Антон Дончев
Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (28) (Книга първа: Степта)

9.

Тогава хан Кубрат и людете му отидоха, та застанаха край десетка, където един войник, стъпил на тревата пред опъната конска кожа, пазеше с щита си да не я ударят стрелите на другарите му. А щитовете на болгарите, както и на всички конници, бяха малки и кръгли. И така — един войник стоеше изправен пред изпъната зад него конска кожа, а хората от десетката му летяха върху конете си на петдесет крачки от него и стреляха с лъковете си. Но не биваше да стрелят двама души едновременно. А стреляха болгарите — все едно, че са стъпили на земята, стреляха над ушите на коня и над опашката му, под корема му или яхнали седлото с лице назад, захапали поводите в зъбите си. Сред тревите имаше скрити въжета и десетниците, които стояха настрани, изпъваха някое въже, та конят се препъваше, а ездачът прелиташе през врата му, премяташе се в тревата и като се изправяше, трябваше да пусне веднага стрелата си. И всеки конник имаше десет стрели. Забравих дали казах, че стрелите бяха без върхове. И стрелите на предишната десетка, която ги пущаше срещу чучелата, ония стрели сочеха нагоре, защото трябваше да летят далеч, та свиреха тъжно и пронизително, а тук стрелите летяха направо, та свиреха остро и тревожно.

Но войникът посрещаше с щита си всяка стрела и стрелите отскачаха от щита му и тракаха, и падаха в краката му. И пред войника имаше натрупана купчина стрели като тънки съчки, приготвени за огън.

Кубрат гледаше войника, а до него приближи пратеникът на хазарите, тюркутът Истеми, и му каза:

— Велики хане, това е забавление за деца. Ние, тюркутите, хвърляме стрели с бойни върхове. И ръката на този, който се брани, увисва от тежестта на стрелите, защото върховете се забиват в щита му.

Ханът тихо рече:

— Това е мярката. Оттук нататък хората се превръщат в зверове.

А тюркутът му възрази:

— Превръщат се във войници.

И канартикинът Баян, и братът му Котраг подкараха конете си към тюркута, защото оня не биваше да се приближава, без ханът да го повика. Но хан Кубрат вдигна ръка и им каза:

— Отдръпнете се — все едно, щях да го повикам.

И повели на тюркута:

— Сега говори каквото имаш да казваш, а не е за пред хорски уши.

Тюркутът на един дъх изрече:

— Хане на болгарите, моят господар, каганът, на другата година през месец писан, който е четвъртият месец през годината, ще излезе от столицата си Итил със своите князе, роби и стада, та ще тръгне да обикаля степта, докато се върне назад през месец кислеп, който е единадесетият месец, в дните на празника Ханук. Шест месеца ще обикаля земите си моят господар, а догодина иска да пусне конете си да пасат и по степите на твоята земя.

Дълго гледа хан Кубрат безсрамните червени очи на тюркута, докато го накара да сведе поглед. И го попита:

— А колко коне иска да вземе със себе си моят брат, каганът на хазарите?

Тюркутът отговори:

— Своите, на князете си и на пет тумена тюркутска конница, на всеки конник по два коня.

Кубрат замислено рече:

— Сто хиляди коня… Не зная дали пасищата на моите земи могат да издържат тежестта на толкова копита.

А тюркутът дълбоко си пое дъх и пак на един дъх изрече:

— И още моят господар, каганът, заръча да ти кажа, че в полята оттатък Итил се събраха стотици хиляди гарвани, та с тежестта си изпочупиха клоните на дърветата. Очите на всички гарвани са вперени в ръката на кагана. И накъдето я протегне — нататък ще полетят гарваните след войската му, пък и пред нея, защото знаят, че ще има купища мъртви врагове.

Кубрат каза:

— И купища трупове на мъртви тюркути.

А тюркутът повдигна рамене и каза:

— Все едно, някога трябва да се умре. И търбухът на гарвана е толкова добър гроб, колкото всяко място под слънцето. Ние, тюркутите, презираме старците, защото истинският мъж трябва да умре млад и на седлото.

Кубрат му каза:

— Аз съм стар, Истеми, син на Песах.

И тюркутът като че ли за първи път се стресна и изтръпна, като чу гласа на Кубрат, защото това не беше глас на старец. И Кубрат му каза:

— Нека Аспарух те заведе при табуните ми, а ти си избери сто коня. Подарявам ти ги. И не бързай да получиш отговора ми. Мъдрите решения зреят бавно.

И в това време стрела удари в лицето войника пред кожата, та той падна като посечен от сабя, а после започна да се мята в тревата. Мълчеше като риба и като риба, изхвърлена на брега, се мяташе в зелената трева. Двамина скочиха от конете си и го вдигнаха, а той се мяташе и в ръцете им. И друг конник слезе от седлото, та застана с щит пред кожата.

Тогава Аспарух се приведе от седлото и хвана за лакътя ромееца, който не гледаше към войника, а към хана и тюркута. Ромеецът не можеше да чуе нищо от думите им, но напрегнато следеше чертите на лицата им. И Скира се стресна. Аспарух му рече:

— Ела.

И двамата слязоха от седлата пред изпънатата и корава конска кожа и Аспарух докосна с длан кожата. И каза на Скира:

— Аз ще застана тук, без щит, а ти ще гледаш да улучиш кожата.

А Скира криво се усмихна и рече:

— Аз съм войник, сине на хана, и стрелям с лък вече четиридесет години. Сложи не кожа, а подкова, и аз ще я пробода със стрелата си.

