Рос Макдоналд
Усмивката на черепа (31)

Глава 30

Звездното небе покриваше града като кристален покрив. Долината приличаше на пещера, а планините — на сталагмити по проблясващите й стени. Улиците на Бела Сити бяха пусти. Среднощните сгради, загубили цвета си под алкалната лунна светлина, се изправяха като сиви сенки върху собствените си черни сенки.

Паркирах пред къщата на доктор Бенинг, натиснах звънеца и чух как проплака някъде вътре. В края на коридора изскърца врата. Бенинг мина през потока светлина и затвори вратата след себе си. Лицето му изплува над парчето картон в ъгъла на стъклото. Бе сгърчено и набраздено, сякаш бе смачкана рисунка с въглен. Отвори вратата.

— Какво има? Защо пак идвате?

— Я да видя ръцете ви, докторе? — показах му пистолета в моите.

Излезе на верандата и протегна празните си ръце.

— Мръсни са — тъкмо почиствах в къщи — обясни той.

— Жена ви е мъртва.

— Знам. Обадиха ми се от Лос Анджелис. Приготвям се да тръгна. — Погледна към пистолета ми като нещо неприлично, което не трябва дори да се споменава. — Да не са ви пратили да ме доведете?

— Не. Сам дойдох.

— Да си пъхате носа в скръбта ми ли, господин Арчър? — попита с тъжна ирония. — Ще останете разочарован. Не мога да изпитам скръб. Твърде много изстрадах заради нея. — Обърна нагоре мръсните си длани и ме погледна.

— Нямам нищо! — Юмруците му бавно се свиха и стиснаха лунната светлина. — Коя е жената, която я уби?

— Уна Дюрано. Тя също е мъртва. Аз я застрелях.

— Благодаря ви за това. — Думите му бяха толкова безплътни, колкото и лунната светлина в юмруците му. — Тя защо направи това с Бес?

— Имаше много причини. Едната е, че жена ви бе свидетел на убийството на Сингълтън?

— Бес? Свидетел?

— Тя е била там, когато са застреляли Сингълтън.

— Кой по дяволите е този Сингълтън.

— Знаете не по-зле от мен, докторе. Бил е любовник на жена ви почти откакто сте женени.

Бенинг огледа празната улица.

— Влезте. Имам няколко минути. Можем да говорим вътре.

Отстъпи и ми направи място да вляза пръв с някаква официална любезност, сякаш ходеше по трапец и се страхуваше да погледне надолу. Аз обаче го подканих с пистолета и го последвах в кабината му. След хладния нощен въздух изпитах усещането, че вътре в къщата се задушавам.

Дръпнах въртящия се стол в средата на стаята.

— Седнете тук, докторе, далеч от бюрото.

— Много сте любезен — рече той с изкривената си усмивка. — Бес също бе много любезна — посвоему. Няма да отричам, че знаех за връзката й със Сингълтън. Радвам се, че го застреля. Мисля, добре стана, че тъкмо тя премахна този арогантен младеж.

— Не го премахна Бес.

— Грешите. Сега, когато Бес не е между живите, съм свободен да ви кажа истината. Тя ми призна, че го е застреляла.

— Излъгала ви е.

Стоеше разкрачен и непреклонен и клатеше глава.

— Не е възможно да е излъгала! Никой не би излъгал за такова нещо!

— Но Бес излъга. Това е бил единственият начин да ви накара да се погрижите за него. Всъщност истинският престъпник е Уна Дюрано. Както ви казах, Бес е била свидетел на случилото се.

— Сигурен ли сте? — рухна на стола той.

— Не мога да го докажа в съда, но не се и налага. Уна е мъртва заедно с главните свидетели Сингълтън, Луси и Бес.

— Тази жена ли ги уби всичките? Що за човек е това?

— Твърда и гадна. Но не тя ги уби. Тя застреля само Бес. Мислеше, че Бес доносничи срещу нея.

— Казахте, че тя е убила Сингълтън.

— Не точно.

— Казахте, че тя е извършила престъплението — настоя той.

— Престъплението е опит за убийство чрез посредник, но всъщност вие сте довършили Сингълтън. Мисля, че щеше сега да е жив, ако не беше попаднал под ножа ви.

