Хорхе Букай
Писма до Клаудия (8)

Писмо 4.

Приятелко,

 

Когато получа писмо от теб, нещо в мен започва да трепти и да подскача.

Оглеждам бавно плика… Марката… Почерка ти… Дали нещо те е тревожело, докато си го надписвала? Или просто си бързала?

Давам си време, за да почувствам връзката с теб, преди да започна да чета писмото ти.

Всяко твое писмо е парченце от теб, което ми даваш… Всяко мое писмо е парченце от мен, което ти давам…

 

 

Сега си представям, че съм плик. Някой слага в мен писмо за теб, затваря ме, пише адреса ти върху корема ми и ме носи в пощата…

След това идва страшната част: клеймото. Ох, как боли!

Слагат ме върху купчина мои колеги, прехвърлят ме в торба и оттам ни качват в самолета.

Сега пътувам на север. Цяло вълшебство е, че мога да споделя пътуването с приятели. Хиляди, милиони написани думи пренасят послания, подобни на моето. Или пък други…

Виждам ей там писмото на една майка до сина й; малко по-надолу стои друго писмо, напомнящо за неплатена сметка; тук наблизо пътува едно коледно поздравление, а малко по-нататък се кипри колега, нагизден с най-различни цветове, с големи букви и примамливи картинки. (Чудя се какво ли продава.)

Самолетът каца…

Разпределят ни, после ни качват на камион…

Вече съм в торбата на раздавача… Идвам! Раздавачът звъни. Вратата се отваря… Ето те!

Колко се радвам да се озова в ръцете ти!

Поглеждаш ме и погледът ти ме изпълва с щастие.

Сядаш и ме милваш… Отваряш ме много внимателно и изваждаш писмото, за да го прочетеш… (Толкова ми харесва да видя, че не бързаш.) Четеш. Поглеждаш към тавана… Продължаваш да четеш и се усмихваш…

Сега прибираш писмото в мен. Още една милувка.

Занасяш ме в спалнята и ме прибираш в едно чекмедже редом до други писма, кутийката ти с бижута, ключовете и „Малкият принц“. Имам чувството, че съм попаднал на мястото, където държиш съкровищата си.

Оставам там…

Понякога отваряш чекмеджето и ме гледаш. Друг път усещам, че дори и да не ме гледаш, си мислиш за мен.

Днес пристигна нов плик, който поставяш отгоре ми със същата нежност, с каквато докосваше мен, но не ревнувам. Усещам се по-зрял и по-важен.

Имам чувството, че съм една мъничка и незначителна брънка, но заедно с това и най-важната брънка от една верига, която те свързва — не, не те дели — с Хорхе… С мен.

* * *

Сега отново съм аз, но фантазията, че съм бил плик, ме приближава още повече до теб.

Толкова е прекрасно да пътувам към теб и да съм с теб всеки път, когато пожелая!

Толкова е прекрасно да те обичам!

Толкова е прекрасно, че те има!