Хорхе Букай
Писма до Клаудия (48)

Писмо 44.

Клаудия,

 

Не знам.

Как да опиша едно толкова интимно преживяване, каквото е лабораторната група?

Може би най-точното описание, което мога да ти дам, е преживяване, способно да промени живота ти. Ако трябва да се изразя по-технически, това е група, в която влизат между десет и трийсет души, и двама или повече терапевти (обикновено са трима или четирима), готови да работят заедно в рамките на един уикенд, с цел да опознаят себе си и начина, по който общуват с околните.

Какво правим? Как го правим?

Всяка група е уникална, затова най-добрият съвет, който мога да ти дам, е: участвай.

По време на гещалтсеансите се работи върху всичко: от думите до жестовете. От конкретното до мечтите. От действителността до отиграването на чувства и ситуации.

Целта е да се повиши способността ни да осъзнаваме (да чувстваме, преживяваме, предусещаме, да си представяме).

Преди горе-долу година Патрисия, която вече е психоложка, участва в една такава група и описа преживяването в дипломната си работа.

Може би, вместо да ти го разказвам с мои думи, е по-добре да чуеш нейния разказ за това, което е преживяла.

 

 

Приготвих си чантата, следвайки заръките на Хорхе: удобни дрехи, възглавница и одеяло. Чувствах се така, все едно тръгвах на път. Групата за срещи се събираше в дома на Хорхе, нашия терапевт.

Когато пристигнах, всички се бяха събрали (поне аз така помислих) и седяха на пода върху донесените от тях възглавници и одеяла. Още пазя спомена за стотици цветове, форми, лица и очи, както и за топлотата, която ме обгърна и започна да измества тревогата ми. Когато седнах, тя вече бе изчезнала, заместена от усещане за спокойствие. Преживяването беше почти мистично. Музиката се усили и ни възложиха първата задача: „Огледайте околните и позволете те също да ви огледат“.

Изглеждаше толкова просто…

Въпреки това, докато се изучавахме взаимно с поглед, се оказа, че далеч не е толкова просто. Понякога очите ми срещаха нечий поглед, а понякога сякаш тичаха подир други очи, които се опитваха да избегнат моите. Дали аз също не бягах от околните?

Втората задача беше да се представим: „Забравете за данните, чието място е върху личната ви карта. Не ни интересува как си вадите хляба, на колко години сте, какво е семейното ви положение и колко пари имате в банката. Искаме да разберем кои сте“.

Когато се представяхме, всеки трябваше да застане в средата на кръга. Нямаше установен ред. Редът зависеше от желанието на всеки участник.

Забелязах, че не ми достига смелост. „Сценичен страх“, както казва Пърлс. Дори си помислих, че няма да се справя. Цялата срамежливост, която понякога се опитвам да скрия от хората, сега се появи наведнъж. В един момент с изненада забелязах как — почти неволно — се изправям и се насочвам към средата на стаята. Успях. Собствените ми думи ми помогнаха да надвия нервността си: „Аз, по някакъв начин, съм всеки един от вас…“

Истина беше. Осъзнавах нещо, което вече знаех: това, което се случва с мен, се случваше и на останалите. Научих, че има нещо общо между нас — това, че сме хора (в буквалния смисъл на думата).

Днес се питам дали това, което помогна на групата да функционира, бяха нашите прилики или различията ни. Отговарям си, че беше съвкупност от двете.

По молба на терапевтите легнахме на пода. Отпуснахме се и направихме упражнение за изследване на възприятията. Първо трябваше да усетим как въздухът влиза и излиза от дробовете ни. Никога не бях се замисляла върху факта, че вдишвам и издишвам повече от хиляда и петстотин пъти на ден. В онзи момент ми се струваше, че никога преди това не бях усещала въздуха, преминаващ през бронхите и дробовете ми! По същия начин преоткрих слуха, обонянието, вкуса и най-накрая — осезанието си: с помощта на съзнанието обходих цялото си тяло, като се спирах на всичките му издатини и вдлъбнатини, на всяка промяна в температурата и консистенцията му…

Бях много изненадана и много объркана. Настъпи краят на първата среща. Казаха ни да се приберем у дома и да отдъхнем. Заръката беше „да се говори колкото се може по-малко до следващия ден“. Мисля, че целта на тази задача бе да позволи на всеки от нас да се свърже по-пълно със самия себе си; както би казал Пърлс: „…да увеличи способността за осъзнаване на вътрешния си свят“. Така и стана. Мисля, че никога преди това не бях усещала тялото и сетивата си толкова ясно.

Срещата на следващата сутрин бе много топла и открита. Започнахме работа с упражнение по двойки: единият участник трябваше да заеме поза на „затвореност“ по отношение на света, а другият — да му помогне да се отвори.

Все още помня колко прекрасен бе контактът между нас, с каква радост ме изпълниха допирът, топлината и мирисът на другия човек, щастието, което почувствах, докато му помагах да се отвори към света. Предобед направихме упражнение, което се състоеше в това да нападнем с думи всеки един от участниците в групата. Трябваше да се нападаме директно, лице в лице, като задачата бе да се свържем със собствената си способност за агресия. Възложиха ни да бъдем враждебни, да се гледаме с гняв, да се опитаме да осъзнаем всичко, което не харесваме у човека насреща.

