Антон Дончев
Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (34) (Книга първа: Степта)

1.

Поисках да разбера какво съм изговорил досега. И донесоха, та изсипаха на коленете ми купчина свитъци. А писците лепяха един под друг десетина изписани листове от пергамент, та после ги навиваха. И тези свитъци бяха вече двадесетина. И тъй като седях ниско, с вдигнати колене, то свитъците се търкулнаха назад върху гърдите ми. Не тежаха чак толкова, а ми се стори, че се задушавам. И хората наоколо, които не виждах, навярно си мислеха, че не мога да проговоря от вълнение.

Пък аз тази нощ не посмях да заспя. Защото знаех, че сенките ще се наредят около мене като жадни живинки около единствения извор в пустинята, а всички други извори са пресъхнали. И сенките заедно с мене бяха разбрали, че водата на един извор, че кръвта на един човек, че дните на един живот няма да стигнат за всички. Да, двадесет свитъка бяха изписани, а не бях разказал дори за няколко дни и Кубрат дори не беше отговорил на пратениците. А ме чакаха десетилетия, за които трябваше да разкажа.

И не смеех да заспя, за да не видя очите на сенките, които ме молеха да разкажа за тях, за да се прехвърлят от моята в твоята памет.