Хорхе Букай
Писма до Клаудия (5)

Писмо 1.

Клаудия,

 

Затварям очи и те виждам. Виждам изпитателния ти поглед, дяволитата усмивка, интелигентното ти и красиво лице.

Как се радвам на писмото ти! Колко време мина, откакто напусна страната? Две години или три? Понякога ми се струва, че са изминали векове, а друг път имам чувството, че беше едва вчера, когато те видях да се качваш на самолета, за да започнеш един нов етап от живота си…

Помниш ли? В онзи ден, когато се сбогувахме, ти подарих „Книга за То“. На титулната страница написах: „Здравето се състои единствено в осъзнаването, че всичко е такова, каквото е“.

 

 

И така… Вярно е. Онзи Патрик Трол, който подписва писмата в книгата, е прадядо ми. Както обикновено, асоциативните ти способности и интуицията ти работят прекрасно. Винаги съм вярвал, че „знанието“ ти за нещата е едно от най-възхитителните ти качества.

Докато пиша това писмо, пред мен се появява образът на прадядо ми. Завиждам на таланта, на вещината му, на оригиналното му мислене и най-вече на творческата му сила.

Чудесно е, че мога да чета писмата му и да осъзнавам, че ги е писал, без да познава нито фройдистките теории за структурата на личността и за подсъзнанието, нито самата психоанализа.

Прадядо ми е изпреварил времето си, бил е агент на промяната. Възгледите му — несъмнено психоаналитични, макар той да не съзнава този факт или упорито да го отрича — са представлявали, по онова време, поредния символ на прехода между викторианската епоха и началото на индустриалната ера.

Теорията на психоанализата е била толкова революционна, че дори днес много от колегите ми продължават безрезервно да вярват в елементарните й постановки и все още смятат остарелите терапевтични идеи за свещени и недосегаеми.

Доста дръзко от моя страна, нали? Чувствам се малко нещо еретик — аз, нищо и никакъв трийсет и три годишен младок, си позволявам да критикувам „учителите“…

Но защо не? В края на краищата, ако Фройд, Гродек или Трол също се бяха спрели пред подобни аргументи, днес нямаше да можем да черпим от мъдростта им.

И така, напред! Колкото и да не е за вярване, че в думите ми може да бъде открита някаква мъдрост, също толкова невероятно е, че съм способен да се въздържа от каквато и да е „ерес“…

Истината е, че малко по малко осъзнавах колко остаряло е приложението на тези теории. Бих сравнил психоанализата с двигател „Форд 39“, монтиран в каросерия от 1984 година. Няма спор, че моторът е отличен и че с известно рационализиране ще може да задвижи автомобила. Но също така е вярно, че няма непременно да е най-подходящият, че едва ли ще е най-ефикасният и че никога няма да е най-бързият.

Това все пак не е причина да забравяме, че този двигател е основата, върху която са разработени всички останали. Повтарям: всички останали.

Както обикновено, никоя крайна теза не ми върши работа, за да онагледя това, което искам да ти кажа.

Не искам да си мислиш, че търся равновесие. Не! Равновесието е неподвижност, изравняване, еднаквост, смърт. Само мъртвото човешко същество е в пълно равновесие с физично-химичната си среда.

По-скоро съм любител на хармонията, враг на крайностите и привърженик на тезата, че е възможно А и анти-А да съществуват във взаимна зависимост. Нали си спомняш символа „ин-ян“?

Кръгът представлява цялост, пълнота, завършеност.

От гледна точка на статиката тази завършеност не е нито бяла, нито черна. За образуването й са необходими двете крайности — бялото и черното. Още по-интересно е, че при наблюдението на този древен символ забелязваме как нито бялото е напълно бяло (в него има черна точка), нито черното е напълно черно (тъй като съдържа бяла точка).

Ако към статичния поглед добавим движение и наблюдаваме динамиката, лесно можем да си представим как бялата точка в черната половина и черната точка в бялата се увеличават и заемат все повече място в противоположния цвят. Идва момент, когато всичко, което е било бяло, вече е черно — и обратно; това продължава само миг, защото в следващия момент в бялата половина се ражда черна точка, а в самия център на черната половина се появява бяла точка.

Нищо не е абсолютно… Нищо не е постоянно… (Нито дори това изречение.)

В края на краищата няма светлина без мрак, няма смелост без страх, няма близо без далече — нищо не може да съществува без своята противоположност.

В момента се чувствам както при срещите ни в кабинета, когато давах воля на истинското си аз, тук и сега, без да се старая да съм последователен, да съм разбираем или да съм каквото и да е. Когато просто бях.

 

 

Понякога, когато успея да се оставя на чувството, че съм, се свързвам с усещането за пълнота, покой и любов, което изпълва цялото ми същество и започва да се излъчва от мен.

Вратата към това чувство ми отварят не-условностите, не-мисленето, не-предвиждането…

Току-що осъзнах, че ключът към тази врата е не-то. С други думи, нищото, плодотворният вакуум — единственото място, където мога да поема всичко, защото имам място за всичко.

Кришнамурти^[1] казва: „Чашата е потребна само тогава, когато е празна“. Спомням си колко объркан се почувствах първия път, когато прочетох тази мисъл, как не успявах да разбера смисъла й. (Колко пъти съм се губил в търсене на смисъла, опитвайки се да го открия чрез интелекта, чрез компютризираната част от съзнанието си:

Бинг! Банг! Тряс! — Ама че работа!)

 

 

И така, разрешението — отново — бе да се почувствам чаша. Да си представя, че съм чаша. Чаша, която е пълна… Пълна с мляко, помислих си аз… Млякото е полезно, хранително, важно, насъщно. Какво друго можех да си представя, че ме изпълва — мен, който бях толкова всемогъщ?

Представих си как дарявам съдържанието си там, където е най-потребно. И тук се натъкнах на изненада — нямаше как да даря съдържанието си, без да се изпразня от него. Но нали, ако го направех, вече нямаше да бъда пълна чаша… Още по-зле се почувствах от факта, че можех да бъда използван само за онова мляко — топло или студено, прясно издоено или вкиснало… За нищо друго.

Не! Не това исках за себе си.
        Не това искам сега за себе си.
                Искам да се изпразня…
                        За да мога да се напълня…
                                За да не съм никога пълен…
                                        За да бъда себе си…
                                                За да живея…

 

 

Дано да не изтървеш нишката на брътвежите ми, когато четеш това писмо… Но може би, в края на краищата, това не е толкова важно. Може би не говоря на теб, а на себе си. Може би ти си само оправдание — най-прекрасното оправдание — да съм тук и сега, с теб.