Хорхе Букай
Писма до Клаудия (6)

Писмо 2.

Ти май все още вярваш, че въпросът защо? служи за нещо!

Е, истината е, че все за нещо служи…
Служи, за да давам обяснения…
Да се оправдавам…
        Да не поемам отговорност за постъпките си…
        Да се крия зад думите…
        Да се извинявам…
                Да отричам чувствата си…
                Да сравнявам настоящето с миналото…
                Да не живея тук и сега.

 

 

Има огромна разлика между защо? и по-конструктивните въпроси как?, какво?, кога?, с каква цел?!

Понякога мисля, че защо? е най-сериозният порок на психоанализата. С безкрайното си връщане към миналото тя започва да наподобява на археологията, на въображаема колосална конструкция, основаваща се на предположения и „находки“, които подхранват тези предположения.

— Как така „предположения“? Историята не е измислица!

— Добре, докажи ми, че 1492 година наистина е съществувала.

— Мога да ти покажа книги, които датират от тогава.

— Това достоверно доказателство ли е?

— Ами… не е точно доказателство.

— Добре, да вземем период, който не е толкова отдалечен. Как би доказала, че преди сто години светът действително е съществувал?

— Мога да ти покажа снимки, вестникарски изрезки, дрехи…

— А как ще докажеш, че си живяла?

— По същия начин, както и със спомените ми.

— Добре. Сега помисли за света такъв, какъвто го познаваш — с всичко, което притежава, включително руини, снимки, книги, дори собствените ти спомени… Този свят е истински, съществува тук и сега. Можеш ли да ми докажеш категорично, без най-малкото съмнение, че същият този свят не е бил създаден преди пет години?

— (Смущение…) Може би няма да мога да го докажа категорично. Но все пак имам спомените си!

— А нима е невъзможно спомените ти да са лъжливи, да са били предизвикани по изкуствен начин?

Ницше има един афоризъм за паметта и гордостта, които спорели: паметта твърдяла, че нещо се било случило по определен начин, а гордостта настоявала, че в никакъв случай не било така. Спогледали се… и паметта се признала за победена!

В края на краищата дори собственото ни минало е предположение, фантазия, обяснение за това как фактите са се превърнали в това, което са днес.

Освен това спомените ти съществуват тук и сега. Не там и тогава.

Спомените са полезни — това е вярно. Полезни са понякога.

Но не и когато животът ми се крепи на тях.

Не и когато завися от тях.

Когато казвам: „Мен така са ме учили…“

„Винаги съм го правил така…“

„Вкъщи беше така…“

 

 

Томас Харис^[1] дава следния пример:

ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ

В дома на младото семейство.

Жената е поднесла вечеря за съпруга си — великолепен свински бут на фурна, какъвто приготвя за първи път.

 

Той (опитва). Много е вкусно. Защо си отрязала връхчето?

Тя. Свинският бут се приготвя така.

Той. Не е вярно. И друг път съм ял печен бут и е бил цял.

Тя. Възможно е, но като се отреже връхчето, става по-вкусен.

Той. Глупости! Защо?

Тя (колебливо). Мама така ме е учила…

Той. Хайде да идем у майка ти!

ВТОРО ДЕЙСТВИЕ

В дома на тъщата.

 

Тя. Мамо, как се приготвя свински бут на фурна?

МАЙКАТА. Бутът се подправя, отрязва се връхчето и се слага във фурната.

Тя (към него). Видя ли?

Той. Госпожо, а защо се отрязва връхчето?

МАЙКАТА (колебливо). Ами… за да се подправи, да се опече… Майка ми така ме е учила!

Той. Хайде да идем у баба ти!

ТРЕТО ДЕЙСТВИЕ

В дома на бабата на момичето.

 

Тя. Бабо, как се приготвя свинският бут на фурна?

БАБАТА. Подправям го хубавичко, оставям го да престои три часа, отрязвам му връхчето и го пека на бавен огън.

МАЙКАТА (към него). Видя ли?

Тя (към него). Видя ли?

Той (упорито). Бабо, с каква цел отрязвате връхчето?

БАБАТА. Ами че отрязвам връхчето, за да може да влезе във фурната. Печката ми е много малка…

 

Завесата пада.

 

 

Смятам този пример за показателен и убедителен.

Сега задачата се променя: как да различа полезния спомен от глупостта? Как да разгранича познанието и опитността от предразсъдъка (с други думи, от това да съдя предварително)? Може би в това се състои основното предизвикателство пред всички нас, които се опитваме да живеем живота си тук и сега.

Съзнавам, че мога да ти помогна само с няколко насоки:

 

1. Опитността се изживява с цялото ни същество (холистично, както би казал Фриц Пърлс). Предразсъдъкът, от своя страна, се ограничава само до разума.

2. Опитността може да се поставя под съмнение непрекъснато, без това да ми носи конфликт. Предразсъдъкът е безапелационен и не търпи преразглеждане.

3. Опитността се свързва с мен при всяко следващо преживяване. Предразсъдъкът избягва контакта с мен.

4. Опитността обогатява възприятията ми, чувствителността, преживяванията и въображението ми. Предразсъдъкът ме смалява и капсулира. Казано накратко — предразсъдъкът ме превръща в роб на условностите.

 

Ще се върна към предишното си писмо. Ако идеята за здравето включва тази за свободата, не може и дума да става за терапия, ако не е налице освобождаване от условностите.

Не се съмнявам, че първоначалното намерение на психоанализата е било да освободи индивида от условностите. По мое мнение обаче някои колеги само успяват да заменят нездравите условности с други, „по-здравословни“, но все пак условности.

Това, към което се стремим аз и други като мен, е да освобождаваме хората от условностите. Да върнем на човека изконната му свобода, способността му да решава, да действа, да живее… Да му върнем способността да избира.

Да избира и да бъде отговорен за избора си.

Говоря за ИЗБОР, не за предпочитание. Не става дума за това да отхвърлям нежелателните алтернативи и да се спра на тази, която остане последна.

Нека си представим път, който се раздвоява. Едната пътека е покрита с кадифе, а другата — с тръни. Аз тръгвам по кадифената, защото не искам тръните да ме наранят; ти също тръгваш по нея, но защото те запленява мекотата на кадифето. Ти избираш, аз предпочитам.

Отклоних се…

Когато действията ми са продиктувани от родителска заръка, от морална повеля, социален принцип или религиозна норма, не поемам отговорност за тях! („В края на краищата — залъгвам се аз — този, който се подчинява, никога не греши“.)

Когато обаче съм зрял човек, когато съм себе си, когато не се самозалъгвам, аз пак мога да имам родители, морал, общество и религия, но нямам нужда да търся в тях оправдание или убежище.

Избирам и поемам отговорност за избора си.

Но нека внимавам какво избирам! С избора си поемам отговорност за всичко, което правя, и за всичко, което казвам, поемам отговорност за всичко, което не правя, и за всичко, което премълчавам; единственото, за което не нося отговорност, е това, което чувствам. (Да, отговорен съм за това, което правя с чувствата си, но не и за това, което чувствам.) Защото аз не избирам това, което чувствам, защото не мога да направя нищо, за да го променя.

Нека се върна на въпроса ти…

Питаш ме защо избрах да бъда лекар.

Точно в този момент мисля, че не знам защо; а и да знаех, бих искал да го забравя. Но ако, вместо това, ме запиташ с каква цел избрах да стана лекар, знам точно как да ти отговоря: избрах да стана лекар, за да израствам по този начин.