха гнева си.

И не бяха това деца, ами юноши от тринадесет до седемнадесет години и някои бяха вече едри като мъже. Слугите им бяха останали навън и нямаше кой да брани по-малките и по-дребните, та те едва не се сбиха. И веднага насядаха според народите си и според дружбите и враждите между тези народи, а и според световните посоки. Имаше петдесет и четири деца от близо тридесет племена — от руси варяги до жълти китайци, и някои от тях щяха да станат прочути вождове, а други бяха вече просяци и не знаеха, че бащите им са загубили главите си. Някои бяха сдържани и студени, а други буйни и непокорни.

Когато хан Кубрат влезе, юношите се изправиха на крака и дълбоко се поклониха. И всички — дори най-гордите — завидяха на Аспарух, който вървеше до великия Кубрат. И ако не му завидяха за баща му, завидяха му за високия ръст, широките плещи и походката на млад барс. А Кубрат седна и сложи Аспарух до себе си от лявата си страна. И юношите бяха чули дълги разкази за живота на хан Кубрат, защото истината беше, че Кубрат им ги разказваше заради Аспарух. Щом останеха сами двамата, Кубрат като че ли изпитваше свян да разказва за себе си.

И Кубрат се усмихна и каза:

— За какво обещах да ви разкажа?

И десетина детски гласа — на по-малките — викнаха едновременно и отговориха:

— За похода срещу Абд ар Рахман!

И всички се радваха, защото между тях нямаше нито един арабин.

И хан Кубрат разказа:

— Това се случи преди четиринадесет лета, в годината на Петела — ще рече в лято 654-то, според летоброенето на християните. Алп Илитвер ми изпрати обгорено гарваново крило и вест, че от юг идват странни конници, облечени в бяло като жени, на чудно хубави коне. Това бяха арабите. А бяхме вече чували, че били невиждани стрелци с лък, та дори в една битка всичките им врагове били улучени от стрелите им само в очите. Алп Илитвер искаше помощ. И аз тръгнах начело на двадесет хиляди саби, заедно с две хиляди дулусци, водени от Ак Йола. А от тези двадесет хиляди конници само десетниците бяха влизали в битка; другите се бяха учили да секат колове и сайги. Чудех се как ли ще се държат в битка.

Когато стигнахме Каспия, от Кавказ слязоха около десет хиляди арменци и грузинци — всички пеша — всяко племе даваше по пет хиляди пешаци. Тежките им щитове, броните и дългите им копия бяха натоварени на дребни коне. Арменците ги водеше Вартан, син на Мхитар, а грузините водеше Шота, син на Багратион — всеки от тях мъж прочут и покрит със слава като тюркут с въшки. А дойдоха и хора от тридесет други племена, най-вече алани. И голяма грижа беше да не се сбием помежду си, преди да дойдат арабите. Между племената имаше стари и нови вражди и всички се гледаха изпод вежди, та изклах цяло стадо бикове, за да давам пиршества, да каня всяка вечер вождовете им и да ги имам всички събрани пред очите си.

Най-после арабите дойдоха и ние ги срещнахме пред град Болгар — оня Болгар, който е на Каспия. Аз с дулусците стоях на една могила, арабският пълководец стоеше насреща ми на друга могила, заобиколен от хора в бели дрехи под зелени знамена. А в долината се срещнаха двете войски. По средата бях поставил тежките пешаци на арменците и грузинците, а конницата беше разделена на двете крила. Арабите имаха само конница. И когато войските се удариха, моето ляво крило отстъпи, защото го удариха стрелци на едри камили. Но арменските пешаци отвориха редиците си, за да пропуснат моите конници и затвориха редиците си пред арабите. Така на лявото крило и в средата арабската конница се биеше срещу пешаци. А отгоре битката не приличаше на битка, защото арменците и грузините опряха щитовете си в земята, и с другите щитове се покриха като покрив с плочи, та дори дъжд да валеше, нямаше да ги намокри. И пред войската стърчаха копията на първите три редици, сякаш таралежи бранеха огромна костенурка. И арабите стреляха срещу това двадесет хилядикрако чудовище, и от време на време някой от пешаците падаше, но то беше нищо. А стрелите на арабите се свършиха, та те само разиграваха конете си пред копията и ги сечаха, но конете отскачаха назад и хвърляха ездачите си. Арменците и грузините нищо не правеха, само се покриваха с щитовете и държаха напред копията си. Ала в това време разбитата конница от лявото крило се построи отново, десният край на пешаците се отлепи от могилата, където ги пазеха дълбоки насипи — и построената конница се изсипа от дясното крило. Там се биеха младите конници, за пръв път влезли в битка. И те не отстъпиха пред арабите. Оттогава не ме е страх, че младите са по-страхливи от старите — тюркутите си правят крива сметка, ако мислят, че нашите млади конници не ги бива за бой. Та, цялата наша конница се струпа на дясното крило и успя да изтласка арабите. И тогава арабският пълководец прати срещу младите конници отряда от върха на своята могила и остана сам със свитата си. И като видяха това, моите дулусци взеха да се прехвърлят върху бойните си коне, защото досега седяха на запасни коне, да не изморяват бойните коне.

