Антон Дончев
Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес (10) (Книга първа: Степта)

2.

А сега ще разкажа нещо, с което мислех да започна своето сказание. И ако някои певци искат, то могат да започнат да разказват в началото за първата среща на Кубрат и сина му Аспарух, която се случи седем години преди идването на пратениците — ще рече, в годината на Коня по болгарското летоброене.

Аспарух влизаше в своята четиринадесета година, когато за пръв път срещна баща си хан Кубрат. И стана това в деня на пролетното равноденствие, когато великото време изравнява блюдата на своите везни — и се въздига блюдото на светлината, за да падне блюдото на мрака.

А тази зима старците говореха, че Тангра е изсипал върху зимовищата на оногурите всички снегове и ледове, определени за следващите седем години. Ала най-сетне духна и три дни духаше топъл вятър, грейна и ярко слънце. Лицата на хората почерняха и очите им засветиха. Преспите се закръглиха, натежаха и омекнаха като плът на дебела жена. А по върховете на могилите, където снегът беше изметен от ветровете, дори зачерняха изсъхналите пелинаци — като че слънцето беше напалило широки огнища.

Когато Аспарух си легна, чу равномерното тежко тупане на капки — топеше се голямата пряспа пред входа на шатрата. И капките звъняха в ухото му, опряно върху проснатото на земята овче руно — звънът идеше отдолу, а не от въздуха, сякаш нещо скрито и тайно се вършеше дълбоко в земята. Тъй невидимите капки се ронеха в самото сърце на пряспата и Аспарух заспа, като виждаше в съня си снежна пещера, пълна със синя светлина. А посред нощ го стресна дълбоко въздъхване — пряспата се слегна и звънът секна. Над шатрата се посипа като че ли пясък — росеше ситен сух сняг. После заваля дъжд или едър мокър сняг, но не се чуваше шуртене на вода.

Когато се събуди, още в просъница и със затворени очи, Аспарух пипнешком се измъкна от шатрата. А спеше той до самия вход, където в семейството е ложето на най-младата жена и в бойната шатра е мястото на най-младия войник. Другите коняри още спяха, с нозе, събрани около угасналия огън — и телата им се протягаха като спици на колело към кръглата кожена стена на шатрата.

Аспарух отвори очи чак когато се изправи навън пред шатрата. Но веднага ги затвори — прониза го блясъкът на бялото небе и снежната степ. Слънцето още не беше изгряло, а небето и степта сияеха като нажежени — небето с нетърпима матова светлина и степта с ослепителни светкавици. И прозрачна ледена ризница искреше върху снега и сковаваше целия видим свят в един-единствен скъпоценен камък. Прозрачна ледена черта, дебела човешки палец, разделяше земята от небето. И каквото живо същество останеше над чертата, то имаше само въздух и не можеше да стигне земята, а каквото живо същество останеше отдолу, не можеше да си пробие път до въздуха и слънцето. Това беше блестящата черупка на кръвожадния враг на конете — голият лед, който дояждаше стадата като враже нашествие. И откак Аспарух помнеше, голият лед беше отминавал зимните пасища на оногурите, но някъде дълбоко в паметта си, като детски спомен или като кошмар, носеше видението на безкрайна бяла степ, осеяна с тъмни петна — трупове на коне.

И Аспарух беше още дете, та отвори уста да закрещи, сякаш можеше да разчупи стъкленото безмълвие на вледенената степ. Но Аспарух беше вече и воин, та само дълбоко въздъхна и положи длан върху коравия, гладък гръб на пряспата. И пръстите му се плъзнаха върху леда, та той задраска с нокти, после вдигна ръка и удари пряспата. Ледът дори не изкънтя.

И със спуснати клепки, като прецеждаше блясък през миглите си, Аспарух тръгна към табуна. А излъсканите му ботуши се плъзгаха по заледената пътека, та два пъти светът се изтегляше изпод краката му като дръпната постелка и Аспарух политаше разперен върху гладкия лед. Но дори ударът на тялото му не можеше да пробие бронята на преспите. Той сякаш се удряше в лъскав камък.

Кобилите стояха скупчени една до друга, потопени в прозрачната мъгла на собственото си дихание. И жребчетата не се виждаха. А никой коняр не би могъл да познае табуна си и никой ездач коня си — нямаше врани, алести и златисти кобили, нямаше черни гриви и руси опашки, нежен скреж беше превърнал всички коне в бели призраци. И главите висяха тежко към снега, и няколко коня бяха положили глави върху гривите и хълбоците на своите съседи, за да поемат от топлината им.

