Хорхе Букай
Писма до Клаудия (44)

Писмо 40.

Боли ме от гнева ти,

от тъгата ти,

от огорчението.

Това, от което ме боли най-много,

е твоето мълчание,

криенето ти от мен,

всичките неистински „не знам“.

Като в онова танго,

        „аз те търся и не те намирам“

Претекст ли търсиш, за да си далеч от мен?

Забрави ли, че аз изкачвам най-високи върхове

        само с мисълта за теб?

Когато теб те няма,

игрите на жмичка

и препятствията,

и споренето с гордостта ти

така ме изморяват.

Не ми се хлопа по вратата, която

и двамата жадуваме да се отвори,

но ти, не знам защо, подпираш.

 

Смущението ти е лъжа, но не и задръжките ти.

„Времето“ ти е лъжа, но не и гордостта ти.

Омразата ти е лъжа, но не и твоето безсилие.

Постъпките ти са лъжа, но не и чувствата ти.

 

Аз съм като слепеца

от поемата на Рафаел Леон,

„разплакано размахал кърпа,

без да знае, че влакът

отпътувал е отдавна…“

Ела! Отвори ми! Говори! Гневи се!

        Аз съм тук!