Тялото на Бенинг се разтърси. Големите му изцапани ръце се събраха на корема му. Палецът и показалецът му започнаха да дърпат нагоре-надолу ципа на синия му работен комбинезон, сякаш беше зашит разрез в плътта му.

— Това са пълни глупости — едвам продума той. — Не можете да го докажете. Няма и мотив. Смъртта на Сингълтън бе нещастен случай. Не успях да спра вътрешния кръвоизлив.

— Унищожили сте трупа. Това доста много значи.

— Ако можете да го докажете! Но нямате труп. Нищо нямате — рече като ехо на думите, които бе употребил за самия себе си.

— Стигат и костите му.

— Какви кости?

— Скелета, който направихте, за да вържете ръцете на Бес. Но той се превърна в капан за самия вас.

— Нищо не разбирам! За какъв скелет говорите?

Раздвижих пистолета в ръката си, за да привлека вниманието му.

— Отворете шкафа!

Изправи се, като продължаваше да се държи през корема — там, където го бе ударило обвинението. Стори ми се, че проявява твърде голяма готовност. Шкафът бе празен. Затвори вратата и се облегна на нея. Озъбената му усмивка ми заприлича на усмивката на липсващия череп.

— Къде е?

— Предполагам, че Бес го е взела със себе си. Точно както подобава!

До вратата на шкафа имаше желязна решетка. Бенинг неволно погледна към нея. Решетката явно бе останала от някаква стара система за отопление. С пистолет насочен към Бенинг се наведох да я разгледам. Бе топла и някъде в отвора зад нея усетих слаби талази от огън.

— Покажете ми пещта!

Бенинг стоеше залепен за стената, очите му блестяха, сякаш бяха очи на изтормозено животно, което се бе свило вътре в него. Клюмна изведнъж, но аз не се доверявах на покорността му. Беше принудена и опасна. С дуло, опряно в гърба му, прекосихме къщата и слязохме долу в мазето. Там все още гореше светлина. Голата крушка хвърляше мръсножълт блясък върху рафтове с празни буркани, върху изпотрошени мебели, стари вестници и списания и няколко поколения паяжини. До стълбите клечеше стара газова печка, а над нея висеше очукан и позеленял от времето бойлер. В далечния край на мазето, зад груба дървена преграда тежко дишаше като бик стара чугунена пещ. Отворих вратичката й с върха на обувката си и погледнах в сърцето на огъня — пламъците лижеха череп сред фениксово гнездо от кости.

Бенинг бе потънал в съзерцание. Оранжевите отблясъци на огъня танцуваха по долната част на лицето му. За миг ми се стори млад и усмихнат.

— Изгасете огъня!

— Не мога — стресна се той и се посъвзе. — Не знам как.

— Намерете начин и по-бързо. Тези кости струват пари.

Намери някакъв маркуч, закачи го на чешмата и насочи водната струя срещу огъня. От вратичката на пещта засвистя пара. Той се закашля, отдръпна се и седна върху куп подпалки до дървената преграда. Взрях се в овъглените кости на стойност пет хиляди — всичко, което бе останало от златното момче. Ужасен начин да спечелиш пари. С ритник затворих вратичката.

Бенинг седеше със затворени очи, отметнал глава назад — като още един мъртвец.

— Готов ли сте за пълни самопризнания?

— Не, никога! Не могат да ме осъдят!

— Защо не? Поне за едно от трите убийства…

— Три?

— Ако беше само Сингълтън, можеше и да има място за съмнение, дори за състрадание. Той ви е отнел Бес. Имали сте известно оправдание да направите погрешно движение със скалпела.

— Врагът ми бе предаден в собствените ми ръце — с дълбок глас каза той, след което учудено отвори очи, сякаш бе проговорил на сън и се бе събудил от кошмара.

— Но това не се отнася за Луси. Тя се е опитала да ви помогне.

Бенинг се изсмя. С голямо усилие задуши смеха си и замълча.