Когато Аспарух стигна до бялата стена на табуна, изцвили кобила и пронизителният еднозвучен глас се понесе над степта, без да се засилва и без да отслабва, без да се вдига нагоре и без да пада надолу, равен и равномерен, като че ли се плъзгаше по равната блестяща черта, която разделяше матовобялото небе от искрящо — бялата степ.

Цвилеше старата кобила, водач на табуна, която беше скрита за Аспаруховите очи и сама не можеше да го види, но беше познала стъпките му, защото конете опипваха света най-напред с ушите си. И конярите вземаха чужди шпори, за да примамят със звъна им чужд кон. И Аспарух заобиколи, за да стигне майката на стадото, та застана безмълвно пред нея.

Аспарух обичаше конете, той умееше да се преселва в техните гърди, сърца, нозе. Но сега той не искаше да залее стадото със своята обич, не искаше да помилва всяка грива, всеки гръб, всеки корем. Конете щяха да усетят тревогата и мъката му. И той зъзнеше самотен на леда, високо тънко момче, нещастно със своето човешко знание за бъдещето, което носеше страдания, а може би и смърт. Конете още можеха да останат спокойни — не трябваше да се водят на водопой, защото на зимното пасище те поемаха достатъчно сняг заедно с изровените треви. Но какво щяха да правят те, когато разберат какво е голият лед? Или те знаеха? Ако това беше лятно конско ято с жребец и кобили, може би Аспарух би изплакал на господаря на ятото — могъщия жребец — своята болка и тревога. А това бяха само кобили, макар и търпеливи, силни и умни, но все пак женски същества, и с тях бяха жребчетата, тъй тънконоги, крехки и безпомощни.

Като се подхлъзваше върху леда, Аспарух бавно обиколи табуна, както беше виждал хиляди пъти да го правят властните жребци. И се спираше, и страстно шепнеше, като криеше сълзите си:

— Чакайте! Чакайте! Чакайте…

И го казваше с детския си глас, защото тази зима Аспарух сменяше гласа си и говореше ту като дете, ту като мъж.

После Аспарух отдели три кобили, разтърка ги с наметалото си и блестящите тела хвърлиха първия цветен отблясък върху заледения сняг — и трите бяха алести, с прочутия червен оттенък на конете на оногурите. И Аспарух възседна една от кобилите — без юзда и седло, та я подкара към искрящата река на недокоснатия лед. И вдигна кобилата на задни нозе и я отпусна върху заледения сняг. А копитата изкънтяха и се хлъзнаха, но тежестта на тялото разчупи леда на звънтящи късове. Тогава Аспарух скръсти крака на гърба на коня, хвана се за гривата и прошепна насърчителни слова в ушите му. После спусна ръка по трепкащите гърди и като вдигна ръка, видя, че по дланите му има кръв. Но кобилата тръгна напред към тъмната ивица тръстики, като чупеше леда с копита и гърди, следвана от другите две кобили. И на половината път Аспарух чу, че втората кобила се опитва да го изпревари, и спря коня си. Като вдигаше високо предните си нозе, сякаш прескачаше препятствие, а после падаше върху леда, втората кобила мина напред, за да пробива пъртина вместо своята другарка. И преди тръстиките го задмина третата кобила, та Аспарух остана последен в малката редица. Старите коняри казваха, че седемдесет и седем кобили могат да се сменят по седем пъти на ден, без да сбъркат реда си, щом пробиват пъртина в снега.

Когато копитата на конете закънтяха по леда на езерото, Аспарух се смъкна от коня. А езерният лед беше непрозрачен, издраскан от вятъра, с тъмносиви петна и жилки като мраморна плоча. И край самия бряг преди преспите стърчаха изсъхнали кичури пелин и изпочупено коило. Кобилите тръгнаха към тревата, а Аспарух потърси с поглед дупката в леда, в която се къпеше всяка сутрин. Той тръгна край брега и тръстиките скриха конете.

И Аспарух се изправи сам срещу сивото ослепяло огледало на езерото, срещу скованата бяла степ, срещу мътното небе. Усети, че се смразява, но не от студа, който те кара да трепериш, защото треперенето е борба, желание да се стоплиш, а усети студ, който бавно сковава ръцете, лицето, волята. Усети и страх. Защото всичко наоколо беше мъртво. Той беше срещал много пъти смъртта на познати хора, познаваше мига, в който като че ли нищо не се е променило, в който кожата е топла и очите са отворени, а ти вече не можеш да се свържеш с човека пред тебе, той не отговаря на виковете ти, не усеща прегръдката ти. И винаги, винаги Аспарух беше успявал да се свърже с езерото и степта, винаги беше долавял лъчението, лъха и движението на водите, соковете и светлините. Сега езерото беше заключено, вцепенено, равнодушно. И мразът, и страхът пролазиха от стъпалата му, враснали в леда, нагоре по глезените му, плъзнаха се по китките му, под ръкава, и надолу по врата му, под яката на дрехата. И мразът стигна до сърцето му. Аспарух отвори очи, та бялата светлина го ослепи до болка. И той залитна към черния отвор, който пробиваше леда и откриваше водата. Знаеше какво ще види, виждаше го всеки ден — черна като катран вода, зинала като бездна. Но все пак това беше вода, тя се движеше, тя не беше скована и вцепенена.

