Хорхе Букай
Писма до Клаудия (37)

Писмо 33.

Мила моя,

 

В едно от първите писма ти казах, че специфична черта на невротиците е тяхната незрялост. Също така ти обясних, че това понятие е свързано с прехвърлянето на външната подкрепа към самоподкрепата.

И така. Какво е самоподкрепа?

Според Джон Стивънс, когато хипнотизаторът потопи пациента в хипнотичен транс и му каже: „Сега ще усетиш студ“, йерархията на възприятията на хипнотизирания се организира така, че думите на хипнотизатора са по-важни от собствените му усещания.

В известен смисъл всички живеем хипнотизирани.

Толкова често са ни повтаряли едни и същи неща. Чували сме ги от родители, чичовци, учители и съседи… Чели сме ги в книги и списания… Виждали сме най-любимите ни същества да приемат безрезервно тези думи, без през ум да им мине да ги поставят под съмнение…

След всичко това как да не живеем хипнотизирани? Вярваме в тези думи повече, отколкото в собствените си чувства.

Най-лошото е, че сме толкова дресирани в този процес, че някои от нас дори са успели да се запасят с достатъчно хипнотични послания. Успели сме да се самохипнотизираме!

Самоподкрепата е свързана с разхипнотизирането.

Самоподкрепата означава да осъзная, че краката ми са достатъчно силни, за да издържат собствената ми тежест.

Самоподкрепата означава да съм свързан с усещанията си. („Трябва да изоставиш съзнанието и да се върнеш към усещанията си“, казва Фриц.)

Самоподкрепата означава да вярвам в себе си повече, отколкото във всичко друго.

Самоподкрепата означава завинаги да изоставя това, което аз наричам течно поведение.

 

 

Понятието течно поведение идва от паралела между едно от физическите свойства на течностите и природата на невротичните хора.

Течността няма форма: нагажда се към формата на съда, в който се намира.

Когато функционирам по подобен начин, когато се опитвам да приема формата на онова, което околните изискват от мен, когато вярвам, че не съм нищо друго, освен сборния образ, който те виждат у мен, когато единствено се старая да отговоря на нечии очаквания, тогава поведението ми е течно.

— В такъв случай какво предлагаш? „Каменно“ поведение?

— Съвсем не!

Искам поведение, което да е достатъчно солидно, за да се утвърди само, да е достатъчно гъвкаво, за да не изпадне в статичност, и да бъде адекватно с действителността.

Бих казал, че искам поведението ми да е пластично.

Обществото обича „каменното“ поведение. „Колко силен характер има този човек!“, казват хората. Това, което чувам аз, е: „Винаги реагира по един и същи начин, когато е изправен пред едно и също предизвикателство“. Разбира се, че е желателно другият да бъде такъв… Мен напълно ме устройва другият да бъде такъв: по този начин става предвидим, мога да разчитам на реакцията му и на това, че никога „няма да ме разочарова“.

Разбираш ли каква манипулация е да искаме околните да проявяват „каменно поведение“?

Когато постигна истинска близост с теб, тогава разбирам, че поведението ти днес ще е едно, а утре — друго. Нещо повече — сега ще е едно и след миг ще е противоположно. (Трудно е, знам. Бих искал и аз да мога така.)

Излиза, че да сме противоречиви и да сме непоследователни са две различни неща.

Противоречив съм тогава, когато днес казвам „да“, а утре — „не“. (Както един ден ми каза Алехандро: „Днес има четири букви, а вчера имаше пет“.)

Непоследователен съм, когато тук и сега казвам „да“, а действията ми казват „не“.

Противоречивостта е здравословна: тя представлява част от пластичното поведение, от способността ми да се променям, от възможността ми да се преобразявам с времето.

Непоследователността е нездравословна: тя е симптом, че ми липсва яснота, тя е опит да прехвърля объркването си върху някого другиго. Непоследователността е като куче, захапало опашката си; представлява откъсване от собствената ми личност; тя е и липса на уважение към околните и към самия мен.

Тези две неща не бива да се бъркат с безумието.

Що за човек е безумецът ли?

Прилагам снимка на един безумец.