Хорхе Букай
Писма до Клаудия (32)

Писмо 28.

Клаудия,

 

Задаваш ми все по-трудни въпроси.

Любовта… Какво е любов?

 

 

Нека започнем от очевидното.

Любовта е чувство и като такова, е свързана с усещането… С усещането за какво?

Нека първо ти припомня, че нищо не е абсолютно, и след това да ти кажа, че това, което наричам любов, е радостта от самото съществуване на другия; или може би трябваше да кажа: на онова, което обичаме (човек или не).

С други думи, любовта не зависи от това какво прави, казва или притежава обектът. За любовта ми няма значение дали това, което обичам, е до мен, или ме е напуснало; когато обичам, не се вкопчвам, не манипулирам, не оказвам натиск. Любовта е пълното приемане на другия.

Спомням си един цитат на Карл Роджърс: „Когато усетя, че ме приемаш напълно, тогава — и само тогава — мога да ти покажа най-нежното си аз, най-крехкото си аз, най-любовното си аз и най-вече — само тогава — мога да ти покажа най-уязвимото си аз“.

* * *

Всичко, казано дотук, ми помага да отделя любовта от три други преживявания, които хората често бъркат с нея:

• Влюбване

• Желание

• Нужда

 

 

За нуждата вече стана въпрос и ти казах, че тя представлява жизненоважната потребност от нещо (например кислород, помниш ли?). Лично аз се съмнявам, че е възможно да се изпитва нужда от друго същество. Да, знам, че понякога мога да убедя сам себе си, че „имам нужда“ от някого. Въпреки това ми е напълно ясно, че тази мисъл ми служи единствено да се самозаблуждавам.

Чувствам, че когато „имам нужда от теб“, поставям собственото си оцеляване в зависимост от теб, негласно те принуждавам да поемеш отговорност за моята привързаност, изчезвам като личност и се опитвам да те превърна в насъщна потребност.

 

 

Желанието, от друга страна, знае, че такава нужда не съществува. Думата произхожда от латинското quaerere, чието значение е „опитвам се да получа“.

Желанието е синоним на жажда и апетит.

Когато желая нещо, аз го желая за себе си.

С желанието си аз те въвличам в своеобразно притежание и очакване; с желанието си не ти позволявам да бъдеш, да съществуваш, да даваш, да ме оцениш.

„С желанието си аз подрязвам крилете ти и така оставаш завинаги край мен. Но ако това, което изпитвам към теб, е любов, аз се радвам, че ти порастват криле, и се радвам, когато видя, че политаш“.

Първия път, когато чух тези думи, ги произнасяше някакъв говорител по радиото. Все още усещам завистта, която в онзи ден изпитах към човека, съумял да изрази тази идея така красиво.

 

 

Влюбването няма нищо общо с казаното дотук, защото според мен влюбването не е чувство, а страст.

Ще се опитам да го изразя графично:

Плътната линия съответства на страстта — много силен афект, до който се стига бързо (за седмици, часове, дори минути) и който изчезва също толкова бързо.

Пунктираната линия представлява чувството — то расте бавно и неусетно, задържа се продължително на пиковата си позиция, след което постепенно отмира. (Дали винаги става така? Не знам.)

Тълковният речник определя страстта като: 1. Неудържимо увлечение. 2. Желание, чувство, което трудно се контролира. 3. Разпаленост. 4. Предмет на дълбоко увлечение.

 

 

Аз лично не се съмнявам ни най-малко, че страстта се контролира трудно. Но това в никакъв случай не означава, че е неприятна.

Истината е, че когато ми се случи да се влюбя в някого или в нещо, това ми се струва едно от най-прекрасните преживявания…

Бих ти казал, че обичам страстите си, особено когато осъзная, че нито имам нужда от тях, нито искам да ме съпровождат безкрайно. Чисто и просто се радвам всеки път, когато успея да се влюбя.

Всеки ден се срещам с хора, които се страхуват от страстите си, които толкова се боят от опасността да ги връхлети вътрешно безредие, че никога не си позволяват да се влюбят и още по-малко — страстно да намразят нещо.

Познавам и хора, изпаднали в другата крайност: за които чувствата са само преходни и безсъдържателни страсти, понеже се страхуват от дълбочината, която носят емоциите. Впускат се възторжено във връзки и няколко дни или няколко месеца по-късно се оплакват, че връзката им вече не е такава, каквато е била преди. Тогава я захвърлят като лишена от стойност, защото страстта си е отишла.

Напоследък ми се струва, че този тип човек — ще го нарека „страстотърсач“ — се среща все по-често. В света, в който живеем, много хора като че ли не намират ясен смисъл на живота си и посредством наркотици и подобни вещества се опитват да избягат в света на измамните удоволствия…

Човек може да бъде зависим от външни наркотици, каквито са марихуаната, кокаинът, различни анксиолитици^[1], болкоуспокояващи, въглехидратите (към които са пристрастени затлъстелите хора), никотинът или алкохолът. Човек може да бъде зависим и от ендогенни наркотици — моят случай е точно такъв.

Когато попадне в опасна ситуация или е под силно напрежение, организмът отделя голямо количество силен стимулант. Тази субстанция, чиято цел е да подготви организма за действие и която се синтезира в гигантската лаборатория на тялото — по-конкретно в надбъбречната жлеза, — е адреналинът.

Всеки ден през кабинета ми минават хора, които са истински пристрастени към адреналина. Тези хора не могат да се наслаждават на нищо, ако то не се случва в ситуация на високо напрежение. През целия си живот са вървели по острието на бръснача и неспирно провокират и поддържат около себе си екстремни ситуации, за да могат да ги преживяват интензивно.

Няма нужда да ти пояснявам, че подобно на всички наркомании, тази също е опасна и колкото и невероятно да звучи, може да бъде смъртоносна (инфаркт на миокарда, перфорация на язвата, астма, улцерозен колит и т.н.). Между другото, винаги съм вярвал, че точно тази е първопричината за редица случаи на хипертиреоидизъм: пристрастяване към ефекта на тиреоидните хормони.

Както виждаш, понякога миналото ми на лекар надделява… Но да се върна на думата си.

* * *

Ако можех да избирам чувствата си към околните, бих избрал да съм влюбен в тях — от цялото си сърце.

 

Докато тази страст отмира, бих избрал изпод нея да се заражда чувството.

 

Бих избрал аз и човекът срещу мен да не се плашим от изчезването на страстта и да съумеем да се справим с промяната, която ще настъпи, когато силата на чувството се превърне в дълбочина…

 

Бих избрал това чувство да бъде любов, не просто желание.

 

И най-накрая, бих избрал възможността понякога да се влюбвам отново в човека, когото обичам.