Антон Дончев
Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (51) (Книга първа: Степта)

18.

Последен от съветниците на хан Кубрат се изправи славянинът Хвилибуд Чръноглав, не се знаеше чий син беше. Той беше длъжен да държи погледа си върху полунощните страни. А не се знаеше чий беше, защото още като дете беше продаден роб на тържището в Холмгород и дори да помнеше баща си и дома си, никога не спомена за тях. И го продадоха свои, пак славяни, само че от друго племе. Знаеше се, че са го продали радимичи, но той не казваше дали е от северяните, вятичите, воляните, драговичите, или от другите по-малки племена. Защото славяните не държат роби до гроб, но имат роби и продават роби. Само нямат право да поробват човек от своето племе. И този Хвилибуд Чръноглав трябва да е имал черна коса — разбира се, навремето, защото косата му отдавна беше посивяла.

А мнозина грешат, като мислят, че славяните са само руси и синеоки хора. Защото славяните са неизбродимо море, в което се вливат неизброими реки. И в морето на славянската кръв са се влели реките от кръвта на десетки народи и племена. Славяните са приели тези реки и сега в славянската кръв плуват чудновати риби и разни чудища, отгледани в далечни извори. Затова има дългоглави славяни — с широки скули и големи носове, а има и тънкокости славянки — с кръгли лица, дребни черти на лицето и със смугла кожа. И много славянски деца се раждат руси, сякаш върху главите им грее слънце, а като пораснат, косите им потъмняват.

И тръгна черноглавият роб славянин от ръка на ръка и бързо посивя косата му, защото не е леко да гребеш на галера, да размахваш ковашки чук и да копаеш сребърна руда под земята. И отдавна щеше да се белее не косата му, а черепът му, ако не беше го купил някакъв Кубратов хранен човек. Този последен господар опипа мишците на Чръноглав, строши железния гердан, който сковаваше врата на роба, и като повели да изковат от робския обръч здрав нож, пъхна този нож в ръката на Чръноглав. И болгаринът взе със себе си Чръноглав в един керван в земята на северяните, защото Чръноглав не беше забравил езика на бащите си. И там Чръноглав спаси живота на господаря си и го върна в степта, а от целия имот на господаря си спаси само ножа от робския гердан. Но господарят му все пак умря и верният роб щеше да бъде заклан на могилата му, за да му служи и на оня свят, ако хан Кубрат някак не беше научил за него и не го беше прибрал при себе си. И оттогава Чръноглав водеше керван след керван с Кубратови товари и всеки път се връщаше и от най-далечните страни не само с железния нож, но и с торби злато.

А ходеше Хвилибуд Чръноглав по света, защото не само жаждата за придобивка движи човека, но и любопитство. Ако зверовете са любопитни, та се намират мъртви барсове високо в ледовете на планините, където няма какво да търсят, и ако се намират мъртви мечки в дълбините на пещерите, където няма какво да търсят, то ще рече, че са отишли да търсят така високо и така дълбоко само от любопитство. Тогава какво остава за човека?

Такъв барс, който лази във вечните снегове, макар там да не му е мястото, и такава мечка, която влиза в дълбините на пещерите, макар там да не е мястото й — такъв барс и такава мечка беше славянинът, но и във вечните снегове, и в дълбините на пещерите той намираше буци злато. И не го блазнеше златото, а жаждата да стъпи там, където не е стъпвал друг търговец преди него. Искаше да прекрачи борда на лодката си и да стъпи на незнаен бряг, а насреща му да идват непознати люде. И той да търси общи думи с тях, да търси път към сърцата им и да спи с железния нож под главата си. И Чръноглав се качваше на несигурни кораби, макар да повръщаше ден и нощ през борда им. И той се качваше на тангутски камили, макар като слезеше, все едно, че беше изпил бъчва младо вино, та хем го люлееше, хем му се гадеше.

А когато натежа по тегло и години, хан Кубрат го прибра при себе си за свой съветник.

Сега славянинът повече не пътуваше, но щом се запролетеше, сънуваше един и същи сън. Той стои още като малко дете и гледа как бели късове лед, от които отскачат бляскавите стрели на слънцето, плуват върху сиво море. И върху късовете лед кацат бели птици и разперват крила, та ледовете се превръщат в бляскави кораби с бели платна. И вятърът роши белите пера на птиците, и крилата са като платна, и ледовете се носят като кораби. И белите птици крещят победоносно, а ледовете се носят и изчезват в сивия хоризонт, от който извират вълните.

