Хорхе Букай
Писма до Клаудия (7)

Писмо 3.

Скъпа приятелко,

 

Колко много въпроси ми задаваш…

Питаш ме какво имам предвид с последното изречение в предишното писмо — за това, че съм избрал да стана лекар и съм избрал този начин да израствам. То ми напомня думите на доктор Саславски (която винаги наричам „моята професионална майка“): „Пациентите са само претекст за собственото ни израстване“.

Толкова много истина има в тези думи!…

Представям си как ме питаш:

— Какво? Претекст? Вие не сте ли терапевти? Не ни ли помагате? Използвате ли ни? — И стотици други въпроси, които знам, че си способна да зададеш в рамките на половин минута.

Нека не бързаме!…

При първата среща с всеки нов пациент аз му споменавам — наред с всичко останало, — че за мен е много важен взаимният избор при връзката пациент-терапевт. Това означава, че не само той трябва да ме избере като свой терапевт, а че аз също трябва да го избера — или пък не — като пациент.

При мен този избор става най-вече интуитивно. Просто усещам, че мога и искам да му помогна, харесва ми, буди в мен някакъв интерес — върви, че разбери какво е.

Изборът обикновено се прави след два-три разговора и едва тогава започваме да работим заедно.

Повтарям: ЗАЕДНО.

Връзката ни не е йерархична.

Нито аз съм гений, нито пациентът е глупак и отношенията ни не са на учител и ученик. Ние сме двама души с различен житейски опит, с различни характери, мислене и светоусещане.

Вярно, че отделяме по-голямо внимание на неговите лични проблеми, отколкото на моите, но това се дължи единствено на презумпцията — повтарям, на презумпцията, — че има определен брой неща, които аз съм открил и съм превърнал в знание.

В това се състои моето единствено преимущество; неговото е, че познава собствените си проблеми много по-добре, отколкото ги познавам аз.

Ето как, с принос и от двама ни, възможностите за растеж се умножават — не само тези на клиента ми (преди думата „клиент“ ме смущаваше, сега я намирам за много по-подходяща от „пациент“), но и моите.

Всеки здрав контакт с другия ме обогатява, особено когато мога да дам нещо от себе си.

Знам, че идеята да се обогатяваш чрез даване звучи парадоксално, но е истина.

Когато давам, а човекът насреща приема, гледам на неговото приемане като подарък, предназначен за мен. По същия начин аз дарявам на другия моето собствено приемане на това, което ми дава.

Според мен актът на даването е различен както от даряването, така и от инвестирането.

В даването се крие двупосочно значение: аз давам и в същото време получавам. Когато давам, нещо мое става твое и заедно с това нещо твое — в случая твоето приемане — става мое.

За разлика от това, в даряването няма двупосочност: ти получаваш нещо от мен, но аз не получавам нищо в замяна. Когато дарявам, аз просто ти предавам нещо, което в определен смисъл винаги е било твое. (Когато ти купя книга, тя е за теб, никога не е била моя.)

Инвестиране наричам онова поведение, при което ти поднасям нещо, очаквайки последващо обезщетение, дори лихва, стига тя да е възможна. Когато правя инвестиция, аз нито давам, нито дарявам; просто ти заемам нещо, което продължава да бъде мое и което очаквам да ми върнеш заедно с полагащата ми се печалба.

Самодиагнозата е лесна: когато давам, заедно с това получавам; когато дарявам, не получавам нищо — нито сега, нито по-късно; когато инвестирам, очаквам да получа нещо от другия.

Сега разбираш ли какво имах предвид, когато ти казах, че съм избрал да израствам по този начин? Ето защо, благодарение на професията ми, непрекъснато се обогатявам и прилагам на практика най-добрата форма на егоизма.

За разлика от други видове терапии, мисля, че това, което лекува и което дава резултати, не е нито адекватната интерпретация, нито съответните лекарства или разумните съвети. Лечебното въздействие се дължи на връзката между клиента и мен.

Коя е тази връзка ли?

Любовта.

Да. Любовта! Някога ще поговорим за значението на тази дума, която е толкова използвана, толкова изхабена, изопачена и обезценена. Засега ще ти кажа само, че за мен това е почти жизненоважно условие, за да поема някой пациент: да се чувствам способен да го обичам в най-положителния и най-ясния смисъл на думата.

Много пъти са ме питали дали любовта към клиента не е нещо опасно. За мен не е; що се отнася до него, нека да не забравяме, че психотерапевтичното лечение винаги е опасно.

Веднъж Фриц Пърлс, основателят на гещалттерапията, приел пациентка, която имала няколко неуспешни опита за самоубийство. След едно терапевтично упражнение пациентката установила, че истинското й желание било не да сложи край на собствения си живот, а да убие съпруга си. Когато сеансът приключил, жената напуснала кабинета и няколко часа по-късно направила опит да убие мъжа си.

Мнението ми е, че дори при този случай — който смятам за доста краен — за пациентката е било много по-полезно да осъзнае истинското си желание, вместо да го трансформира в самоагресия, само и само да не го признае.

Мисля, че ако си беше позволила да говори за това, което се случва с нея, да извади на бял свят желанието да убие, вероятно — подчертавам, вероятно — не би изпитала потребността да се опита да го направи.

Така или иначе, всяка „сериозна“ терапия е опасна, но рискът — поне според мен — си струва.