Хорхе Букай
Писма до Клаудия (41)

Писмо 37.

Клаудия,

 

Права си, предишното ми писмо беше удар под кръста.

Наричам всички тези предписания „морал за масова употреба“. Това било хубаво, онова било лошо… Какво означава хубаво и лошо?

Често казвам на пациентите си, че никога не съм убивал човек — и пояснявам, че това е така, защото никога не съм имал основателна причина.

Коя причина би била основателна?

Нека си представим, че се прибирам у дома и виждам, че някакъв непознат е хванал децата ми и е опрял нож до гърлата им. Когато ме вижда, непознатият се хвърля към мен. На свой ред, хващам първото попаднало ми оръжие — нож, пистолет, бухалка, тръба… Няма значение! Боря се за живота си и за живота на децата си. По време на схватката го убивам. Тази причина би била основателна.

Нека се върна на мисълта си: ако мога да оспоря безпогрешността на предписанието „Не убивай“ , как да не оспоря всичко останало?

А законът? Къде остава законът?

Наскоро разговарях по този въпрос с един познат адвокат — Антонио, и той ми помогна със следното обяснение, което ми се стори изключително ценно: законът не казва какво да се прави или какво да не се прави.

Нека вземем следния пример: А измамва Б. Полицията арестува А и го осъждат на шест месеца затвор или да плати обезщетение в размер на определена сума.

Законът не казва: „Не мами“. Законът казва: „Онзи, който мами друг, при определени условия, трябва да изтърпи едно или друго наказание“. Законът спира дотук. Именно превръщането на закона в морал е това, което изкривява социалната му функция, поставя индивида в калъп, масовизира и омаловажава жителите на една страна.

Въпреки това обществото, в което живеем, убедено вярва в морала за масова употреба. Толкова усилия са положени за създаването на тези предписания — това каприз на обществото ли е?

Не, според мен не е.

Мисля, че подобни опити да се регулира поведението на индивидите се основават на едно „философско“ предубеждение, което също е предназначено за масова употреба и гласи: „По своята същност човекът е зъл демон, неудържим звяр, движен от най-низките си страсти, разрушителен и жесток“.

На вниманието на всички, които са повярвали:

ТОВА Е ЛЪЖА!

Непоколебимо вярвам, че когато върху човека не се упражнява никаква принуда, когато той е истински свободен и усеща, че околните го приемат, че е постигнал истинска близост с тях — тогава показва най-любящото, най-искреното, най-благото, най-смиреното, най-щедрото, най-честното, най-чувствителното си и съзидателно Аз.

 

 

Изхождайки от този поглед към човешкото същество, не ми трябва да втълпявам някакъв предписан морал в работата си. Клиентът ми не иска от мен — макар понякога да си мисли, че иска — морална преценка за това кое е „правилно или неправилно“, кое е „справедливо или несправедливо“.

Това, което изисква клиентът ми, е здрава връзка с действителността, благодарение на която да може да се развие, сам да се открие и никога повече да не се отделя от себе си.

В това се състои разликата между терапевта и духовника.

Духовникът трябва да се съобразява със задължението да налага определен морал, който следва да бъде приеман като норма и мярка.

За разлика от него, терапевтът изхожда — поне би било добре да изхожда — от позицията на откритост и непредубеденост, без предварителен морал и с поглед към действителността на пациента.

 

 

Свързвам всичко това с психоанализата.

Струва ми се, че част от човечеството гледа на психоанализата като на някаква нова религия. Има психоаналитици, които се изживяват като духовници (ортодоксални, консервативни, дори реформатори). Те приемат всяка съпротива като ерес или като вероотстъпничество; много от пациентите, които се подлагат на психоанализа, не се различават от последователите на дадена секта, ложа или вероизповедание.

Онова, което класическата религия заклеймява като „грях“, тук е „болест“. Някогашното „божествено изпитание“ днес е „травма“. Бившият „екзорсизъм“ днес е „катарзис“.

В някои моменти Дяволът и несъзнателното То си приличат.

Привържениците на тази нова религия трябва да се молят три или четири пъти седмично в свещения храм, символизирай от кушетката на психоаналитика, от която, разбира се, не могат да видят жреца. Исках да кажа — терапевта.

Подобни опити за установяване на контакт с несъзнателното (буквално „онова, за което нямаме съзнание“) не се различават по нищо от начина, по който нашите прадеди са постигали състояние на екстаз, за да се свържат с „неназовимия“, „непознаваемия“ и „всевишния“ — Бог.

Нека да предупредя наивните:

Терапията не е религия.