Рос Макдоналд
Усмивката на черепа (5)

Глава 4

Дебелият се върна в офиса — шкембето му се полюляваше под тениската. Ръцете му бяха татуирани със синьо като печати върху говеждо месо. На дясната му ръка пишеше „Обичам те Етел“. Малките му очички обаче казваха: „Не обичам никого“.

— Имате ли свободни стаи?

— Вие да не се майтапите — ако въобще имаме нещо, то е свободни стаи — огледа ме, сякаш очакваше да открие нещо нередно, но не можа. — Стая ли искате?

— Номер шест, ако е свободна.

— Не е.

— Ами номер осем?

— Може — той се разтърси по бюрото за празна регистрационна бланка и я побутна върху тезгяха. — Пътувате за някъде?

— Ъхъ — написах името си нечетливо и пропуснах да впиша адреса си. — Много е горещо днес.

— Нищо не сте видели — астматично изхриптя той, — няма и четиридесет градуса. Трябваше да дойдете в началото на месеца, беше почти четиридесет и пет. Това отблъсква туристите. Два долара и петдесет цента.

Дадох му парите и помолих да използвам телефона.

— Междуградски? — изхриптя подозрително.

— Не, тук в града. И ако може, насаме.

Извади телефона изпод тезгяха и излезе бавно като тресна стъклената врата след себе си. Набрах номера на „Мишън хотел“. Гласът на Уна отговори веднага, щом телефонистката ме свърза със стаята й:

— Кой се обажда?

— Арчър от мотел „Маунтвю“. Луис Чемпиън преди малко се регистрира тук. Хазяйката й я изгони — една негърка на име Норис на улица „Мейсън“.

— Къде се намира мотелът?

— На шосето, две пресечки западно от главната улица. Тя е в стая номер седем.

— Добре. Дръжте я под око. Ще й направя посещение. Искам да знам къде ще отиде след това.

Тя затвори. Нанесох се в стая номер осем — оставих сака си на средата на протъркания килим и си окачих сакото на единствената закачалка в талашитения гардероб. Върху леглото имаше евтина зелена покривка, която не успяваше да прикрие икономическата депресия в средата му. Не му се доверих. Седнах на стола до прозореца и запалих цигара. Виждах вратата и прозореца на Луси. Вратата беше затворена и щорите на прозореца — спуснати. Димът от цигарата ми отиваше право нагоре към пожълтелия таван. Някаква жена изпъшка зад стената на номер девет. Мъжки глас каза:

— Какво има?

— Мълчи.

— Помислих, че ти стана нещо.

— Млъкни, няма ми нищо.

— Заболя ли те?

— Млъкни, млъкни, млъкни.

Цигарата ми имаше вкус на горяща трева. Загасих я в капака на термоса за кафе, който играеше ролята на пепелник и се замислих за хората, които са лежали сами или по двойки на желязното легло и са гледали пожълтелия таван. По ъглите се бе запазила тяхната мръсотия, а от стените лъхаше дъхът им. Идвали са откъде ли не да гледат пожълтелия таван, да тръскат желязното легло, да докосват стените и да оставят незаличими следи от себе си.

Приближих се до стената, която ме делеше от стаята на Луси. Тя плачеше. Каза нещо на себе си, което ми прозвуча като „Няма да го направя“. След малко: „Не знам какво да правя“.

Все някой някъде плаче и си казва, че не знае какво да прави. Тежко е обаче ти да си слушателят. Върнах се на стола до прозореца и продължих да наблюдавам вратата, като се опитвах да си представя, че не знам какво става зад нея.

Уна се появи отпред съвсем изведнъж — като в сън, сън от марихуана. Носеше петнисти като леопардова кожа панталони и копринена жълта блуза. Наведе глава напред към вратата като нетърпелив боксьор и удари по нея два пъти с десния си юмрук.

Луси отвори. Кафявите й пръсти се сплетоха и стиснаха устата й. Уна тръгна напред като малка ослепителна стенобойна машина и Луси изчезна от полезрението ми. Чух само препъващите й се токчета да чукат по пода. Приближих се до стената.

— Седни — рече Уна рязко. — Седни на леглото, аз ще седна на стола. Е какво, Луси, какво правиш?

— Не желая да говоря с вас — гласът на Луси би звучал приятно и меко, ако страхът не си правеше номера с него.

— Няма защо да се вълнуваш.

— Не се вълнувам. Какво правя си е моя работа, не ваша.

— Съмнявам се. Та какво точно правиш?

— Търся си работа. Почтена работа! Като спестя малко пари, ще се върна в къщи. Не е ваша работа, но мога да ви го кажа.