Аспарух му каза:

— Не, ти улучи кожата.

Скира още нищо не разбираше, но кимна с глава. И Аспарух свали от своето седло лъка си, извади го от калъфа и го подаде на Скира. А беше това съставен лък, намотан с прозрачни жили на онагри, които са най-бързите животни в степта. Но Скира повъртя лъка в ръцете си и каза:

— Не мога да стрелям с такъв лък. Ще взема своя лък.

Защото знаеше, че такъв лък се измята в ръцете ти, ако не умееш и нямаш сили да го държиш, затова и се казва — „измята се като неверен лък“. И Скира взе своя лък и своя колчан със стрели от седлото. Извади стрела и поиска да пречупи острието й. Аспарух го спря и му каза:

— Не, ще стреляш срещу мене с остра стрела.

А в това време конниците с Кубрат и от десетката бяха спрели да яздят и се разделиха на две, та застанаха в две редици, които направиха улей към хан Кубрат. И в дъното на улея от конски глави, нозе и гърди седеше на коня си хан Кубрат и гледаше към сина си. И той не разбираше най-напред какво става, но жрецът се наведе над седлото и му каза нещо. А Скира бавно тръгна между двете редици конници, по правата ивица свободна земя, за да се отдалечи от Аспарух и конската кожа. И като спря пред хана, погледна го в лицето. Хан Кубрат сякаш искаше да каже нещо, но само въздъхна и кимна с глава. Ромеецът се обърна и вдигна лъка си. А стоеше тъкмо пред главата на ханския кон и над него се виждаше лицето на хана. И на другия край на улея, ограден от конници, стоеше изправен Аспарух — висок и строен, с бели кожени дрехи пред черната стена на конската кожа. И хан Кубрат ясно го виждаше, както виждаше оня образ, отразен в майчиното му огледало. И ръцете на Аспарух висяха надолу от широките плещи, та между ръцете и тялото му се провиждаше черна стена, и черно се виждаше между нозете му, защото стоеше леко разкрачен.

А железният връх на стрелата светна пред дъгата на лъка и после се отдръпна като глава на змия, която се готви да се хвърли напред. Защото Скира опъна лъка си, докато острието опря в дъгата.

И се чу кратко въздъхване от стотици уста, като че ли някой с права длан удари всеки конник в стомаха. Невидимо бързо прелетя блясъкът на стрелата пред главите на конете и никой не можа толкова бързо да измести погледа си, та да проследи пътя й. Също така невидимо бързо Аспарух вдигна ръката си, като че ловеше оса. И ето — стрелата трепкаше в ръката му, хваната по средата, със спряно острие на три пръста пред лявото му рамо. А хан Кубрат нищо не каза — само се прегърби в седлото. И войниците не говореха, само гледаха Аспарух. И Аспарух мина между двете редици, та подаде стрелата на Скира и му каза:

— А сега накарай тюркута да направи същото.

Тюркутът чу думите му, но като се поколеба, сведе поглед.

И Аспарух посочи хилядника Ак Йола, предводителя на дулусците телохранители, толкова мършав и върху толкова мършав кон, че седеше на коня като призрак върху скелет. А за Ак Йола ще разкажа по-сетне. И ако човек в този миг не видеше Ак Йола, нямаше да повярва, че върху това лице може да свети тая неуловима майчина усмивка, когато лицето му е обърнато към Аспарух. И Аспарух рече на Скира:

— Алексис Скира, това е Ак Йола, най-светлата сабя на дулусците. Виждаш ли оня белег върху лицето му, тъкмо под скулата? Ак Йола излязъл пред двете войски — болгарската и тюркутската — на двубой с Чъ Ю, което ще рече Червения злодей, мъж със сто скалпа на пояса. И двамата хвърлили най-напред един срещу друг по тридесет стрели, но всеки отразил вражите стрели с щита си. После връхлетели с копия един срещу друг и всеки улучил с копие щита на другия. И двете копия се пречупили, и двата щита, пробити, паднали на земята. Тогава двамината конници се раздалечили, за да извадят сабите си, а когато Чъ Ю се обърнал, в ръце държал отново лък и стрела. Нямал право да го стори, времето на стрелите било минало и стрелите били броени, та Чъ Ю щял да се покрие с вечен позор. Но Ак Йола трябвало да умре, защото Чъ Ю бил на двадесет крачки и Ак Йола нямал щит. Тогава Ак Йола се изправил в седлото, за да срещне смъртта. Чъ Ю пуснал стрела в гърлото му. Ак Йола само трепнал да се сниши, но не избягнал стрелата и тя го ударила в лицето. И се видяло как острието пробило главата му и кърваво отлетяло в степта, а половината стрела с перото останала да стърчи в устата на Ак Йола. И той се смъкнал от седлото, та се проснал по гръб, с лице към небето, а жребецът му свел глава над него. Чъ Ю слязъл от коня и се приближил със сабя в ръка, за да отреже главата му. Но Ак Йола скочил на крака и го заклал. Защото Ак Йола отворил уста и хванал със зъби стрелата, та я прехапал — и тя само пробила лицето му под скулата. Помни, Алексис Скира, че тюркутът се уплаши да улови бойна стрела с ръка, а пък Ак Йола лови стрели с устата си. И тюркутите може да имат коне като нас и лъкове като нас, но нямат мъже като Ак Йола.

И Скира нищо не каза.