Рос Макдоналд
Усмивката на черепа (3)

Глава 2

От върха на хълма виждах планините отсреща, изправени като гранитни плочи на фона на синьото небе. Под мен шосето се виеше сред пожълтелите септемврийски склонове и сенките на дъбовете, които приличаха на мастилени петна. Между хълмовете и далечните планини долината бе покрита с овощни градини като яркозелен плюш и с кафявото кадифе на разораните ниви. Сред тях се гушеше Бела Сити — прашен град, който изглеждаше по-малък и спретнат заради чистата си околност. Подкарах към него.

В края на зелените поля складовете на зеленчукопроизводителите приличаха на самолетни хангари. Крайградските стопани предлагаха за продан домати, яйца и едър боб. По пътя унило се редяха бензиностанции, ресторантчета и мотели — всички с оптимистични имена. Големи камиони префучаваха в двете посоки и оставяха след себе си мирис на бензин и изгоряла гума.

Шосето като някакъв своеобразен обществен екватор делеше града на по-светло и по-тъмно полукълбо. В северното живееха белите — притежатели и служители в банките и църквите, продавачи в магазините за дрехи, хранителни стоки и напитки. В по-малката част, разпокъсана от складове и обществени перални, живееха цветнокожите — мексиканци и негри, черноработниците в Бела Сити. Спомних си, че улица „Идалго“ се намира успоредно на шосето през два квартала.

Беше много сух и доста горещ ден. На главната улица бе шумно от обедното движение. Свих наляво по „Ист идалго“ и намерих място за паркиране. Цветнокожи домакини, прегърнали пакети, бутаха по тротоара ръчни колички, пълни с покупки. Две мексиканчета, момче и момиче, вървяха ръка за ръка в безвремието към ранна женитба. Двама редници приличаха в безцветните си униформи на млади призраци, попаднали в капана на действителността. Слязох от колата и ги последвах през главната улица в книжарницата на ъгъла. Отсреща видях незапаления неонов надпис на ресторант „Томс“. Наливна бира. Опитайте спагетите — наш специалитет.

С вид на познавачи войниците разглеждаха комикси; избраха си няколко, платиха и излязоха.

— Кърмачета — рече продавачът, побелял човек с очила. — Днес са като на конвейер: скок и направо от люлката в гроба. Аз, когато служех в армията…

Промърморих нещо и застанах до витрината. Ресторант „Томс“ имаше разнообразна клиентела. Официални костюми, работни комбинезони, тениски и спортни ризи влизаха и излизаха непрекъснато. Между тях имаше и бели, но преобладаваха негрите и мексиканците. Не видях черно-бял копринен костюм.

— Та аз, когато служех в армията… — повтори продавачът зад щанда.

Взех наслуки едно списание и се престорих, че го разглеждам, като същевременно следях тълпата от другата страна на улицата. Светлината танцуваше като преливащи се вълни върху покривите на колите. С променен тон продавачът каза:

— Първо платете и тогава четете списанието.

Подхвърлих му долар и той помирително добави:

— Нали знаете как е — бизнесът си е бизнес.

— Разбира се — отвърнах рязко, да отблъсна армията.

През прашното стъкло хората приличаха на статисти в улична сцена. Фасадите на сградите бяха толкова грозни, че не исках да си представям какво има зад тях. Ресторант „Томс“ съседстваше от едната страна със заложна къща с цигулки и пушки на витрината и от другата страна — с кино, облепено с привлекателни реклами. Тълпата, като че ли забърза и сцената се фокусира върху двойната въртяща се врата на ресторанта. Млада светлокожа негърка с къса черна коса и черно-бял костюм излезе оттам, спря се за миг на тротоара и тръгна на юг.

— Забравихте си списанието — извика след мен продавачът.

Бях по средата на улицата, когато момичето стигна ъгъла с „Идалго“. Зави вляво, като ситнеше забързано. Слънцето блестеше в опънатата й с гел коса. Мина на три крачки от колата ми. Седнах зад кормилото и запалих мотора.

Луси вървеше с горда походка. Бедрата й се полюшваха като круши от тънкото стебло на талията й, голите й тъмни крака красиво пристъпяха под копринената пола. Изчаках да стигне до първата пресечка и тогава я последвах — колата кихаше и кашляше от едно място за паркиране до друго. На втората пресечка спрях пред малък будистки храм, на третата — пред билярдна зала, където чернокожи, мексикански и жълтокожи момчета се въртяха около зелени маси. Луси продължи да върви на изток.

Постепенно улицата премина от надробен асфалт в кал и тротоарът свърши. Луси внимателно избираше пътя си сред децата, които клечаха и се въргаляха в прахоляка, покрай къщи с картон вместо стъкла на прозорците си. Под ярката светлина мизерията на тези къщи излъчваше някаква строга красота — като старчески лица на слънце. Покривите бяха издънени, стените — приведени с човешко примирение. Къщите имаха гласове — караха се, пееха, разменяха клюки. Децата в прахта си играеха на войници.

След десетина пресечки Луси зави и тръгна на север покрай зелената ограда на бейзболно игрище. Малко преди шосето тя отново тръгна на изток по улица със съвсем различен вид — пътят беше павиран, имаше тротоар, пред малките бели добре поддържани къщи се зеленееше трева — улица „Мейсън“. Паркирах полускрит зад подрязаните храсти на ъгловия имот.

По-надолу по улицата, пред малка бяла къща стоеше избелял зелен форд. Чернокожо момче в жълти шорти го миеше с маркуч. Момчето бе едро и силно. Дори и от разстояние виждах как играят мускулите на мокрите му ръце. Момичето пресече улицата към него с позабавени и още по-грациозни стъпки. Когато я забеляза, той се усмихна и насочи водната струя към нея. Тя отскочи встрани, забрави високомерието си и хукна към него. Той се засмя и обърна струята право нагоре в близкото дърво. Тя свали с подритване обувките си и тичешком заобиколи колата — на крачка пред миниатюрния дъжд. Момчето пусна маркуча на земята и хукна след нея.

Тя се появи от моята страна, вдигна маркуча и насочи бялата струя право в лицето му. Той продължи напред, като се смееше — съвсем измокрен, и измъкна маркуча от ръцете й. Смехът на двамата се сля в едно. Един до друг на зелената трева, те си държаха ръцете. Смехът им неочаквано секна. Дървото ги покри със зелено мълчание. Водата от маркуча бълбукаше като изворче в тревата.

Някъде се тресна врата — като удар от далечна брадва. Влюбените отскочиха встрани и се разделиха. Едра негърка излезе на верандата пред бялата къща. Застана с ръце, скръстени върху престилката, препасана на дебелата й талия, и ги загледа мълчаливо. Момчето взе една гюдерия и започна да лъска покрива на колата така, сякаш изтриваше греховете на света. Момичето се наведе и много съсредоточено вдигна обувките си, като че ги бе търсила надлъж и шир. Мина покрай момчето, без да обръща глава и изчезна зад ъгъла на къщата. Едрата негърка се скри вътре, като затвори безшумно вратата зад себе си.