— Това е добре, Луси. Защото ти никога няма да се върнеш в Детройт.

— Не можете да ме спрете.

Мълчание.

— Не мога да те спра, но ще ти кажа следното: още щом слезеш от влака, ще те чакат посрещачи. Всеки следобед говоря с Детройт по телефона.

Отново мълчание, този път по-дълго.

— Тъй че виждаш, Луси, в Детройт те чакат. Според мен знаеш ли какво трябва да направиш? Мисля, че сбърка като ни напусна. Най-добре е да се върнеш у нас.

— Не, не мога — дълбоко въздъхна Луси.

— Да, върни се при нас. Ще бъде по-безопасно и за теб и за нас, за всички ни — гласът на Уна стана измамно мек. — Ще ти опиша положението, скъпа. Просто не можем да те оставим да се въртиш наоколо без контрол. Ще си навлечеш някоя беля или ще попрекалиш с пиенето в неподходяща компания и ще се разбъбриш. Добре ги познавам такива като теб — много дрънкате.

— Аз не дрънкам! — възпротиви се момичето. — Никога не приказвам излишно, честна дума. Моля ви, оставете ме на мира, моля ви.

— Нося отговорност за брат си. Много ми се иска да те оставя на мира, Луси, ако си готова да ми помогнеш.

— Винаги съм била готова, преди да се случи онова.

— Да, така е. Кажи ми къде е тя, Луси. Ако ми кажеш, ще те оставя на мира или, ако искаш, можеш да се върнеш у нас с двойна заплата. Имаме ти доверие. На нея не й вярваме, нали знаеш. Тя тук в града ли е?

— Не знам.

— Знаеш, че е в града. Кажи ми само къде. Ще ти дам хиляда долара, ако ми кажеш. Хайде, Луси, кажи ми.

— Не знам.

— Веднага ти давам хилядарка — повтори Уна, — ето, виж.

— Няма да взема парите ви. Не знам къде е.

— В Бела Сити ли е?

— Не знам, госпожо. Доведе ме тук и замина. Откъде да знам къде е? Не ми каза нищо.

— Странно, мислех, че си нейната малка довереница — после Уна каза строго, като рязко смени тона. — Той много зле ли пострада?

— Да, тоест не знам.

— Къде е сега? В Бела Сити ли е?

— Не знам, госпожо — гласът на Луси бе станал съвсем безжизнен.

— Мъртъв ли е?

— Не знам за кого говорите, госпожо.

— Мръсна малка лъжкиня!

Чух удар, скърцането на стол. Някой изхълца високо.

— Оставете ме на мира, мис Уна. Няма да взема нищо от вас. Ще извикам полиция.

— Съжалявам, скъпа. Не исках да те ударя. Знаеш, че бързо кипвам — гласът на Уна бе станал дрезгав от фалшива загриженост. — Заболя ли те?

— Не ме заболя. От Вас не ме боли. Не се приближавайте. Идете си и ме оставете на мира.

— Защо да те оставя на мира?

— Защото няма нищо да изкопчите от мен.

— Колко искаш, скъпа?

— Не ме наричайте скъпа. На вас не съм ви скъпа.

— Пет хиляди долара?

— Няма дори да се докосна до парите Ви.

— Ставаш прекалено нахална за черна негърка, която стоеше без работа. Аз те прибрах.

— Вашата работа, защо не си я… Няма да се върна при вас, дори ако трябва да умра от глад.

— Може и да умреш — рече Уна бодро. — Надявам се, че ще умреш от глад.

Стъпките й тръгнаха към вратата и тя се тресна. В кухото мълчание, което последва в стаята, се чу бавно тътрене, проскърцване на пружини и въздишка. Върнах се до прозореца. Синьото небе ме заслепи. Уна се качи в едно такси и потегли нанякъде.

След две цигари време Луси излезе и заключи вратата. Поспря се за миг, сякаш бе неопитен шофьор, който се готви да се втурне в жестокия свят. Дебел слой пудра покриваше лицето й като пудра захар, но не можеше да прикрие нито черния му цвят, нито отчаянието. Въпреки че бе облечена в същите дрехи, тялото й изглеждаше по-отпуснато и по-женствено. Излезе от двора на мотела и зави надясно покрай шосето. Последвах я пеша. Пристъпваше бързо и несигурно. Страхувах се да не падне под някоя кола. Постепенно походката й придоби ритъм и цел. На светофара пресече шосето.

Избързах пред нея и се шмугнах в първия срещнат магазин, който се оказа за плодове и зеленчуци. Приведен над щайга портокали с гръб към улицата, чух токчетата й по тротоара и усетих как сянката й ме докосна като студено птиче перо.