И пред дулусците изскочиха двадесет жреци, облечени с вълчи кожи, с маски на лицата и с тъпани в ръце. Едно помня — страшните им космати лица, огромните им тела в шубите… и мъничките човешки ръце, които се подаваха изпод козината. На вид бяха огромни зверове, а ръцете им бяха нежни и човешки. Един жрец да изскочи пред сто души — и може да ги подлуди, а двадесет жреци могат да подлудят цяла войска. Защото жреците се гърчеха на конете и крещяха, и биеха тъпаните, докато побеснелите коне се мятаха, като че ли барсове гризяха гърбовете им. И откъм битката идеше един непрекъснат писък и крясък, и над хората светеха с бели пламъци остриетата на сабите, сякаш хиляди хора и коне горяха в бял огън.

Тогава дулусците взеха да ръмжат и да разкопчават броните, сякаш се задушаваха. И пред жреците изскочи на кон Ак Йола — и като скочи от коня си, заби нож в плешката му. И прегърна коня си през шията и впи уста в раната, та взе да смуче кръвта. А подивелият кон го мяташе, като че да беше дете. И мнозина дулусци също скочиха от конете си и забиха ножове в плешките им, и започнаха да смучат кръв от разрязаните жили. И дулусците сякаш полудяха.

И усетих, че в сърцето ми се надигна ръмжене, а после усетих, че скърцам със зъби и се мъча да не отворя уста. Ала устата ми се отвори и взех да рева като звяр. И забравих, че съм стар, че съм хан, че имам дворци и синове. Забравих дори, че живея един път. И чух, че тревожният зов на рогове пробива писъка на битката. И видях, че покривът от щитове бавно се отваря. И арменците, и грузините се отделиха, та между двата отряда се отвори проход, широк сто стъпки. И дулусците се спуснаха надолу по могилата, и тропотът на копита ехтеше все по-бързо и все по-страшно. Тангра изравни пътя ни, та нямаше на нашия път нито овраг, нито трап, защото иначе нямаше как да спрем. Този железен поток от конници размята и прониза арабската конница, както стадо биволи пресича стадо овце. И както бяхме засилени, изкачихме склона на могилата отсреща, където ни чакаше арабският пълководец.

И аз изскочих пред дулусците, и арабинът изскочи пред своите. Три пъти стреля той срещу ми, а стреляше толкова бързо, че една стрела успя да ме удари под щита. Но ризницата издържа — плетена беше от един пиян ковач от рода Ашин, нашите смъртни врагове. После разбрах, че ми е счупено някакво ребро. И аз стрелях три пъти, ала на третия път сложих в тетивата двойна стрела — две стрели в една, които на десет крачки се разделят на две педи. Арабинът покри очите си от едната стрела, а втората го удари под ребрата. И арабинът се смъкна от седлото, и дулусците с трясък се сблъскаха с арабите.

И когато пороят на конниците отмина, видях, че арабинът стои изправен, хванат за седлото на коня. И тръгна бавно настрани от битката, приведен над стрелата. Главата му беше наведена, и нищо не чуваше и не виждаше — сякаш внезапно всичко изгуби стойност за него, та му стана дори досадно. И всичко само му пречеше да свърши нещо важно и съдбоносно. Аз слязох от коня, защото ме досрамя да го гоня на кон, и го настигнах. А той ми каза: „Почакай. Боли ме.“ И седна на отъпканата трева. Седеше съвсем сам, макар на десет крачки да се биеха хиляди хора и макар аз да бях изправен до него. И той вдигна глава, и зениците му бяха разширени, ала не от болка, а от нещо, което беше разбрал отведнъж или си беше спомнил неочаквано, та то го беше изумило. И той ми даде знак да се наведа. А като се наведох, той тихо ми каза: „Енкиду, приятелю мой…“ И затвори очи, та умря.

Този човек се казваше Абд ар Рахман. После Алп Илитвер натопи трупа му в корито с мед и наскоро видях арабина в меда. Същият е, лежи в меда и гледа нагоре, сякаш е жив, само че медът е взел да побелява, та лицето му се замъгли… Така ми каза: „Енкиду, приятелю мой…“ Навярно ме сбърка с някого. Не зная…

И Кубрат спря да говори — та за кой ли път се замисли какво наистина искаше да каже арабинът и кого викаше. Спомни си лицето му на немлад човек — на Кубратовите тогавашни години — и си спомни, че Абд ар Рахман имал тридесет хиляди роби. И какво му помогнаха робите? И какво му помогна това, че е седял до дясното коляно на техния пророк Мохамед? Не приличаше на щастливец този сподвижник на пророка, когато тръгваше към Мохамедовия рай, макар там да го чакаха хуриите. И не се радваше, че умира в свещена война.

И Кубрат попита Аспарух:

— Ти чувал ли си това име — Енкиду?

Аспарух отговори:

— Не, татко.

Кубрат успя да се усмихне и каза:

— Не зная дали ако знаех, че си роден, щях да бъда такъв безумец.

И до края на разговора с юношите, които го питаха за битката и за коня на Абд ар Рахман, хан Кубрат гледаше към децата с едно око, а другото око беше обърнал навътре, към сърцето си. И там звънеше едно странно име — „Енкиду, Енкиду“ — и Кубрат не можеше да спре да мисли кого извика Абд ар Рахман в смъртния си час.