И докато слушаше другите, славянинът често вдигаше броеницата си от санталови зърна, та дълбоко вдъхваше уханието на дървото. Такъв си беше — миришеше всичко, до което се докоснеше. И всъщност той гледаше всичко и слушаше всичко, но хората виждаха само движението, когато се навеждаше да допре нещо до носа си. Защото славянинът гледаше и слушаше незабелязано, като зяпаше наоколо, сякаш не знаеше какво да прави и само се отегчава. Но щом се раздвижеше, пламваше — както запалената борина, за да вдигне висок пламък, трябва да бъде размахана.

И тъй — този едър мъж се изправи, прокара дългите пръсти на огромните си ръце през сивата си грива, която падаше до плещите му, а после ги прокара и през валмото на брадата, която стигаше до пояса му. И като се поклони на хан Кубрат, превърна се от отегчен безделник в събран и съсредоточен мъж. Чръноглав забоботи с дълбокия си глас и каза:

— Велики хане, ти знаеш, че аз броя годините си, пък и родословието си, от деня на твоята дружба с мене. И едната половина на душата ми е болгарска, и дано тя ми е добрата половина, но другата половина си остана славянска. И ако се изправя пред вража войска и всеки започне да се хвали с кръвта си, то аз ще се хваля двойно — с болгарска кръв откъм бащина страна и със славянска откъм майчина страна. И ако някой поиска да вдигне глас срещу втората ми половина, готов съм да я браня ето с този нож.

И славянинът положи пред себе си железния нож, изкован от робския гердан. Но никой не се обади и славянинът каза:

— Велики хане, погледни тези пергаменти, изцапани от багрите на безброй народи. И виж — две багри не са променили местата си и не са залели чужда земя. Това са алената боя на болгарите и черната краска на славяните — двете багри на двете мои половини.

И наистина — два народа бяха останали върху своите земи за този половин век. Това бяха болгарите и славяните. И на север от Черно море край реките Кубан, Дон и Днепър като червено слънце грееше Велика Болгария, и като лъчи на изток аленееха племената на савирите и барсалите, а на запад лъчите на кутригурите пронизваха Панония и ронеха искри в италийските земи.

И Чръноглав каза:

— И защо Ван Фу е написал земите на славяните с черна боя? Това е баграта на севера и на нощта. А погледнете — славяните разсичат пергамента от север на юг и стигат до брегове, край които се люлеят палми. И Пелопонес сега се нарича Морея. И преди двадесет години нашите славянски лодки стигнаха до остров Крит и ние го разграбихме, а стигнахме и до Апулия в Италия. Да, моята кръв е червена и дрехата ми е черна, ала не зная дали не бива да сменя цвета на дрехата си. За славяните трябваше да говори и воинът Шаргакаг, който гледа към пладне — защото славяните са на юг до ромеите. И трябваше да говори певецът Агелмунд, който гледа към залез, защото славянски племена са до аварите и между нас и всички народи на запад. Позволи ми, велики хане, да говоря и с техните уста, защото не можем тримата да говорим разни думи, щом казваме истината.

И никой, никой — макар че всички гледаха двете картини на света, вчерашната и днешната, гледаше ги и самият Чръноглав — и никой, никой не видя върху стената знамението, което Ван Фу беше изписал, без сам да го осмисли. Защото ето — черната река на славяните, която слизаше от север на юг, пресичаше червените лъчи на болгарите, които идеха от изток на запад. Да, като крила на кръст се пресичаха черното и червеното върху стената. А никой не видя, че багрите се кръстосват — дори Чръноглав, който ги носеше в кръвта си.

