Хорхе Букай
Писма до Клаудия (14)

Писмо 10.

Клаудия,

 

Развълнува ме идеята ти да подредиш тези писма и да ги запазиш, за да може някой някога да ги прочете отново.

Истината е, че не знам каква стойност би имало това, което ти казвам. И все пак ми харесва да си представям, че един ден някой може да чете тези записки.

Може би точно така се е родила „Книга за То“ на моя прадядо. Половин век по-късно аз самият прегръщам тази идея и малко по малко я превръщам в мечта.

Сега позволявам на мечтата да свие гнездо у мен. Мечтата придобива форма, укрепва и се превръща в желание.

Ако поливам желанието и се грижа за него, ако го оставя да расте на воля, в един момент то се превръща в проект. Когато това се случи, ми остава само да изработя план за действие: първо стратегия, после тактика за действие и накрая самото изпълнение.

Тази последователност — идея, мечта, желание, намерение, план, стратегия, тактика и изпълнение — е най-здравословният начин да конкретизирам намерението си в определено, съответстващо на него поведение.

Колко по-различно е намерението (то предполага начало, поглед напред в бъдещето) от очакването (асоциацията е „чакане“).

При очакването моето поведение е пасивно — просто чакам нещо да се случи.

Поведението ми е обусловено от различните преживявания, които служат за връзка между собствената ми личност и намерението или очакването.

Както вече ти казах, намерението е отговор на определено желание („искам нещо“, „бих искал“, „ще ми се“).

За разлика от него, очакването се свързва с дадена нужда („имам нужда“, „за мен е много важно“) или с нещо, което съм приел за нужда, макар в действителност да не е.

 

 

Идеята за нуждата (и какво представлява тя) е поредната клопка от семейството на „трябва да“. Помниш, нали?

 

 

ПАЦИЕНТЪТ: Имам нужда да поговоря с Марта.

Аз: Имаш нужда?

ПАЦИЕНТЪТ: Да, за мен е жизненоважно.

Аз: Какво ще стане, ако не говориш с нея?

ПАЦИЕНТЪТ: Ами… Ще се почувствам много зле.

Аз: Животът ти ще бъде ли поставен в опасност?

ПАЦИЕНТЪТ: Да.

Аз: Не ти вярвам.

ПАЦИЕНТЪТ: Точно животът ми… едва ли.

Аз: Сравни „нуждата“ си от Марта с нуждата си от кислород например.

ПАЦИЕНТЪТ: Е, разбира се, че е различно.

Аз: В такъв случай можеш ли да се изразиш по друг начин?

ПАЦИЕНТЪТ: Бих искал да говоря с Марта.

Аз: Още.

ПАЦИЕНТЪТ: За мен е много важно да говоря с Марта.

Аз: Още.

ПАЦИЕНТЪТ: Ще ми се отрази добре да говоря с Марта.

Аз: Тук отново имаме предразсъдък. Ще ти се отрази добре, казваш. Ами ако Марта те прати по дяволите? Пак ли ще ти се отрази добре?

ПАЦИЕНТЪТ: Не, разбира се, но аз искам да говоря с нея.

Аз: Повтори го.

ПАЦИЕНТЪТ: Искам да говоря с нея.

Аз: Това как ти звучи?

ПАЦИЕНТЪТ: Добре. Много добре.

Аз: Опитай се да установиш дали привидната ти нужда не ти помага да се скриеш от самия себе си. Когато казваш „имам нужда“, не поемаш отговорност (етимологията на „отговорност“ е свързана със способността да отговаряме). Нуждата изглежда като нещо, което е извън мен. Аз нямам нищо общо, само се подчинявам на нещо, което е жизненоважно за мен. За разлика от него, аз искам е израз, в който участва цялото ми същество.

 

 

Аз искам изразява избор.

Всички тези доводи ясно показват, че когато се нуждая от нещо, създавам очакване. Очакването не се свързва с план за действие, а единствено с двузначно поведение спрямо това, което би се случило: от една страна, натрапчивото желание то да се случи, а от друга — страхът да не би това да не стане.

Ако изживявам желанията си като необходимост и не получа очакваното, аз се обричам на унищожение.

 

 

Между другото, този пример ясно онагледява начина, по който създаваме собствените си страхове. Страхът винаги е измислица на съзнанието, „чувство на провал, дошло от миналото, което проектираме в бъдещето“.

Както вече ти казах, ако единствената действителност е настоящето, то тогава всичко, което проектирам в миналото и в бъдещето, е продукт на ума ми и следователно не съществува.

Ако се разбунтувам, се изправям срещу заплахата да ме обземе „безнадеждност“, която не се изразява в липсата на надежда, а по-скоро в безкрайното лутане между надеждата и убеждението, че тя няма да се сбъдне.

Мнозина ще се съгласят, че това ни обрича на безкрайно мъчение.

Съществува и трета възможност: истинската безнадеждност. С други думи, пълното отсъствие на очакване: когато не очаквам нищо от бъдещето си.

А защо да не позволя на всичко, което ми се случва, да ме изненадва? Защо да не живея всеки миг от живота си, без да се надбягвам с настоящето — и вместо това да чувствам пълноценно онова, което ми се случва тук и сега?

Ако се съсредоточим върху тази мисъл, непременно ще си кажем: „Много е трудно“. Да, много е трудно. И какво от това?

Много по-лесно е да не се обвързваме с действителността. По-лесно е да избягаме в миналото или в бъдещето. По-лесно е да посрещаме всяка ситуация, след като сме си я представили стотици пъти и сме премислили всички алтернативи… Още по-добре е, ако сме ги прехвърляли в ума си хиляди пъти… Дори милиони, нали?

Защо не се посветим единствено на това да планираме, да си представяме? Да мислим! Или да се молим на добрия Господ или на съдбата да не ни забравят; да гадаем бъдещето с помощта на пророчества, астрология или ясновидство и така да сме винаги добре подготвени за онова, което предстои.

Всичко това ми напомни на онзи стар виц за човека, който бил на посещение в една лудница и видял как пациентите скачали в басейна с вик: „Колко ще е хубаво в четвъртък!“. Човекът се приближил към един от санитарите и го попитал:

— Какво ще се случи в четвъртък?

— В четвъртък ще напълнят басейна с вода — отговорил санитарят.