Рос Макдоналд
Усмивката на черепа (7)

Глава 6

Ключът на Луси, от който висеше месингова плочка с номера на стаята, бе в ключалката. Подчиних се на импулса си и почуках. Не получих отговор. Огледах двора, потънал в следобедна сънливост. В другия му край някакви деца цвърчаха като щурчета. Почуках пак. Ослушах се в тишината, която последва вместо отговор, натиснах дръжката и влязох. Луси лежеше почти в краката ми. Затворих вратата и си погледнах часовника — пет и седемнадесет.

Щорите на прозореца бяха спуснати. През процепите им проникваха снопчета светлина, в която танцуваха прашинки. До вратата имаше електрически ключ. Натиснах го с лакът. Жълтите стени изскочиха срещу мен, отгоре сякаш падна таванът. Светлината идваше от стенна лампа точно над Луси. Крушката светеше в лицето й — сиво като смъртна глинена маска в локва черна кръв. Прерязаното й гърло зееше с неизразима скръб като отворена уста. Облегнах се на вратата. Искаше ми се да съм от другата й страна, далеч от Луси. Но смъртта ме свързваше с нея по-здраво от всякаква церемония.

Едната й ръка бе протегната и до нея лъщеше нещо метално. Наведох се да го разгледам. Беше ръчно изработен нож с петнадесетсантиметрово острие и черна дървена дръжка с издълбани по нея листа. Острието бе потъмняло от кръв.

Прескочих Луси и се приближих до леглото. Беше съвсем същото като моето. Зелената му покривка бе смачкана там, където Луси бе лежала. До леглото стояха неотворените й куфари. Отворих единия, като използвах чиста носна кърпичка, за да не оставя следи. В него бяха подредени дрехи на медицинска сестра прясно изгладени и колосани. Като личното отделение на разделен на две живот, съдържанието на другия куфар бе в пълно безредие.

Явно в бързината в него са били нахвърляни чорапи, смачкани рокли, мръсни блузи и бельо, няколко женски списания и албум, увит в червена копринена пижама. В страничния джоб между кремовете и пудрите намерих писмо. Адресирано бе до госпожа Норис, за Луси Чемпиън, ул. „Мейсън“ 14, Бела Сити. Печатът бе от Детройт, 9-ти септември. На самото писмо нямаше нито дата, нито адрес на подателя:

„Скъпа Луси, много жалко, че си си изгубила работата. Мислехме, че вече си се уредила до живот, но човек не знае какво го чака. Разбира се, ще се радваме у дома, но ако можеш донеси малко пари. Баща ти пак е без работа и само аз мъкна в семейството едвам свързваме двата края. Но за теб, скъпа, винаги ще се намери легло и нещо за ядене ела си все някак ще се оправим. Брат ти ходи на училище и сега той ти пише това писмо (здрасти сестричке). Надявам се, че ще намериш пари и внимавай по пътищата.

Майка ти.

П.С. — Как си сестричке. Аз съм добре. Знаеш кой“.

Сложих писмото обратно там, където го намерих и затворих куфара. Ключалката щракна силно като последен удар на времето.

Чантичката на Луси лежеше сред прахоляка в ъгъла зад леглото. Вътре имаше червило и носна кърпичка с червилени петна, няколко банкноти и монети, билет за Детройт, карта за социална осигуровка и изрезка от вестник със заглавие:

„Майка предлага възнаграждение за сведения за изчезналия й син,

Аройо бийч, 8-ми септември (специално за Бела Сити прес)

Госпожа Чарлз А. Сингълтън, видна гражданка на този курортен град, днес обяви награда от пет хиляди долара за сведения за сина й Чарлз А. Сингълтън, младши, който изчезна от фоайето на местния хотел преди седмица, вечерта на 1-ви септември. Оттогава роднините и приятелите му не са чували нищо за него.

Сингълтън, завършил Харвард и лейтенант от ВВС през войната, е със среден ръст, кестенява къдрава коса и кафяви очи. Когато са го видели за последен път, е бил облечен в сив камгарен костюм, бяла риза, тъмночервена вратовръзка и черни обувки. Изчезналият — син на покойния майор Чарлз А. Сингълтън, е наследник на фабриките за селскостопанска продукция «Сингълтън». По майчина линия негов дядо е полковник Айзък Карлайл, а баба му е Мария Валдес, дъщеря на известния едър земевладелец Валдес.

Местната полиция не смята, че е извършено престъпление, въпреки че госпожа Сингълтън се страхува за безопасността на сина си. Шерифът Оскар Ларсън заявява: За отвличане не може и дума да става — никой не се е обадил да иска откуп. Господин Сингълтън е напуснал Аройо бийч по собствено желание и не е извършено никакво престъпление. Да не забравяме, че той е млад мъж без ангажименти и обича да пътува. Ние, разбира се, правим всичко, което е по силите ни, за да го открием и ще бъдем благодарни за всякакви сведения.“

Всеки, който знаеше нещо за местонахождението на Сингълтън, трябваше да се обади на капитан Кенеди в полицейското отделение на Аройо бийч.

Прочетох обявлението два пъти, като се опитах да запомня имената и датите, после сложих изрезката обратно в чантичката, а нея върнах в ъгъла. Сега знаех дори по-малко, отколкото преди, точно както нещо, написано на чужд език, те кара да се чувстваш още по-невеж. Погледнах часовника си — пет и двадесет и четири. Седем минути откак намерих Луси.

За да стигна вратата, трябваше пак да я прескоча. Вгледах се в посивялото й лице, преди да изгася светлината. Отчуждено и потънало дълбоко в безвремието, лицето не ми казваше нищо. После потъна в сенките.

