Еро и султанът (Херцеговинска народна приказка)

Кривата круша на Еро родила за чудо и приказ жълти, сякаш от чисто злато, сочни и едри круши. Мисли си Еро:

— Такива круши не са за раята да ги яде. Я да ги отнеса на султана. Казват, че бил много щедър и за такава почит се отплащал по султански.

Напълнил една кошница най-отбрани круши и отишъл в двореца. А там — пълно с народ. Всеки се облякъл най-хубаво, чака си реда да се яви пред светлите очи на падишаха. Еро се позасрамил, защото неговите дрехи били доста кърпени, и се свил в един ъгъл, където имало хора по-скромно облечени. А пък тия около него били прочути разбойници; еничарите ги били изловили и докарали пред справедливия съд на султана. Като се явил повелителят, чакащите се раздвижили, заблъскали — всеки искал да излезе на по-лично място, да види султана и той да го види. И в тая блъсканица един от разбойниците тихичко се измъкнал, без пазачите да го забележат. Султанът изслушвал милостиво всеки просител и си казвал думата. Когато дошъл редът на разбойниците, еничарите ги заблъскали и повлекли и Еро заедно е тях, на мястото на избягалия. Султанът изслушал в какво се обвиняват разбойниците и присъдил:

— Всички хвърлете в тъмница — да гният и да им дойде умът в главата, та други да не смеят да грабят и злосторничат! — рекъл и веднага си отишъл, че го бил присвил коремът.

Еничарите навързали разбойниците, а с тях и Еро. Започнал той да се обяснява и оправдава:

— В грешка сте, люде. Аз не съм разбойник. Дойдох с армаган при падишаха. Вижте на̀ — тези круши аз за него съм донесъл.

Ала никой не искал да го слуша. Отвели Еро и го хвърлили в тъмницата при лошите хора.

Минала цяла година. По време на байрама султанът решил да отиде в тъмницата; искал затворниците да види и разпита кой за какво лежи и ако се намери някой разкаял се, поправил се, да го помилва за слава на аллаха и за своя възхвала. Дошъл ред и до Еро. Султанът го пита:

— Ами ти, Еро, какви грехове изплащаш тука?

Коленичил Еро пред нозете на падишаха, заудрял си челото о плочите на пода:

— О, великодушни и справедливи повелителю на правоверните! Нямам никаква вина аз. По една грешка цяла година вече се топя в тая тъмна тъмница. Миналата есен моята круша роди плод за чест и слава — такъв, гдето и ти не си виждал: златни круши, сочни и едри като детска главичка. И реших аз, че само ти си достоен да ги изядеш. Донесох ти в двореца цяла кошница и докато чаках да дойдеш, застанах до едни, а те били разбойници. В бъркотията един от тях избяга без никой да го усети и ето на̀ — еничарите поведоха мен на негово място. Смили се над мене, о всесилни повелителю, заклевам те в драгоценното ти здраве!

На султанът му дожаляло за клетника, а и видял, че очите му са бистри, лицето честно.

„Не ми прилича да е разбойник. Може пък и грешка да е станала. Случват се такива работи по божия свят!“ — помислил си султанът и заповядал на своя везир:

— Отведи Еро в двореца! Нека си избере от хазната каквото иска за обезщетение, че цяла година се е мъчил.

Завел везирът Еро в двореца, в една стая пълна със сандъци и разни други неща. Рекъл му:

— Ето тук са струпани богатствата на падишаха аллах да продължи дните му! Избирай каквото си искаш и колкото, си искаш!

Еро затършувал из хазната. От някакъв скрин извадил дебела книга и я взел под мишница; нарамил една ръждива брадва, що била захвърлена зад вратата, а от многото пари отброил само десет гроша.

Всичко това се видяло на везира много чудно и намирисвало на нещо не добро. Повел той Еро при султана и му казал, че Еро бил взел от хазната само десет гроша, една ръждива брадва и Корана. Султанът също се почудил и пита Еро:

— Ей, човече божи, аз те оставих да се възнаградиш богато и да ме славословиш, дордето си жив, пък ти си взел толкова малко.

— Велики падишах, аллах да те благослови и дари с всички земни радости! Аз взех само това, що ми трябваше: десет гроша, за да си купя цървули. Защото ме е срам да се върна на село бос, след като цяла година съм ял хляба на султана. Какво ще рекат тогава моите съселяни за тебе — безкрайно щедрия и великодушния?

— А защо ти беше брадвата?

— Щом се върна, да отсека проклетата круша, заради която цяла година слънце не видях.

— Добре! Ами Коранът?

— Ще се закълна върху свещените му страници, че от тъй нататък никога няма да нося подарък на султана.

Засмял се султанът. Наредил на везира да даде на Еро три кесии с жълтици и рекъл:

— Щом такива хубави круши си отглеждал, назначавам те за главен градинар на моята градина. Само внимавай: не искам да ме лъжеш и крадеш, защото ако те уловя, ще отговаряш с главата си.

Станал Еро главен градинар — началник на всички ратаи, що работели в султанската градина. А пък те били едни дембели и тунеядци — каквито няма втори по света. Еро си гледал добре работата, гонел и наказвал мързеливците, затова ратаите дип много не го обичали. Сговорили се те един ден и го наклеветили пред султана, че уж крадял от градината смокини и тайно ги продавал на пазара. Султанът повикал Еро и му рекъл:

— Е, Еро, повярвах ти аз, ама ти ме измами. Види се, че в тъмницата си се научил от лошите хора на лоши работи. Ти си ме крадял, значи заслужаваш смърт, както се бяхме условили. На себе си се сърди! Ама понеже преди работеше добре, ще ти направя и тая милост: избери си сам от каква смърт искаш да умреш!

Еро не се и опитал да се оправдава. Как ще се оправиш пред всесилния султан, който се мисли винаги за безпогрешен? Запитал само:

— А ще удържиш ли думата си, о справедливи падишах?

— Думата си е дума! Кълна се в брадата на пророка, че ще те накарам да умреш от такава смърт, каквато си избереш — отвърнал султанът.

— Тогава, велики и непобедими крепителю на правата вяра, знай, че аз искам да умра от старост, тъй както си умря и покойният ми баща.

Султанът се разсмял и опростил наклеветения, оставил го пак да управлява градината. А подир някое време Еро издебнал сгодно време и му разправил всичко, както си е било. Султанът разпитал, разучил и като се уверил в правотата на верния си слуга, наградил го щедро, а коварните ратаи наказал.