Рос Макдоналд
Усмивката на черепа (29)

Глава 28

В прозорците на ренесансовата вила горяха светлини. Тревата и дърветата около нея тънеха в зелен мрак. Паркирах пред страничния вход и дръпнах връвта на старовремската камбанка-звънец. Едра жена, препасана с бяла престилка, отвори вратата. Пръстите й оставиха бели брашнени следи върху дръжката.

— Какво обичате?

— В къщи ли е мис Трийн?

— Мисля, че е заета в момента. За кого да й съобщя?

— Господин Арчър.

Тя ме пусна във входното антре. Наканих се да седна на елегантния стол с извити крачета, но хванах неодобрителния поглед, който ми хвърли през рамо и останах прав.

Китайският мъдрец продължаваше пътешествието си в безвремието — през долини и реки, нагоре към заснежения планински връх, към светилището. Той имаше седем превъплъщения — за седемте етапа на пътешествието му. Аз бях само един и то не много мъдър.

Силвия се появи — бледа, с разсеян поглед, облечена в червен костюм като униформа.

— Добре че дойдохте!

— Как е госпожа Сингълтън?

— Не е добре. Много й дойде — особено следобед. От полицията в Бела Сити се обадиха, че са намерили колата на Чарлз с трупа му вътре. Искаха да го идентифицира. Но преди да тръгнем, те пак се обадиха. Идентифицирали тялото — бил някакъв частен детектив. Така се радвам, че не сте вие!

— И аз се радвам. Трупът е на Макс Хейс.

— Да, разбрах. Знаете ли защо е бил убит? Защо е бил облечен в дрехите на Чарлз?

— Някой е искал да създаде впечатление, че Чарлз е починал при катастрофата тази сутрин. Трупът е бил изгорен, за да не може да се разпознае.

Зъбите й се оголиха.

— Защо стават такива отвратителни неща на този свят?

— Защото в умовете на хората има отвратителни неща. В този случай е лесно да се обясни защо — ако Чарлз е умрял при катастрофата тази сутрин, значи не може да е бил застрелян преди две седмици.

— Искате да кажете, че той наистина е умрял преди две седмици? Нали не е?

— Най-вероятно Чарлз е мъртъв, Силвия. Знам, че е мъртъв. Мисля, че е починал от раната.

— Кой е застрелял Чарлз?

— Имал е любовница — Бес. Тя обаче е имала и други любовници. Един от тях ги е хванал двамата с Чарлз в колибата му и го е застрелял. Бес има полицейско досие и е трябвало да прикрие следите. Завела е Чарлз при съпруга си в Бела Сити — той е лекар. Явно Чарлз е починал там. Оттогава никой не го е виждал.

— Тя го е виждала — прошепна Силвия.

— Коя тя?

— Тази жена, Бес. Обади се тук преди малко. Сигурна съм, че е тя.

— Кой говори с нея?

— Тя настояваше да говори с госпожа Сингълтън, но госпожата нямаше сили. Жената не се представи, а и нямаше нужда. От това, което каза, разбрах, че е… любовницата на Чарлз.

— Тя какво точно каза?

— Каза, че може да ни даде информация.

— За пет хиляди долара?

— Да. Твърдеше, че знае къде е Чарлз.

— Уговорихте ли среща?

— Поканих я да дойде тук, но тя отказа. Каза, че пак ще се обади в седем часа да определи мястото на срещата. Искаше парите в брой. Добре че госпожа Сингълтън ги е приготвила — държи ги готови още откакто обяви наградата.

— Значи госпожа Сингълтън ще й даде парите?

— Да. И аз така я посъветвах. Може и да греша, но няма към кого да се обърна за съвет. Жената ме предупреди да не се обаждам нито в полицията, нито на частните детективи, които госпожа Сингълтън нае, нито пък на нейния адвокат. Каза, че иначе сделката отпада.

— Но мен не ме спомена, нали?

— О, господин Арчър, моля ви, помогнете ни. Не мога сама да се справя. Не знам дори какви доказателства да искам от нея.

— Тя какви доказателства предлага?

— Доказателства, че знае къде е Чарлз. Не каза точно какви, а и аз не се сетих да попитам. Бях много объркана. Не се сетих дори да попитам дали е жив. — Поколеба се и развълнувано добави: — Разбира се, че се сетих… Но се страхувах — отлагам този момент. После тя трябваше да прекъсне разговора, защото монетите й свършиха.

— Тя въобще ли не каза името си?

