Антон Дончев
Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (20) (Книга първа: Степта)

1.

И говоря, и говоря — говоря денем, говоря нощем — и зная, че винаги има кой да ме слуша. Хората, които слушат моите думи, никога не се обаждат. Те търпеливо чакат в часовете, когато сключвам уста — от умора, от мъка, от отчаяние. Те стоят там в мрака и никога не отварят устата си.

А веднъж поисках да чуя какво съм казал за хан Кубрат — защото забравям дали вече съм казал нещо, или съм искал да го кажа. И тогава чух глас на момиче, което изговаряше словата на стареца Кубрат — той поне в спомените ми винаги е старец. Това беше и странно, и страшно. Кубрат ли беше казал това? Аз ли бях казал това? Думите звучаха тъй непривично из девичите устни, че ставаха и странни, и страшни.

Друг път поисках да чуя какво е казал жрецът на Тангра. Още чувам неговия глас. Тогава заговори дете — жрецът на Тангра говореше жестоки и точни слова с гласа на едно дете. Но мислите бяха на жреца. И той говореше на езика на траките — с думи от чужд език, с друг напев. Но това бяха мислите на жреца.

Никога не питам кой ме слуша — дали са двама души, или са десетима. Не мога да избирам, не мога да чакам. Но зная, че жреците запазват моите думи и винаги от мрака идва една ръка, за да ми помогне да се изправя, и винаги от мрака една ръка ми подава блюдото със сварено жито и рога с кумис.

Докато ослепях, като всички хора очаквах зората, защото с нея идваше и светлината. Сега очаквам нощта, защото само в сънищата си виждам отново светлина. И в сънищата отново проглеждам — млад съм, силен съм. И не само аз съм млад и силен, млади и силни са хората, които са отдавна мъртви и живеят само в моите спомени.

Но днес, когато словата на моето сказание се слеят с душите на днешните хора, мъртвите ще станат безсмъртни, защото мнозина ще ги носят в своите сънища. И ти ще ги видиш в твоите сънища.