Докато траеше упражнението, обстановката се нагорещяваше и много от участниците започнаха все по-малко да се стесняват да вземат думата. Междувременно терапевтите бяха раздали листове с имената ни, в които фигурираха думите, които бяхме използвали в агресията си.

След това, по време на обяда, всеки от нас трябваше да изиграе ролята, съставена от вербалните нападки, които бе отправил към околните и които не разпознаваше като собствени.

С немалка изненада опознавахме онези части от себе си, които бяхме отричали във фалшивото търсене на одобрение. Приемахме ги като свои и поемахме отговорността за тях.

Следващата задача се състоеше в упражнение с направлявана фантазия. Заведоха ме на посещение във въображаемия музей на живота ми. Върнах се към ситуации, които се бяха оказали важни за собствената ми история, и разбира се, към незавършени ситуации, за които гещалтизмът твърди, че са причина за неадекватните ни действия. С тези въображаеми ситуации се занимавахме през останалото време. Беше чудесно да присъствам на процеса на откриване на всеки един от участниците в групата.

Почувствах, че както аз, така и всички останали следят с внимание това, което се случваше. Ставахме свидетели на тласъка, усилието, откритието и най-вече на промяната, която настъпваше, когато един по един всички приключвахме своя гещалт и намирахме ново равновесие.

Последната задача в събота се състоеше в това да вървим със затворени очи и така да срещаме другите, без да знаем кои са. Стаята беше тъмна; в началото трябваше да търсим ръце. С ръцете си трябваше да опознаем, изследваме, докосваме и галим ръцете на другите. След това, седнали върху одеялата на пода, трябваше да търсим крака и тела и да посветим толкова време на опознаването на другите, колкото ни се иска. Имахме да опознаваме много хора. Тези контакти ми се сториха прекрасни, чувствах се жива и значима. Всичко се беше превърнало в лабиринт от крайници, които се търсеха. Получи се групова суматоха — весела, забавна и простичка. Желанието ми да давам и получавам ласки и признание се смесваше с това на околните.

Съботните занимания приключиха. Чувствах се изтощена, но щастлива и обичана. Усещах, че обичам всички около мен.

В неделя се събудих с много особено чувство, тъй като знаех, че групата се събира за последно. Радвах се, че отново ще видя другите, и заедно с това се натъжавах от мисълта за предстоящата раздяла.

В осем вечерта пристъпихме към заключителната част. Прегърнати през раменете, всички застанахме в кръг, като се поклащахме леко. Хорхе говореше, подготвяйки ни за сбогуването. Повтори фразата, с която започна срещата ни, и каза да се разделим с всички така, все едно се разделяме завинаги, все едно никога повече нямаше да се видим; а ако някога се срещнехме отново, би било прекрасно.

Сбогувахме се… и аз си тръгнах.

Когато се прибрах у дома и си легнах, все още усещах прегръдките, погледите и гласовете на другарите ми.

Следващият ден беше много труден. Усещах, че хората, с които бях споделила толкова много неща, бяха по-различни от онези, които срещах на улицата, на работа, в действителния свят. Усещах, че щеше да ми е много трудно да общувам с други хора по онзи чист, прост и откровен начин, със същата сила и свобода на чувството.

Също така усещах, че не бях склонна да общувам с хората, ако това означаваше повърхностните и неистински отношения във всекидневното ни общуване.

След известно време осъзнах, че хората от групата също бяха истински, също принадлежаха към действителния свят. Единствената разлика беше в ситуацията и свободата, която си бяхме дали едни на други.

Осъзнавам, че този вид близост (в смисъла, който Берн дава на близостта) е моят избор в общуването с околните, и поемам отговорност за избора си…

 

 

Разбираш ли? Лабораторната група е начин да променим ракурса си за известно време, да видим себе си и своята действителност от друга гледна точка. Групата представлява възможността да видя собственото си отражение в безброй огледала.

Анибал Сабатини казва, че удовлетворението (или щастието, или най-желаната ни цел) се намира в една стая, пред чиято врата сме изправени. Знаем, че само трябва да отворим вратата и ще го намерим. Приближаваме се, хващаме бравата (знаем, че няма ключалка) и натискаме. В първия момент вратата не поддава. Сигурно заяжда, мислим ние и натискаме по-силно. Пак не става. Напъваме се, но без успех. Викаме на помощ приятели, близки и терапевти, за да ни помогнат да бутаме. Отзовават се, но вратата не поддава. Никога не спираме да опитваме. Никога, през целия си живот, не спираме да натискаме. И докато натискаме и натискаме, така и не осъзнаваме нещо съвсем просто.

Никога!

От нас се иска не да натискаме, а леко да приближим вратата към себе си.

С помощта на лабораторната група показваме как тази врата може да бъде открехната.

Сега разбираш ли какво представлява групата?

Предполагам, че не!