Хорхе Букай
Писма до Клаудия (2)

Предговор

Публикуването на „Писма до Клаудия“ е толкова важно за мен и толкова близко до сърцето ми, колкото бе издаването на „Нека ти разкажа“. Причините са много, но е достатъчно да кажа, че тази книга проправи пътя на всички останали. Нико-га преди това не бях мислил да напиша, камо ли да публикувам книги.

Подобно на повечето мои колеги в Аржентина, обучението ми като терапевт бе повлияно от школата на психоанализата. По онова време вярвах, че при сеанса с пациент намесата на терапевта трябва да е минимална. Ще призная обаче, че не ми беше лесно да остана безучастен и да наблюдавам как моята пасивност обрича пациентите ми на тягостно заточение. Хрумваха ми много неща, които можех да направя за тях, а и предполагам (срамувам се да го призная публично), че тогавашното ми желание да бъда център на внимание не успяваше да се примири с второстепенната роля, определена ми от ортодоксалния подход.

Ето защо често пъти, докато пациентът обмисляше следващото си изречение или докато говореше, аз пишех. Пишех това, което исках, но знаех, че никога няма да му кажа. Обяснявах какво според мен не беше наред при него, пишех стихове, които исках да му рецитирам, или просто споделях моя собствен опит по проблемите, с които той се бореше. Един ден, когато Естела пристигна в кабинета ми, реших да й дам — и аз не знам защо — това, което бях написал, размишлявайки върху предишния ни сеанс. Не бях подготвен за ефекта, който предизвиках. Естела не само че прочете писмото ми веднага (въпреки настояванията ми да го отвори, след като си тръгне), но и по време на целия сеанс работи с желание и енергия. Този епизод ме окуражи толкова, че — макар да не бе много лесно от техническа гледна точка — реших от време на време да нахвърлям по няколко думи за пациентите, които не успяваха да дадат всичко от себе си по време на сеанса.

Така в продължение на две години развих свой собствен модел на терапия, в който се включваха: писма до пациентите ми, планирана размяна на писма между мен и тях, както и препрочитането на стари писма, които те носеха в кабинета. Вълшебството на тази техника престана да действа, когато по време на групов сеанс една пациентка реши да покаже на друг пациент писмо, което й бях написал преди доста време. Той отговори на жеста, като й донесе моя приказка, съчинена за него седмици преди това. Участниците в групата, които бяха добре запознати с ефекта от тези писма, започнаха да си разменят текстове, получени от мен по време на индивидуалните сеанси. Аз бях категорично против, но пациентите ми вече бяха разбрали, че са зрели хора и че никой не може да им попречи да правят това, което искат, стига то да не е незаконно или неморално. Ето защо никой не ми обърна внимание.

През 1984-а, когато годишната работа на групата приключи, пациентите ми донесоха подарък — книга, която бяха изработили сами, състояща се от десетки листове хартия, захванати с телбод. В тази книга бяха събрали моите писма, писани за всеки от тях по време на индивидуалната терапия, и за моя изненада, запазени до едно.

— Хорхе — казаха те, — според нас това трябва да се публикува.

— Не се чувате какво говорите — отвърнах. — Вече ви казах, че всяко от тези писма е написано специално за някого от вас и има стойност само за получателя си. Не са предназначени за други хора и едва ли биха представлявали интерес за страничен човек, особено ако не е бил мой пациент.

— Този път грешиш — настояваха те. — Ние вече разпространихме тези писма сред приятели и близки и всички казват, че са им били полезни. Хорхе, публикувай книгата. В нея има неща, които могат да помогнат на много хора.

Благодарих им за подкрепата и обещах да помисля.

 

 

Когато се прибрах вкъщи, прочетох материалите, събрани от пациентите ми. Спомних си колко увлечен бях навремето по „Книга за То“ на Георг Гродек^[1] и намерих някои прилики между нея и моите текстове. Може би, ако съберях всички онези писма и ги адресирах до един и същи човек…

Две седмици по-късно бях готов с новата книга, която нарекох Писма… Занесох я на секретарката на главния редактор в едно от големите издателства в Буенос Айрес.

Пет дни по-късно господин главният редактор ме покани да се срещнем. Явих се в кабинета му, изпълнен с несигурност и вълнение.

Накараха ме да чакам в малката приемна в продължение на четиридесет и пет минути, преди редакторът да се появи. Никога няма да забравя думите му.

— Виж, малкият — каза той (по онова време бях само на трийсет и четири години). — Две са нещата, които не се продават в Аржентина: психология и поезия. А в твоята книга има и от двете. Ако искаш да те публикуват, пробвай да напишеш роман.

Усмихна се без ирония и — почти със съчувствие — ми върна ръкописа.

Логично беше да се откажа от проекта и сигурно щях да направя точно това, ако не беше подкрепата на съпругата ми Перла. Тя направи разни сметки, обади се на няколко места, след което ми каза, че ако използваме всичките си спестявания (които не бяха кой знае какви), ще можем да отпечатаме около седемстотин и петдесет екземпляра в една квартална печатница.

Аз, разбира се, се съгласих веднага.

Три седмици по-късно на бял свят се появи първото и примитивно издание на „Писма до Клаудия“, което складирахме в гаража. Книгата бе отпечатана върху възможно най-евтината хартия, а корицата в два цвята (черно и отвратително бледорозово) бе мое дело. Двеста и петдесет екземпляра подарих на пациентите, подпомогнали и насърчили идеята, петдесет отидоха при близки и приятели, които се съгласиха да ги прочетат, а останалите петстотин разпространих сам, понесъл под мишница по десетина книги, които оставях на консигнация във всяка книжарница, изпречила се на пътя ми.

Това, което последва — появата на Мигел Ламбре, директор на издателство „Нуево Екстремо“, както и публикуването на следващите десет книги, е отделна история.

 

 

Пиша този предговор, защото искам да споделя с вас причината, поради която настоящата книга е толкова важна за мен. Точно затова не исках да нанасям значителни корекции в съдържанието й, въпреки че е изминало много време и има неща, с които вече не съм съгласен. Най-накрая, с този предговор искам да отдам заслуженото на моите пациенти от онова време, да изкажа признателността си на Перла и да благодаря на онзи главен редактор, който отхвърли ръкописа: без неговия отказ историята щеше да бъде друга, може би със също толкова щастлив край, но със сигурност далеч не толкова вълшебна.