Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cartas para Claudia, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 36гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Диан Жон(2011)
Корекция и форматиране
vesi_libra(2011)

Издание:

Хорхе Букай. Писма до Клаудия

ИК „Хермес“, 2009

Отговорен редактор: Вера Янчелова

Редактор: Валя Груева

Компютърна обработка: Костадин Чаушев

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN 954–26–0791–1

 

© 1987 Хорхе Букай

© 2009 Ева Тофтисова, превод от испански

История

  1. —Добавяне

Писмо 45.

Вчера сънувах следния сън.

 

Намирам се на странно място (в някаква сауна). Отляво се виждат няколко шкафа. С мен са баща ми, майка ми и още някой, когото не помня. Ситуацията не е ясна, но, изглежда, търсим шкафчето на родителите ми. Баща ми е този, който познава мястото и знае номера на шкафчето. Той крачи напред, мама и аз го следваме. Баща ми върви, оглеждайки номерата, а аз не спирам да го питам:

— Тук ли е? Кой номер е? Къде е?

В един момент губя баща си от поглед, тъй като той минава през някаква врата. Тръгвам след него. Когато влизам в другото помещение, виждам, че се преоблича в обща съблекалня. Нищо не разбирам: нали майка ми и аз го чакаме от другата страна да намери шкафа. Започвам да му се карам:

— Какво правиш? Не знаеш ли, че те чакаме? Защо се преобличаш тук? Кой е номерът на нашето шкафче?

Гледам го. Баща ми поглежда нагоре, погледът му е празен.

— Не разбираш ли какво ти казвам? — продължавам аз. Тогава осъзнавам, че не ме разбира.

Обзема ме неописуема тъга, падам на колене и започвам да крещя:

— Не разбира, вече не разбира!

Заплаквам отчаяно и се събуждам.

До мен е жена ми, която се опитва да ме събуди. Изкрещявам й да не ме прекъсва. Не искам да изоставя тази емоция, докато не я изчерпя докрай, не искам да я прекъсвам.

Жена ми се опитва да ме успокои. Отблъсквам я, нападам я, плача. Тя не ме разбира, всичко е като в съня ми: не ме разбират. Обзема ме безкрайна тъга.

Плача безутешно. Плача.

* * *

Когато сълзите ми спират, се появяват два образа. Единият е на баща ми.

… Татко, остарял си. На колко години стана? Седемдесет и три? Как ми се иска да те бях срещнал по-рано, преди двайсет или трийсет години. Обичам те, татко! Обичам твоята маниакална отдаденост на работата ти, обичам начина, по който усложняваш живота си, обичам неумението ти да приемаш нищо от никого, обичам интелигентността, на която винаги съм се възхищавал и която днес знам, че никога не си притежавал… Обичам топлотата ти, величието, безграничната ти честност, обичам любовта ти към децата и към мама.

Така ми се иска да бях прекарал повече време с теб!

 

 

Образът на баща ми се разсейва. Остава другият: аз.

Не ме разбират — или аз не позволявам да ме разберат, или не се чувствам разбран, или не съм разбираем.

Никой не ме разбира. Фриц, помогни ми!

— Какво означава „никой“? Кой е „никой“?

— Родителите ми, жена ми, брат ми, приятелите.

— Какво означава да не те разбират?

— Не мога да се опра на тях.

— Искаш да се опреш на тях ли?

— Да, понякога.

— А опитваш ли се?

— Не знам. Понякога ми се струва, че никога не се опитвам. Сякаш искам някаква гаранция, че другият „няма да ме разочарова“, и чак тогава мога да му се доверя.

— Не мислиш ли, че такова изискване е глупаво?

— Просто искам да мога да се опра на някого. Толкова много ли искам?

— Не. Изискването ти се състои в това да очакваш гаранция от него.

— Вярно е.

— От друга страна, това, което искаш, е не да можеш да се опреш на околните, а да те носят на гърба си.

— Фриц, много съм слаб, истината е, че съм слаб. Омръзна ми от тази сила, която останалите мислят, че виждат у мен.

