Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cartas para Claudia, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 36гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Диан Жон(2011)
Корекция и форматиране
vesi_libra(2011)

Издание:

Хорхе Букай. Писма до Клаудия

ИК „Хермес“, 2009

Отговорен редактор: Вера Янчелова

Редактор: Валя Груева

Компютърна обработка: Костадин Чаушев

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN 954–26–0791–1

 

© 1987 Хорхе Букай

© 2009 Ева Тофтисова, превод от испански

История

  1. —Добавяне

Писмо 19.

Клаудия,

 

От колко време не съм ти писал!

Нямах желание…

Отказвам да ти пиша, когато нямам желание!

Почти винаги мога да избирам между количество и качество. Мисля, че количеството е свързано с усилието.

Когато опитвам,
        когато се старая,
                когато се насилвам,
                        когато се задължавам,
                                когато си налагам… Тогава ти давам повече, може би много повече, но не ти давам най-доброто.
Най-доброто от мен,
        най-прекрасното от мен,
                най-съзидателното от мен…
                        Него искам да ти дам,
                                защото се ражда без усилие.

Защото качеството е свързано с желанието.

В резултат на някакво недоразумение във възпитанието ни сме повярвали, че количеството ще се превърне в качество.

Понякога, когато ни обземе неудовлетворение, изискваме повече, докато истината е, че искаме по-доброто. Не осъзнаваме, че колкото и да искаме, другият не може да ни даде нещо по-добро. Може само да ни даде нещо повече.

Когато съм в едно от глупавите си настроения, изисквам да ми обръщаш повече внимание, да се занимаваш повече с мен, да ми даваш повече, да ми отделяш повече време, да ме обичаш повече… Да ме обичаш повече! Сякаш това — да ме обичаш повече — зависи от теб!

С две думи, когато съм в глупаво настроение, изисквам.

Има два начина да изискваме: единият е открит и най-малкото, притежава предимството на откровеността. Другият е неявен и подмолен.

Нито единият, нито другият имат нещо общо с искането.

Когато искам, аз изразявам ясно желанието си и ти позволявам да отговориш с „да“ или „не“; с искането си ти давам възможност за избор.

За разлика от него, изискването не приема „не“ за отговор. Ти трябва да направиш това, което искам, или това, което се полага да направиш.

Вътре в мен вече съм решил (?), че трябва да се съгласиш.

 

 

Най-жестокият, най-враждебният начин да изисквам е, когато дори не ти казвам какво искам. В този случай очакването ми е да положиш титанично усилие заради мен.

Най-напред трябва да отгатнеш какво очаквам, а след това, разбира се, да ми го дадеш. Изискването ми е прикрито — само ти загатвам очакването си, но то се стоварва върху теб с цялата си тежест.

Ако отгатнеш, аз великодушно ще приема това, което ти сама си решила да ми дадеш. Ако ли пък не познаеш, на драго сърце се сдобивам с готов упрек и вечния повод да ти натяквам: „Можеше да се досетиш“.

Да се научим да искаме е едно от големите предизвикателства в процеса на превръщането ни в личности.

Не всеки умее да иска. Познавам хора, които никога не са искали нищо, или по-точно, които никога не са могли да поискат нещо. Те вярват, че когато искаме, се оставяме на милостта на другия. Не могат да приемат, че не са си самодостатъчни. Страхуват се от собствените си слабости и изпадат в ужас при мисълта, че могат да се окажат в положение на зависимост.

Много от тях се гордеят с това, че не искат нищо от никого. Но ако се поровиш малко в личната им история, в обичайното им поведение, в отношенията им с най-близките, непременно ще откриеш скрити изисквания, а под тях — още повече изисквания.

 

 

Най-доброто от мен, което мога да ти дам,

е това, което искам да ти дам.

Най-доброто от теб, което можеш да ми дадеш,

е това, което искаш да ми дадеш.

Не искам нещо повече.

Искам най-доброто.