Хорхе Букай
Писма до Клаудия (51)

Писмо 47.

Клаудия,

 

Днес ще се спра на нещо, за което често говоря в кабинета: разликата между „разбирам“, „вниквам“ и „приемам“. Ето че пак подхващам една от любимите си теми: значението на думите. (Какво ли би казал Лакан^[1] за всичко това?)

 

 

Разбирам ми звучи твърде теоретично, твърде интелектуално.

Да те разбера означава да се уверя, че вътрешният ми компютър е способен да разкодира посланието ти; или че поведението ти е достатъчно логично предвид фактите и обстоятелствата — казано другояче, твоето поведение (действие или израз) да бъде напълно оправдано.

 

 

Вникването отива по-далеч. Компютърът не участва. Участва способността ми да „съпреживявам“. В този случай се идентифицирам и се чувствам способен да усетя онова, което казваш, чувстваш или правиш.

 

 

А приемането? — ще попиташ. Приемам означава да осъзная, че си тази, която си. Може да не съм в състояние да те разбера, може да не мога да вникна в теб. Но ако те приема — дори и да не те подкрепям, дори и да нямам какво да споделя с теб, — няма да поискам да се промениш, да станеш друга.

В резултат на всичко това се променя измерението на думата отхвърляне.

Моето отхвърляне може да се превърне в начин да те приема. Значението на това приемане е, че няма да изисквам от теб да се промениш, да си различна и да имаш друго поведение, за да остана с теб.

Възможно е с приемането си да казвам: „Поведението ти не ми харесва, не съм съгласен с това, което правиш или мислиш, не искам да споделям нищо със съществото, което си; иди си или по-добре ще е да си ида аз. Но не искам от теб да се промениш, не и заради мен, не и за да ме задържиш, не и за да останем заедно. Продължи да бъдеш тази, която си, и ако искаш, потърси някого, който ще те обича такава, каквато си. Тъй като те приемам, с приемането си аз те отхвърлям“.

С неприемането си, от друга страна, казвам: „Толкова много те обичам! Нека не се разделяме, но ще се наложи да промениш някои неща. Трябва да престанеш да бъдеш такава, каквато си. Ако искаш да бъдеш с мен, трябва да се постараеш да промениш едно, друго или трето. Така ще останем заедно и ще бъдем щастливи…“

Хрумва ми, че има още един вид неприемане, което също е дегизирано като приемане. Познато е като „идеализиране“.

Истината е, че ако те идеализирам, то е точно защото не те приемам. Ако те приема, няма да има нужда да те идеализирам.

 

 

Не искам да се променяш. Не и заради мен. Искам да те приема такава, каквато си, дори и това да ни раздели. Предпочитам да се отдалечиш от мен заради това, което съм, отколкото да останеш с мен с намерението да ме промениш.

Във всеки случай, ако мога да избирам, ще избера да ме приемеш, за да останеш с мен, ще избера да те приема и да те имам край себе си — толкова близко, колкото си в момента…

Когато ти пиша, когато ти разказвам всичко това, когато споделям и най-налудничавите си мисли с теб, те усещам тук, съвсем близо до мен; сигурен съм, че ти също ще ме почувстваш до себе си, когато четеш това писмо.