И Чръноглав вдигна глава, та брадата му щръкна напред, и сякаш стана по-висок и по-млад. И най-напред погледна в очите канартикина Баян, а после изреди с поглед тументарканите, които седяха насреща му. И задържа очи върху лицето на великия жрец на Конника. Накрая Чръноглав смело каза:

— Велики хане, не тръгвай срещу славяните на юг от Дунава. За север не говоря, на север за тебе не се трупат облаци. Вятърът духа от изток — обърни срещу него лицето си, а не гърба си. Когато иде буря в морето, само корабите, които стоят срещу нея с острите си носове, само те оцеляват. С какво са страшни за тебе славяните? Двете половини на моята душа живеят в две различни стихии — болгарите са птици в небето, славяните са риби в морето. Болгарите са конници в степта, славяните са орачи в лесовете. Какво може да стори една риба на една птица? Най-много птицата рибар може да сграби някоя риба, но рибата не може да стори нищо на птицата. Разпери крилата си срещу хищните лешояди от изток, велики хане.

И Чръноглав тежко се отпусна на седалката, като избърса с длан потта от челото си. А продължаваше да гледа жреца на Конника в очите. Но жрецът нищо не каза.

И всички очакваха какво ще рече хан Кубрат и дали ще запита нещо.

А хан Кубрат обиколи с поглед лицата на своите съветници. И разбра защо ги беше избрал — защото те бяха четирите лица на неговата душа. Едното лице искаше той да бъде само книжник, второто лице искаше да е воин, третото лице искаше да е певец, и четвъртото — да преброди като търговците непознати земи. И с безпощадна яснота Кубрат почувства, че няма да бъде нито книжник като Ван Фу, нито воин като Шаргакаг, нито певец като Агелмунд, нито търговец като Чръноглав. Неговото време беше изтекло, пирът беше свършил и свещта му догаряше. Той беше на осемдесет години.

И тогава хан Кубрат погледна лицето на сина си Аспарух. Ето пред кого стояха четирите пътя и десетките години, в които можеше да тръгне по всеки път. Но Кубрат видя, че Аспарух е като загубен и мести поглед от лице на лице и слуша думите на хората, но в очите му има недоумение и неразбиране. Защо? Дали Аспарух знаеше всичко, което те говореха, та мислеше, че те не казват главното и важното? Или в погледа на Аспарух имаше само безразличие?

И на хан Кубрат се стори, че лицето на Аспарух изведнъж се отдръпва и се отдалечава от него. Отдръпна се и се отдалечи цялата горница заедно с хората, та Кубрат я гледаше отделен от нея. И хората станаха дребни, макар всяка тяхна черта да беше ясна, и навън грейна слънце, та в горницата стана светло. А хан Кубрат виждаше хората си като през дъното на стъклена согдианска чаша — далечни, дребни и светли.

Тогава Кубрат протегна ръка да се хване за ръба на тежката маса. И му се стори, че не може да я докосне, стори му се, че върху дървото лежи тънък пласт блестящ лед като оная стъклена черта на голия лед, която отделя земята от небето. Както в оня ден, в който срещна за пръв път сина си Аспарух. Сега хан Кубрат беше останал отгоре и тънък пласт лед го отделяше от земята. Този лед дори не се виждаше, толкова беше прозрачен, но ръката го усещаше. Ледът беше студен и пръстите напразно искаха да хванат топлото дърво и ноктите безпомощно драскаха над дървото. И тънка стена от лед легна между Кубрат и хората му — или те се вледениха, или той се вледени, ала не можеше да ги достигна и да ги докосне с мисълта си.

Какво говореха тези хора? Защо говореха? И защо синът му стоеше от другата страна на ледената стена?

Кубрат с усилие се изправи. Заслепи го сиянието на леда и той се олюля, като да беше стъпил на хлъзгав лед. И той се опря на масата, но пръстите му пак не стигнаха дървото, а се плъзнаха по бляскавата ледена броня. И Кубрат чу своя глас да се носи глухо над ледената пустиня. И Кубрат каза:

— Сине Аспарух, ела.

И като опря ръка върху рамото на Аспарух — ето, това беше топла човешка плът, той усети топлината с върховете на пръстите си и ледът се разтопи пред него в сребърна решетка от капчуци. Тангра да благослови жреца, че доведе Аспарух на съвета, макар да го направи не от добрина.

И Кубрат чу гласове и видя тревожния поглед на жреца. Но той отново стана Кубрат и каза отново със своя глас, като стискаше рамото на Аспарух:

— Чух думите ви, мои хранени люде. И вие ще чуете моята дума. Сега — вървете си.

