Рос Макдоналд
Усмивката на черепа (28)

Глава 27

Бе късно следобед, когато стигнах Аройо бийч. Зад Палмите на булеварда пясъкът бе осеян с тела като след битка в пустинята. На хоризонта морето и небето се сливаха в синя мараня, сред която трепкаха сините хълмове на островите. Над тях слънчевият огън изгаряше пространството.

Карах на юг сред залепените една за друга брони на колите — като армия в отстъпление. Болните от артрит дървета хвърляха дълги сенки по стената на гробището, а къщата на Дюрано беше като огромна черна сянка сред пущинака зад желязната ограда. Спрях пред заключения портал. Позвъних три пъти безрезултатно и се върнах в колата. След малко от къщата излезе дребна фигура — Уна. Крачеше забързано по алеята между кокосовите палми. През оградата проблясваше златното ламе на халата й.

— Какво искаш, хей ти?

Излязох от колата и се приближих. Погледна ме, после погледна назад към къщата, сякаш главата й бе закачена на невидими нишки, които я дърпаха. Позна ме и уплашено се отдръпна.

— Искам да говоря с Лео — опитах се да надвикам шума на колите аз.

— Не разбирам какво искаш. — Тя се приближи отново към портала.

— Нали Лео Дюрано ти е брат?

— И какво от това? Мисля, че вчера те уволних. Колко пъти искаш да го правя?

— Затова ли ликвидира Макс Хейс? Защото не искаше да стои уволнен?

— Какво каза за Макс Хейс?

— Бе убит тази сутрин. При теб работната сила не се задържа дълго. И всичките ти бивши служители свършват по един и същ начин.

Лицето й не промени изражението си, но отрупаните й с диаманти пръсти стиснаха една от металните пръчки на оградата.

— Хейс беше пълен с пиянски идеи. Ако някой го е пречукал, това не е моя работа. Нито пък на брат ми.

— Странно, но когато видях трупа на Хейс в моргата, се сетих за теб и за Лео. Той има богат опит в тези неща.

Пръстите й изпуснаха решетката и се вкопчиха в гърлото й.

— Ти си говорил с Бес Вионовски!

— Да, поговорихме малко.

— Тя къде е сега? — Уна говореше така, сякаш я болеше гърлото.

— Вятърът я отнесе. По-добре ме пусни да вляза. Не можем да говорим тук.

Бръкна в големия джоб на златния си халат. Поставих пръста си на спусъка на пистолета в джоба на сакото ми. Но тя извади само ключ и отключи катинара. Махнах веригата и бутнах портала.

— Какво е станало с Макс Хейс? — Тя се вкопчи в ръката ми. — И на него ли му прерязаха гърлото като на Луси?

— Не, изгорили са го като Жана Д’Арк.

— Кога?

— Рано тази сутрин. Намерихме го в планината, в преобърната кола. Колата е на Чарлз Сингълтън и Хейс бе облечен в неговите дрехи.

— В чии дрехи?

Ноктите й се впиваха в мен. Допирът с нея бе странен и неприятен, сякаш се бях оплел в клоните на бодлив храст. Отблъснах ръката й.

— Ти го познаваш, Уна. Златното момче — любовникът на Бес. Някой запалил Хейс, но преди това го облякъл в дрехите на Сингълтън — сякаш Сингълтън е умрял тази сутрин. Но ние двамата с теб знаем истината, нали Уна?

— Ако мислиш, че е работа на Лео, трябва да си луд!

— Учудвам се, че още не сте спрели да употребявате тази дума във вашето семейство.

Извърна поглед встрани. Отпусна глава и каза:

— Тази сутрин Лео бе в къщи, в кревата си. Мога да го докажа — имам човек, който се грижи за него. Лео е много болен.

— Параноя? — произнесох отчетливо.

— Тези лъжливи свине в клиниката! — Застиналото й спокойствие се разкъса като хартия. — Обещаха ми да пазят професионална тайна! Ще ги оправя аз като ми пратят сметката!

— Не е виновна клиниката. Мога и сам да позная симптомите на параноята.

— Но ти никога не си виждал брат ми.

Не отговорих на незададения въпрос.

— Ще го видя сега, с теб.

— Аз се грижа добре за Лео — развика се тя. — Наела съм медицински персонал, най-добрия. Всеки ден идва лекар. Превърнала съм се в роб на брат си, готвя му това, което обича, и когато се налага, дори го храня в устата. — Потокът от думи я задуши. Тя се извърна настрана — засрами се от грижовната възрастна жена, която победи другите й превъплъщения.

Прихванах я за лакътя и я подбутнах към къщата. Червеният й керемиден покрив скриваше слънцето. Погледнах нагоре към решетката, зад която Лео Дюрано се радваше на най-топли грижи, и чух незаглъхващото ехо от една повтаряна непрекъснато зад стените дума.

Близо до входната врата започваше желязна стълба и се извиваше нагоре към втория етаж. Уна тръгна по нея и аз я последвах. Коридорът бе пълен с боклуци. Едър младеж в бяла престилка седеше на стол пред една затворена врата. Стресна се, като ме видя.

— Това докторът ли е? — обърна се към Уна.

— Не, просто посетител.

— Аз не бих влязъл, ако съм на ваше място, мис Уна — поклати глава той. — Днес трудно го удържам.

— Отвори вратата, Доналд! — нареди му Уна.

Той извади от джоба си ключ и отключи. В стаята имаше само един железен креват и продънен стол, прикован за пода. От завесите на прозорците бяха останали само няколко висящи парцала. Стената около прозореца бе изподрана, а вътрешната страна на вратата — разцепена и поправена с нови дъски.