Аспарух се подхлъзна, падна и надвеси лице над отвора.

А отворът беше пълен със светлина. От езерото извираше светлина, водата грееше, върху пясъка на дъното беше метната златна мрежа с широки брънки, които се люлееха. Там, където се кръстосваха жълтите нишки на мрежата, светлееха едри възли. И всичко играеше — вода, мрежа, светлина. А през нощта нов лед беше покрил отвора, но това беше лед, прозрачен като въздух, под него бавно се плъзгаха риби, дълги човешка длан. И се виждаха бледорозовите петна по гърбовете им, та дори люспите по опашките, и се виждаше как бавно се отварят и затварят хрилете им.

Аспарух вдигна глава. Слънцето, скрито зад плътните бели облаци, не се виждаше, дори светло петно не бележеше мястото му, но небето сияеше. Цяла зима ледът беше връщал лъчите, както стрелата се плъзва и отскача от щита, ако не иде точно насреща му, но днес светлината беше пронизала леда и озаряваше езерото, като че дъното беше покрито със златен пясък.

И Аспарух грижливо изпочупи новия прозрачен лед, изравни ръбовете на отвора, та се съблече. И като спусна бавно нозе в ледената светла вода, после плъзна тяло в отвора и се опита да достигне дъното. Водата го отблъсваше, вдигаше го нагоре, качваше се на лениви, сребърни пръстени по гърдите му. И дишането му секна, като че ли не от студа, а от острото усещане за лекота и щастие. Сега, когато очите му бяха наравно с леда, той виждаше степта някак изотдолу, за първи път, като ново същество, изплувало от недрата на езерото. После видя като за първи път и тялото си — много слабо, бяло, потъмняло до китките и по стъпалата, и се опита да прогони нагоре сребърните мехурчета въздух, които беше свалил във водата, скрити между космите под мишниците му и на слабините. И видя тялото си да порозовява, сякаш го огря червена светлина.

Изведнъж Аспарух си спомни, че наесен баба му Акага разказа приказка за черната и златната река. Как вещицата и девойката стигнали до черната река и вещицата заспала, след като казала на девойката — събуди ме, когато реката потече златна. И после баба му каза на него, на Аспарух — сине, когато водата стане златна, налей ми златна вода в меха си. И Аспарух беше помислил, че Акага отново отива в страната на сънищата, където никой не можеше да я последва.

И той се измъкна на леда, като раздра кожата си, но не усети болка. Намери малкия мех, който носеше привързан на пояса си, и го напълни с озарената слънчева вода от езерото.

Когато клокоченето на водата затихна, Аспарух чу нов шум, който го накара да си спомни, че стои гол и самотен в дланта на снежната степ. И шумът идваше като че ли изпод земята — в него имаше чукане, задъхване, пърхане, сякаш мъртвец се задушаваше в гроб. Аспарух скочи, готов да хукне гол към конете, но разбра, че шумът идва от крайбрежната пряспа. И все още гол, той пристъпи напред.

Под стъкления похлупак на леда се мятаха тъмни петна. Аспарух се наведе — и видя раззинати човки и светнали мъниста на очи. А надолу очертанията на птиците се губеха, защото крилата трепкаха и месеха пера и сняг. Тук-таме ледът беше млечен от ударите на човките, тук-таме върху леда имаше розови петна, сякаш бяха пръснати парченца диня. Яребиците бяха нощували в пряспата и като не можеха да разчупят леда, вече се задушаваха. И те навярно бяха се отпуснали, примирени със съдбата си, но бяха видели през леда Аспаруховата сянка.

И Аспарух безпомощно заудря с разтреперани пестници гладкия лед. После се втурна, измъкна ножа изпод дрехите си и го заби в леда. Вдигна се цяла плоча лед — като похлупак на саркофаг. И с писукане, пърхане и нестроен плясък яребиците се вдигнаха към небето — и внезапно настъпи тишина, защото те се спуснаха плавно надолу, без шум на крила. И в мекия сняг под леда остана да лежи бяла яребица. Аспарух вдигна вкочаненото тяло, притисна го до гърдите си и усети, че и тялото му е студено като яребицата.

Когато Аспарух се връщаше назад към табуна, притиснал яребицата към голите си гърди под ризата, пресрещна го конник: майка Акага го викаше в шатрата си.