И светът бавно се върна пред очите на Кубрат — като пролетна земя под стопен сняг. И този свят беше влажен и мокър, сякаш Кубрат беше плакал, но в този свят имаше гласове и багри. И чак сега хан Кубрат се изплаши, като усети колко силно го боли сърцето му.

Тъй завърши — а по-право ще бъде да кажа, че тъй и не завърши този хански съвет. И никой не помисли, че този съвет ще се запомни и с това, че за пръв път на него дойде Аспарух, третият син на хана — не за лов, не за пиршество и не за надпрепускане, а за да чуе и види как предводителите и старейшините на племената и родовете разплитат възлите на съдбите им. И никой не помисли, че на съвета дойде не само Аспарух, чието родословие почваше с Атила, син на вълк, но и Марал, внук на Акага. А не беше ли Марал и храненик на жребеца Булан и кобилата Илдика?

И Марал не обичаше старейшините, както не ги обичаха хилядите конници, пръснати край стадата в степта. И когато Аспарух се видя на съвета седнал между старейшините, усети се чужд на тези хора и се изненада, че се усеща като чужденец, защото всичките ги познаваше. Но сега те бяха променени и той разбра, че всъщност не ги познава.

И наистина — кой беше дал на тези хора властта да съберат пръснатите из степта конници и да ги подредят в тумени, та да пратят тумените на изток или на запад? Тези хора ли бяха преместили междата между племената, те ли бяха разлели различните багри върху степта? И наистина ли те можеха да оплетат в общо въже нишките на човешките съдби, а после да ги прережат с мечовете си?

Тогава Аспарух видя, че и хората от лявата ръка, и хората от дясната ръка гледат към баща му. Затова бавно извърна глава и срещна погледа на Кубрат. А Кубрат гледаше към него и Аспарух сведе очи.

И Аспарух не искаше да повярва, и до сърцевината на съзнанието му не достигаше мисълта, че думите на този човек — който беше негов баща, че решението на този човек щеше да се превърне в тропот на копита, които ще разорат степта, и в сияние на пожари, които ще изпепелят степта.

Тъй Аспарух до края на съвета седя самотен и отчужден сред хората на баща си — и пред баща си, а сърцето му беше затворено, защото се отдели от тях и се отказа да ги разбере, като си призна, че не може да ги разбере. И само чакаше думите на баща си, за да разсеят тази умора, безсилието и двоумението, та да му възвърнат усещането, че това, което иде, ще дойде по коловозите на твърди закони, а не се носи над степта като стадо облаци.

Но Кубрат не проговори.

А като се прибра, Аспарух в просъница прекара вечерта и рано си легна. И в съня си отново се върна на съвета. Не, Аспарух се раздели на двама двойници. И единият седеше на съвета и слушаше хората на Кубрат, а другият се носеше над степта.

И единият Аспарух чу хората на Кубрат да говорят: „един тумен, два тумена…“ — ще рече десет хиляди, двадесет хиляди души, а двойникът на Аспарух видя само един човек, после само една ръка, една шепа, пълна с просо, която хранеше бяла яребица в снежната степ. Но Аспарух видя, че около този единствен човек се носи светъл облак — и разбра, че това е дъхът на трима, на десет души. Дъхът на невидимите хора разтопяваше човека като мъгла. И Аспарух знаеше, че хората обичат човека с пълната шепа. Но шепата се разтвори, а просото изтече между пръстите и яребицата отлетя.

А гласовете на съвета продължаваха да казват: „един тумен, два тумена“. И във всеки тумен имаше десет хиляди такива ръце; и сто хиляди души дишаха около всеки тумен и мислеха за тези ръце, и ги обичаха — докато дъхът на бащите, майките, жените, децата, братята и сестрите потопи и разтопи тумените в бяла мъгла.

И Аспарух се опита да се събуди, но не успя. И отново видя сън. А този път видя, че зад човека с шепата се сгъстява не смразен дъх на живи хора, а се тълпят неясни призраци. И Аспарух разбра, че това бяха сенките на хората, които преди него бяха живели в степта. И тълпата сенки се плъзна край Аспарух и през Аспарух, като че ли идеше сива мъгла, носена от тих вятър. И Аспарух не знаеше накъде отиват призраците, нито кой ги събира и кой ги води. И най-после се събуди.