Хорхе Букай
Писма до Клаудия (17)

Писмо 13.

Клаудия,

 

След като запечатах плика и изпратих предишното писмо, у мен се появи чувството, че съм бил неясен и хаотичен.

Осъзнавам, че това чувство се дължи на огромното значение, което имат за мен въпросите за критиката и скритата проекция.

Много бих искал да съм бил ясен, прозрачен, последователен — и още докато пиша това, се разгневявам на желанието си да бъда последователен.

* * *

— Какво се опитваш да докажеш с последователността си?

— Не знам. Мисля, че искам Клаудия да осъзнае собствените си механизми на проекция.

— Теб какво те засяга това? Кой си ти, че да искаш тя да осъзнае каквото и да било?

— Обичам я и затова искам най-доброто за нея.

— Най-доброто за нея е собствената й свобода. Във всеки случай, ако на нея й се стори, че си неясен, може да ти зададе въпрос или да ти каже, че не разбира.

— Така е.

— Е, какво се опитваш да докажеш?

— Май че се опитвам да (си) докажа колко съм интелигентен.

— Аха… Старият ти номер да се правиш на всемогъщ.

— Може би е това, както и съприкосновението със собствените ми ограничения. Понякога усещам, че не съм в състояние да изразя по адекватен начин това, което искам да кажа на някого.

— Значи ограниченията ти те прекъсват.

— Ограниченията ми, когато не ги приемам, ме прекъсват.

* * *

Прекъсването вече е преодоляно.

След като намеря разрешение на ситуацията, мога да насоча вниманието си към нова ситуация.

Капацитетът ни на осъзнаване е ограничен.

Особено пък моят!