Антон Дончев
Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (27) (Книга първа: Степта)

8.

След това хан Кубрат и хората му спряха край една десетка млади воини, които стреляха с лък. Ханът остана на седлото и гледаше, а войниците стреляха — все едно, че са сами в степта.

Те бяха застанали разкрачени върху тревата, а на двеста крачки имаше изправени кожени чучела на човеци, пълни с конски косми. Пред войниците лежаха снопове стрели и тъкмо бяха напълнили тежките колчани от кожа на видра, преметнати през раменете им. И десетникът — закоравял като ремък, върху който се точат ками, пипаше дали колчаните са натъпкани и където намереше пролука, пъхваше по една стрела. И като застана до обърнатия черен котел на десетката, удари по котела с дръжката на копие, та викна:

— Стреляй!

И почна да бие котела с копието си, на всяка стрела по един удар. А биеше все по-бързо. И стрелите излитаха с писък и свиреха тъжно над степта, защото бяха от свирещите стрели на кутригурите. И ако първите стрели удряха в чучелата, а някъде към средата на колчаните стрелите започваха да се забиват в тревата пред чучелата, то повечето от последните стрели се забиваха на една плюнка от краката на стрелците. Защото десетникът биеше нестройно котела, а и стрелецът трябва не само да стреля, но и да се олюлее при всеки изстрел, все едно, че праща стрелата си с отмятане на тялото. Двамина от стрелците объркаха ритъма на стрелбата си, та когато прозвуча последният звън на котела и те отпуснаха ръце, в колчаните им стърчаха стрели. И десетникът отиде при тях и като измъкна стрелите от колчаните, мълчаливо ги шибна със стрелите през лицата. Всяка стрела — едно шибване. После стрелците тръгнаха да събират стрелите си, а искаха да вървят бавно и бавно да се навеждат, ала десетникът пляскаше яростно и нетърпеливо с ръце.

Кубрат нищо не казваше — само когато стрелците се отдалечиха, обърна се към Аспарух и каза:

— Сине, доведи славянина.

И белият тракийски жребец застана до Кубратовия жребец. И двата коня зацвилиха, а Кубрат с възхищение се наведе от коня си и потупа белия жребец по шията. И каза:

— Говори, славянино.

И княз Слав каза:

— Велики хане, осемте славянски племена между Дунава и Хемус ме изпратиха, за да ти припомня, че болгари и славяни три пъти заедно са обсаждали Константинопол.

Кубрат каза:

— Това е било преди сто години. А Константинопол все още си стои.

Слав каза:

— Ела с конницата си. Няма да обсаждаме Константинопол, а ще нахлуем в ромейските земи и ще разграбим градовете на юг от Хемус и по брега на морето. Ти ще дадеш тези три тумена конници, които сега си събрал, а ние ще ти дадем петдесет хиляди пешаци. Даваме ти всичката плячка — и златото, и пленниците.

Кубрат го попита:

— А за вас?

Князът отвърна:

— Ние искаме да сринем ромейските крепости и да се укрепим на земята си. Само за една година мирната земя ще даде повече злато, отколкото можем да ограбим.

А в това време стрелците отново се бяха наредили и пак зазвъняха удари върху котела, и пак тъжно засвириха кутригурските стрели. И хан Кубрат се загледа в стрелците. Когато отзвуча последният звън на котела, десетникът извика:

— А сега още по десет стрели, защото ви гледа самият хан Кубрат. Вземете от стрелите пред краката си.

И младите стрелци, които се люлееха като пияни, а отмалелите им ръце висяха като отсечени, отново вдигнаха лъкове. И който не е опъвал четиридесет пъти болгарски лък, докато си загуби дъха и пред очите му притъмнее и докато кръвта от пръстите му потече до лактите — той няма да разбере какво ще рече още десет стрели.

Хан Кубрат тихо и замислено рече:

— Славянски княже, ако тръгна срещу ромеите, кой ще пази гърба ми от тюркутите?

И погледна княза, а князът мълчеше. Кубрат отново помилва белия му жребец и обърна коня си.

 

 

Тогава Аспарух слезе от коня си и каза на Скира:

— Ела.

И го заведе, та застанаха пред един от стрелците. Той беше млад и лицето му беше бяло от умора, та дори устните му бяха бели. И Аспарух хвана лявата му ръка и я повдигна, та я показа на ромееца. Ръката беше кървава, издрана от перата на стрелите. Аспарух взе едно кожено ведро, в което плискаше мътно — бяла вода, защото водата беше солена, и каза на стрелеца:

— Потопи дланите си.

А войникът не можа да вдигне ръцете си, които висяха, увиснали и схванати, та потръпваха до раменете като току-що убити змии. Аспарух остави ведрото и подаде ръка на ромееца. И му каза:

— Хвани дланта ми и виж — това не е човешка плът, а рог на бивол. Такава прави човешката ръка тетивата на лъка. Когато станах на три години, дадоха ми лък, висок колкото мене, и ме качиха на кон. Всяка пролет лъкът се сменяше, защото растеше заедно с мене. И десетгодишен трябваше да сваля две патици от ятото с една стрела. А на петнадесет години трябваше да пронижа кошута с малкото й — от седлото, с една стрела. За да ми дадат боен кон, трябваше да измина от изгрев до изгрев толкова път, колкото вие, ромеите, измервате с триста хиляди крачки. И да сменя три коня. Ако единият кон умре, трябва да се язди след една година. И помни, ромеецо, че аз се приготвям за жрец, а не за войник.

Скира каза:

— Излиза, че човек е по-издръжлив от коня.

Аспарух му каза:

— Трябва. Десет пъти ти повторих думата „трябва“. Иначе човек не може да оцелее в степта. Ако ти, ромеецо, искаш да имаш десет хиляди добри войници, трябва да събереш тридесет хиляди тригодишни деца, защото от десет деца излизат трима добри конници. И след двадесет години може би ще имаш конници.

Скира поклати глава и каза:

— Нямам време. Не мога да чакам.

И след кратко мълчание добави:

— Ала тюркутите също имат такива конници.

И лицето на Аспарух отново потъмня.