Хорхе Букай
Писма до Клаудия (9)

Писмо 5.

Клодет,

 

Питам се дали въпросите ти имат край. Искаш да знаеш какво е мнението ми за психоаналитичната теория за неврозата?

Мисля, че представлява отличен интелектуален труд, който без съмнение хвърля светлина върху появата и контролирането на невротичните разстройства. Въпреки това, бързам да подчертая убеждението си, че няма нужда човек да е запознат с движението на електроните, нито с теориите на Алесандро Волта, за да смени електрическа крушка или да поправи ютия.

За тези, а и за други неща, са необходими най-вече здрав разум, наблюдателност и житейски опит.

Невротикът е човек, който не се наслаждава на живота си.

Все нещо го сполетява.

Вечно е несъгласен.

Манипулира както останалите, така и себе си.

Невротикът е човек, който прекарва половината от живота си в това да поставя клопки, а другата половина — да пада в тях.

Много ми харесва това определение — ясно и завършено.

„В какво се изразяват тези клопки?“, ще попиташ.

У невротика се наблюдават следните четири признака:

1. Незрялост

2. Анхедония (Ама че дума!)

3. Прекъсване

4. Липса на разграничение между външния и вътрешния свят

 

1. Незрялост. Това е липсата на зрялост, като в този случай зрелостта представлява процес на непрекъснато израстване на индивида и преход от външната подкрепа (подкрепа от средата) към самоподкрепата.

Процесът предполага време и промяна.

Израстването предполага експанзията на Аза.

Непрекъснато означава, че процесът няма нито начало, нито край в продължение на целия живот на индивида.

Колкото до външната подкрепа и самоподкрепата, нека засега се ограничим с очевидното значение на тези понятия. Допълнителните пояснения ще останат за друго писмо.

 

2. Анхедония. Това е отсъствието на удоволствие, невъзможността на индивида да получи наслада от това, което прави.

Няма значение колко титанично е усилието, колко голямо е постижението, колко уместно е поведението му. Невротикът не си позволява да изпитва удоволствие, поне не пълното, здравословно удоволствие, което носи истинско удовлетворение.

 

3. Прекъсване. Това е механизмът, чрез който невротикът не позволява на даден процес да протече и приключи по естествен начин.

Значението на прекъсвам е „разрушавам връзката или контакта между два обекта, индивида или ситуации“.

Ако, пътувайки от А към Б, прекъсвам хода си твърде често, никога няма да стигна до целта си.

Най-добрият пример за това е процесът на объркването. Когато нещо ме обърка, имам две възможности: а) да се опитам да изляза от объркването; б) да му се предам.

При първия случай имаме прекъсване. На пръв поглед е възможно да ни се стори, че по този начин постигаме спокойствие, но то се дължи на факта, че сме „преодолели“ страха от объркването, а не на това, че сме изяснили причината за объркването си.

Объркването е нормален процес, съпътстващ осъзнаването. То се появява, когато успея да разпозная (разпозная) действителността.

Във втория случай, когато няма прекъсване, позволявам на процеса да завърши и да се изчерпи, за да мога да се освободя от него. Когато най-накрая изляза от объркването си, това е станало единствено защото съм си позволил да се озова в него.

Увереността, най-общо, е последица на съмнението — следователно всяко не знам е път, който води към осъзнаването на действителността.

Когато прекъсвам нещо, ситуацията остава недовършена и това ще предизвика нови и нови прекъсвания.

 

4. Липса на разграничение между външния и вътрешния свят. Това е може би най-ясното проявление на невротичните разстройства. Фактът, че кожата служи за разделител между моя вътрешен свят и околната среда, звучи като банална и очевидна истина. Когато обаче се затруднявам да осъзная този факт, аз отварям вратата за останалите три признака на неврозата, които току-що описах.

При общуването ми с околните, когато ми разказват за тревогите, мечтите и болките си, мога да се обърна само към себе си, без да забравям, че другите са извън мен — следователно аз съм в състояние да се занимая само с това, което засяга мен самия. Защото никой не може да погледне през очите на другия.

 

 

Сигурно си спомняш колко често казвам „това е моя грижа“ и „това е твоя грижа“… Според мен тези фрази олицетворяват съзнанието за вътре и вън. Ако всички хора осъзнаят, че собствената им кожа представлява границата между тези две понятия, голяма част от стълкновенията, разочарованията, очакванията и саможертвите, на които се подлагат, ще си отидат от само себе си.

Тази е идеята, върху която се основават нашите опити да помогнем на пациентите си.

Ако успеем да направим така, че дори само един от тях да разбере какво представляват вътре и вън, ако му помогнем да не се самопрекъсва, да се наслаждава на това, което му се случва, да намира подкрепа в себе си и поема отговорност за действията си, тогава ние губим клиент, а той печели нов живот.