— Сега си като малко дете, което плаче и хвърля играчките си.

— И какво от това? Не мога ли понякога да се разсърдя?

— Откъде околните са добили идеята за силата ти?

— От мен…

— Преди малко каза следното: „Слаб съм, истината е, че съм слаб; омръзна ми“ и прочее. Опитай се да замениш „слаб“ със „силен“ и виж как ще ти се стори новата фраза.

— Силен съм. Истината е, че съм силен, омръзна ми от силата, която останалите мислят, че съзират у мен.

— Да ти звучи познато? Колко пъти през целия си живот си казвал тази фраза на „околните“? Колко пъти си я повтарял наум?

— Много…

— Хората не са способни да приемат подобна радикална промяна у другия. Може би, ако престанеш да се правиш на силен, ако позволиш другите да видят слабостта ти, но без да поставяш условия и да изискваш, ако дадеш време на „околните“, тогава вероятно ще стане така, че да можеш да разчиташ на тях.

— Това е глупаво. Мисля, че не този Хорхе им харесва. Не от този Хорхе имат нужда.

— Аха! Излиза, че не искаш да те разбират, нито да те обичат, нито дори да те приемат. Искаш да се нуждаят от теб.

— Това ме наранява, и то много.

— Изглежда, пътят е точно този.

— Да, този е. Това е пътят, където винаги удрям на камък. Нуждата ми от одобрение.

— Не си слагай спирачки. Позволи си да изпиташ това чувство.

— Искам да ме одобряват.

— Кажи го на някого, който е срещу теб и който представлява „всички останали“.

— Искам да ме цениш, искам признанието ти, искам да се нуждаеш от мен.

— С кого говориш? На кого казваш всичко това?

— Не знам… На всички.

— Дори на пациентите си?

— Не, на тях не. При тях е различно, тъй като намерението ми е да не се нуждаят от мен, да не зависят от мен. Не, не се обръщам към тях.

— Тогава към кого? На кого казваш да те цени?

— Май пак на баща ми.

— Кажи го на баща си.

— Татко, искам да се нуждаеш от мен, да ме цениш, искам признанието ти, но най-вече искам да ме обичаш. Знам, че пред хората ме цениш. Но пред мен никога не си казвал, че се гордееш с мен. От мен, татко, си получавал само неща, които не струват нищо или пък са съвсем незначителни. Никога не си умеел да получаваш, татко. Не понасяш мисълта, че се нуждаеш от друг човек.

— Сега бъди баща си.

(В ролята на баща ми.) Вярно е. Знаеш ли, сине, сега осъзнавам, че ти и аз си приличаме и в това. Защото точно това се случва в момента с теб. Не е ли така?

— Не е ли така?

— Да, така е.

— Кажи на баща си как се чувстваш сега.

— Татко, чувствам, че за теб вече е късно. Чувствам, че е късно да те чакам да получаваш и да ме учиш да получавам. Но за мен не е късно, татко. Искам да се науча да получавам, искам да се науча да приемам подкрепата на другите, да имам равни — не деца, а равни. Колкото до теб, татко, повече няма да те чакам да се научиш да получаваш.

 

 

Спомням си нещо, което прочетох навремето и което се отнася за любовта, но мога да го отнеса към даването.

Първо давам, защото ми дават,

после давам, за да ми дадат,

после давам, за да може някой

        да получи онова, което давам,

и накрая давам, за да доставя

        удоволствие на себе си.

Днес съм пораснал, татко. Искам да ти давам единствено заради удоволствието, което ми доставя това. Не искам да те уча на нищо и няма нищо, на което ти да ме научиш.

Както казва Бари, може би днес съм твой бивш син…

— Какво чувстваш?

— Облекчение, наслада, омиротворение и мъничко тъга.

— Искаш ли да кажеш нещо друго на баща си?

— Да. Че го обичам повече от преди.

— Сбогувай се с него…

— Сбогом, татко…

* * *

— Искаш ли нещо друго?

— Не. Благодаря, Фриц.