Хорхе Букай
Писма до Клаудия (59)

Писмо 55.

Пиша това писмо, седнал срещу прозореца.

Вали. Виждам как водата се стича, как капките си играят и отскачат настрани… Затварям очи.

Искам да съм вода…

* * *

Сега съм дъждовна вода. Падам върху младите посеви. Утолявам жаждата им, а те ми се отплащат с любовта си. Земята, която поддържам жива и плодородна, също ме обича. Обичат ме хората, които живеят на тази земя и от тази земя. Летовни-ците на плажа ме мразят, мразят ме бездомните животни, които бродят по улиците…

 

Сега съм вода в блато. Чакам да ме използват. Разхлаждам фермерите, къпя животните. Не ставам за пиене, защото съм мръсна и отровена. Не съм помръднала от много дълго време.

 

Сега съм сълзите на дете — най-истинският израз на емоцията, призив за единствената безусловна любов. Сега съм символ на радостта и мъката.

 

Сега съм водата на пълноводна река — дом съм на хиляди риби и песента, родена от непрестанното ми движение, оглася гората и ливадите. Днес съм сладостта, която утре, когато стигна до морето, ще се превърне в сол.

 

Сега съм водата на бистър извор, в който се къпят ята птици; глътката, която утолява жаждата на пътника, прозрачна като ясен ден. Сега съм най-чистият символ на течението на живота.

 

Понякога съм пара, понякога съм лед. И във всичките си превъплъщения съм полезна, непотребна, а понякога — отровна.

Защото никога не се опитвам да съм това, което не съм.

Защото приемам да съм част, не цялост.

Защото съм много неща, не едно.

Защото не съм повече от това, което съм.

Нито по-малко.