— Не. Но го наричаше Чарли. Малко хора го наричат така. Знаеше и моето име. Сигурно Чарлз й е разказал за мен — прехапа устни Силвия. — Когато разбрах това, се почувствах измамена. Тя не просто ме наричаше на малко име, но ми говореше снизходително, сякаш знаеше всичко за мен — за чувствата ми към Чарлз.

— Ще се почувствате по-добре, ако знаехте всичко за нея.

— Вие знаете ли го?

— Никой не го знае. Преживяла е няколко живота, а е само на двадесет и пет години.

— Само на двадесет и пет? Мислех, че е много по-възрастна, по-възрастна дори от Чарлз.

— Бес е пораснала рано и бързо. На осемнадесет се е омъжила за човек два пъти по-стар от нея. Той я довел тук през войната. И така тя се запознала с Чарлз през 1943.

— Толкова отдавна! — рече тя нещастно. Губеше Чарлз окончателно. — Много преди аз да се запозная с него.

— Уайлдинг я е виждал с Чарлз през 1943.

— Той не ми каза това.

— Нарочно. Оттогава насам тя е обиколила страната и затворите.

— Казахте, че има съпруг. Ами той?

— Отдавна му е пречупила волята. Използва го, когато й трябва и когато няма друго по-добро.

— Не разбирам… Не мога… Как Чарлз е тръгнал с такава жена?

— Красива е. И е била омъжена за човек, който никога не би й дал развод.

— Но той е такъв идеалист! Има такива високи изисквания.

— Може и сам да не е могъл да отговори на изискванията си. Не познавам Чарлз, но ми звучи като спукан балон — цял живот се е стремил да намери нещо реално, но все не е успявал. — Не бях сигурен дали прямотата ми бе плод на загриженост за живото момиче или на ревност към мъртвото момче. — Куршумът в корема сигурно е бил най-реалното нещо, което някога му се е случвало.

Лешниковите й очи бяха тревожни, но ясни като кладенчова вода.

— Не бива да говорите така за него.

— За мъртвите не се говори лошо, а?

— Вие откъде знаете, че е мъртъв? — дясната й ръка обхвана лявата й гръд. — Тук вътре чувствам, че е жив.

— Разпитах днес една свидетелка — тя е видяла как са стреляли в него.

— Тогава защо имам толкова силно усещане, че е жив?

— Може и да е — казах неубедено. — Доказателствата, които аз имам, не са достатъчни.

— Тогава защо се опитвате да ми отнемете всякаква надежда? Мисля, че искате той да е мъртъв.

Докоснах ръката върху гърдите й и казах:

— Не познавам друго момиче с толкова доброта. Не искам да я хвърляте за паметта на човек, който никога не е мислил за никой друг, освен за себе си.

— Той не беше такъв — зачерви се тя от гняв. — Имаше красива душа.

— Простете! Уморен съм. Не бива да се меся в живота на другите. Винаги е неуспешно. — Седнах на елегантния стол и оставих мислите си да потънат в мрак.

Стреснах се, когато ме докосна по рамото. Погледна ме с невинна усмивка.

— Не ми се извинявайте и не ми се сърдете. Не бях много любезна.

„Любезна“ й подхождаше за малко име, но не й казах. Погледнах си часовника.

— Вече е почти седем. Какво ще й кажете?

— Каквото вие решите. Говорете по-добре вие.

— Не, ще ме познае по гласа. Вие ще говорите. Кажете й, че сте приготвили парите, но искате доказателства. Ако е някъде наблизо, уговорете в десет часа или по-късно. Да отиде в Холивуд и да паркира пред №8411 на „Булеварда на залеза“. Ще се срещнете там.

— Аз ли?

— Ще отидем двамата. — Написах адреса на листче от бележника си и й го подадох. — Колкото и да се опъва, не я оставяйте тя да избере място за срещата.

— Защо?

— Бес може и да не е толкова опасна, когато е сама, но има много опасни приятели.

— Това какво е? — попита, след като прочете адреса на листчето.

— Моята кантора — добро и сигурно място за разговор с нея. Имам вградени микрофони. Запомнихте ли какво ви казах?

Повтори всичко без грешка и каза като дете, което изведнъж си е спомнило за добрите обноски:

— Моля, заповядайте в гостната, господин Арчър. Мога ли да ви предложа чаша чай, докато чакаме? Или предпочитате уиски?

Казах, че предпочитам чай. Преди да успея да го опитам, телефонът иззвъня. Обаждаше се Бес.