— Преди да умре, Бес ми каза, че Луси ви е асистирала при операцията — тоест тя е знаела кой и как е убил Сингълтън. После й се случиха доста неприятности — хазяйката й я изгони, нямаше работа, следяха я частни детективи — тя е решила да продаде тайната на майката на Сингълтън. Но допуска грешка като идва тук при вас вчера да ви даде последен шанс, преди да предприеме нещо безвъзвратно.

Ако получи пари от вас, няма да се налага да ви продава или да се замесва в убийство. Давате й парите, които имате под ръка — достатъчно да си купи билет за влака и да напусне града. Застраховате се обаче срещу възможността тя да не замине, като измъквате ключа от стаята й. Луси изпусна влака — и в прекия, и в преносния смисъл. Когато се връща в мотела, вие вече я чакате там. Тя се опитва да се защити с ножа, но вие сте по-силен.

— Не можете да го докажете. — Бенинг седеше наведен напред и се взираше в мокрия циментов под.

— Все ще се намери свидетел. Някой сигурно ви е видял да излизате оттук, дори и да не е Флори. Все сте срещнали някого, който ви познава, по пътя до мотела или обратно. Ако се наложи, готов съм да разпитам един по един цялото население на този град.

Протегна глава, сякаш стягах примка около шията му. Знаеше, че все някой го е видял.

— Защо ви е всичко това? Защо ме мразите? — Бенинг не се обръщаше единствено към мен, той питаше всички онези, които го познаваха и не го обичаха.

— Луси бе млада, имаше си приятел, който искаше да се ожени за нея. Но прекараха медения си месец в моргата. Алекс все още е в затвора и обира пешкира вместо вас. Мислите ли, че си заслужавате всичките неприятности, които причинихте?

Не ми отговори.

— Не само убитите — вие заклахте и изгорихте човешката идея. Не я понасяте! Но нито вие, нито Уна Дюрано можете да я победите и го знаете. По-противен сте дори и от дребен мошеник като Макс Хейс. Затова го подпалихте? Нали така направихте?

— Не е вярно. Той искаше пари. Нямах пари да му дам.

— Можехте обаче да вземете някое хапче. Но това не ви е хрумвало. Когато Макс е открил буика в плевнята, се е превърнал във ваш враг. И естествено е трябвало да умре. Върнал се е за парите, а вие сте го чакали с дрехите на Сингълтън и с тенекия бензин. Сигурно ви се е сторил чудесен този план — освобождавате се от Хейс и Сингълтън умира при катастрофа. Но единственото, което сте постигнали, е, че Бес се е досетила какво сте направили. Още щом й казах за изгорялата кола, тя е разбрала, че вие сте ликвидирали Макс. И ви напусна.

— Да, напусна ме! След всичко, което направих за нея…

— Не за нея — за себе си. Убихте трима души, защото те бяха заплаха за сигурността ви. Щяхте да убиете и Бес, ако не бе побързала да се измъкне. Не ми каза, но мисля, че това й беше ясно. Още от началото сте искали нея да убиете, но ви е било страх.

— Защо ме измъчвате? — Той се разтрепери и покри лицето си.

— Искам самопризнания!

Трябваха му няколко минути да се стегне. Когато свали ръце от лицето си, то изглеждаше много слабо, но спокойно. Изправи се тежко и неуверено пристъпи към мен.

— Ще направя пълни самопризнания, господин Арчър, ако ме пуснете до шкафа с лекарствата — само за секунда!

— Не!

— Това ще спести време и неприятности на всички ни.

— Много е лесно. Обещал съм си поне едно удовлетворение от този случай — да ви видя как влизате в затвора и как Алекс излиза на свобода.

— Твърд човек сте.

— Надявам се, че съм твърд. Меките момчета, дето се самосъжаляват като вас, ми причиняват кошмарни сънища.

До гуша ми бе дошло от това мазе, натъпкано с изпочупени предмети и разбити надежди — горещо, мокро и окаяно.

— Да вървим, Бенинг!

Навън разпуканата бяла луна се бе издигнала високо над звездите. Бенинг погледна нагоре към тях, сякаш нощта наистина се бе превърнала в пещера от сенки.

— Излъгах ви. Скърбя за нея. Обичах я. Всичко бих направил за Бес!

Тръгна надолу по стъпалата на верандата и черната му сянка се проточи и подскочи по петите му.