На двора жълтата светлина бе станала по-бледа — сякаш много отдавна бе късен следобед. Откъм шосето зави стар автомобил и се насочи към караваните, като остави след себе си прашна следа. Изчаках прахта да падне на земята и се запътих през двора към офиса. Преди да стигна там, видях, че Алекс Норис ме следи от портала.

С несръчно движение — синият костюм, твърде тесен за него, му пречеше — той се хвърли към мен. Приведох се напред да го посрещна. Бе силен и тежък и знаеше как да използва теглото си. С рамо ме повали върху чакъла. Изправих се. Не знаеше обаче как да използва юмруците си. Хвърлих се между размаханите му ръце и с удар го превих на две. За да не наранявам напразно юмрука си и лицето му, вместо да му нанеса ъперкът, аз извих дясната му ръка и така го обезвредих.

— Пуснете ме. Честен бой. Тогава ще ви покажа…

— Ти вече ми показа. Твърде стар съм вече да се бия.

— Какво правехте в стаята на Луси?

— С нея е станало нещо лошо.

Държах ръката му като в клещи и той трябваше силно да извърти шията си, за да ме погледне. По черното му чело блестяха капчици пот. Очите му широко се отвориха в очакване на някаква беда.

— Лъжец! Пуснете ме!

— Ще говориш ли с мен спокойно като разумен човек?

— Не — каза вяло.

Очите му светеха изцъклени. Щеше да се разплаче — момче с тялото на мъж. Пуснах го. Изправи се бавно като разтриваше ръката си. Зад него, от другия край на двора се приближиха няколко зяпачи, примамени от насилието.

— Ела с мен в офиса, Алекс.

— Кой ще ме принуди? — замръзна на мястото си той.

— Никой. Хайде ела.

— Няма.

— На колко години си?

— Деветнадесет, скоро ще стана на двадесет.

— Забърквал ли си се вече в някоя каша?

— Никога! Питайте майка ми.

— Луси любовница ли ти е?

— Не ми е любовница. Ще се женим! — и добави глупаво и прочувствено: — Мога и сам да издържам семейство.

— Сигурно можеш.

— Какво има? Защо бяхте в стаята й? — заболя ме от блестящия му поглед.

Опитах се да си припомня какво точно ме накара да почукам на вратата й и да вляза.

— Исках да говоря с нея. Да я предупредя да напусне града.

— Ние тръгваме довечера. Затова чакам тук. Тя си събира нещата — обърна глава сякаш насила към затворената врата на номер седем. — Защо не идва? Да не й е лошо?

— Няма да дойде.

Зяпачите се приближиха, като мърмореха нещо заплашително. Отворих вратата на офиса и я задържах, за да влезе Алекс. Той мина покрай мен, като тътреше краката си.

Мъжът, който обичаше Етел и никой друг, седеше на леглото с гръб към вратата и държеше полупразно шише кока-кола. Стана и зашляпа към тезгяха, като хвърли поглед към леглото. От корицата на списание, захлупено върху възглавницата, разголена жена беззвучно викаше за помощ. Пренебрегвайки зова й, мъжът попита:

— С какво мога да ви услужа? — умът му бавно реагира на чернокожото момче. — Този какво търси тук?

— Телефонът — отвърнах аз.

— Градски разговор?

— С полицията. Кой номер има?

— Нещо лошо ли е станало?

— В номер седем. Иди и виж. На твое място няма да влизам. Не пускай никого вътре.

Той се наведе през тезгяха и шкембето му провисна като прясно сирене в торба.

— Какво е станало?

— Иди и виж, но първо ми дай телефона.

Подаде ми го и излезе навън. Алекс се опита да го последва. С дясната си ръка го задържах, а с лявата набрах номера. Като чу това, което казах в слушалката, момчето се захлупи върху тезгяха и се разтърси от беззвучни ридания. Дежурният полицай каза, че веднага ще изпрати патрулна кола.

Потупах момчето по гърба. То рязко се дръпна, сякаш се опитвах да го наръгам с нож.

— Какво правеше тук, Алекс?

— Моя си работа.

— Чакаше Луси?

— Щом знаете, защо питате?

— Откога чакаш?

— Почти половин час. Обиколих наоколо с колата и се върнах.

— Тя влезе в стаята си около пет часа, така ли? — погледнах часовника си пет и тридесет и една.

— Да, беше почти пет.

— Сама ли влезе?

— Да, сама.

— Някой друг да е влизал след нея?

— Не видях никого.

— А някой да е излизал оттам?

— Само вие. Видях ви да излизате.

— Освен мен. Преди това?

— Не, никого не видях. Аз обикалях с колата.

— Ти влиза ли вътре?

— Не, господине. Не съм влизал.

— Защо?

— Тя каза, че няма да се бави — само пет минути. Багажът й беше готов.

— Можеше и да влезеш…

— Не исках. И тя не ми даде.

— Луси се представяше за бяла, нали?

— Какво от това? Няма закон, който да го забранява в този щат.

— Добре си осведомен. Ходиш ли на училище?

— Първа година в колежа. Но ще се откажа.

— За да се ожениш ли?

— Никога няма да се оженя. Ще избягам някъде. Ще изчезна — главата му се отпусна между раменете, сякаш говореше на тезгяха.

— Ще трябва да останеш и да отговаряш на въпроси. Стегни се! — разтърсих рамото му.

Той не се помръдна, докато по шосето не се чу воят на сирена. Тогава повдигна глава и се ослуша като преследвано животно.