Дюрано седеше на пода, облегнат на стената. Ръцете му, отпуснати между коленете, бяха стегнати с кафяви ремъци, върху които личаха следи от зъби. Погледна нагоре към нас през мазната черна коса, която висеше над челото му. Разкървавената му уста се отваряше и затваряше — явно се опитваше да изрече нещо.

Думата, която се отрони, звучеше като „прости“.

Уна се втурна към него и тромаво се отпусна на колене:

— Не се отнасяме добре към тебе, Лео! Прости ми! — Тя притисна главата му към златните си гърди.

— Прости! — повтори той сподавено. — Аз простен. Освободен. Няма обвинения. Казах им, че не могат да накажат честен човек. Сина на честен човек. Аз поех търговията на татко.

Като стискаше боботещата глава в двете си ръце, Уна ме погледна презрително.

— Това е бедното момче, което е извършило убийство тази сутрин! Кажи му, Доналд, къде беше Лео днес сутринта?

— Полиция, а? — Доналд болезнено преглътна.

— Нещо такова — отвърнах аз.

— Беше тук в тази стая. Цяла нощ и цяла сутрин. Всяка нощ и всяка сутрин. Дюрано предпочита да си стои в къщи — не излиза много-много навън.

— Млъкни! — Уна остави брат си и тръгна към Доналд. — Той дори сега е по-добър, отколкото ти някога ще бъдеш! Ако не беше Лео Дюрано, сега щеше да миеш подлоги. Наричай го „господине“!

Той се отдръпна от нея и се изчерви.

— Но вие ме попитахте…

— Млъкни! — Тя мина покрай него като леден полъх и тръгна надолу по коридора.

— Доналд, къде беше Дюрано в събота вечер преди две седмици? Тук, в тази стая ли?

— Тогава не бях тук. Събота ни е почивен ден.

— Ни?

— На мен и на Луси преди тя да напусне. Мис Дюрано ми плати допълнително да остана снощи. Той беше много зле.

— Идваш ли? — извика Уна от стълбите.

Заведе ме в задната стая с големия прозорец. Слънчевите лъчи бяха подпалили цялото небе на запад и пламъците вече обхващаха океана. Седнах така, че да виждам цялата стая. На дневна светлина тя изглеждаше просторна и красива със старомодните си мебели. Тоест щеше да е красива, ако не беше толкова мръсна. Килимите и мебелите бяха побелели от прах. Наоколо се въргаляха останките от седмицата — списания, смачкани вестници, угарки от цигари, мръсни съдове. Купа с гниещи плодове бе оживяла от жужащите в нея насекоми. Цветята бяха съвсем увехнали във вазите. От тавана висяха паяжини. Римска вила, превзета от вандалите.

Уна седна на масичката до големия прозорец. Там бяха разхвърляни картите, с които Уна и Доналд играеха снощи. Уна плъзна ръка напред и започна да ги събира.

— Откога е болен Лео? — попитах аз.

— Какво значение има? Нали виждаш, че не той е убил Хейс.

— Не е само Хейс.

— Луси Чемпиън ли? Той не би вдигнал ръка срещу Луси. Те двамата се разбираха добре. Тя беше чудесна медицинска сестра — трябва да призная това.

— Но ти не заради това искаше да я върнеш тук, нали?

— Защо не? — горчиво се поусмихна тя.

— Той откога е луд, Уна?

— От началото на годината. Откачи на новогодишната забава в „Дайъл“ — един бар в Детройт. Опитваше се да накара оркестъра да повтаря непрекъснато едно и също парче, от една опера. Те го изсвириха три пъти и спряха. Лео каза, че това е обида за големия италиански композитор. Искаше да застреля диригента, но аз го спрях. Беше Нова година и всички помислиха, че е пиян. Но аз знаех истината — следях го още от лятото. Често имаше главоболие миналата година и непрекъснато избухваше — заради Бес, тя много го дразнеше. Не трябваше въобще да я прибира пак. Непрекъснато се деряха като диви котки. После той започна да губи паметта си — забравяше имената на инкасаторите.

— Какви инкасатори?

Ръката й замръзна сред картите. Кръстоса крака и каза:

— Той ръководи инкасаторско бюро.

— С пистолет ли го ръководи?

— Лео винаги носеше големи суми у себе си. Пистолетът беше за самоотбрана. Аз не подозирах, че е опасен, докато не се опита да застреля онзи музикант. Лекарите в Детройт казаха, че е безнадежден случай, че няма да живее дълго. Разбрах, че трябва да го изведа от Мичигън. Нямаше да позволя да го затворят в лудницата.

— Пак да го затворят.

— Да, пак, по дяволите! Ти твърде много знаеш!

— И ти нае медицински персонал и се премести в Калифорния. Несъмнено си решила, че няма да е голяма загуба, ако някой калифорниец умре, в случай че Лео пак се опита да стреля.

Извърна се и ме погледна в очите — искаше да разбере какво точно целя.

— Тя предложи Калифорния. Но не разбирам защо непрекъснато говориш за убийство. Държа го добре охраняван. Смешно е дори да се помисли, че Лео е извършил тези убийства!

— Не беше чак толкова смешно, когато ги споменах първия път. Ти бая се потруди да му създадеш алиби. Освен това очерта главната линия на защитата — невинен поради лудост, а имаш и медицинско свидетелство за това.

— Не! Само се опитвам да покажа, че Лео не може да бъде обвинен в убийство. А за осъждане и дума не може да става!

— Защо си даваш толкова зор, щом и дума не може да става?

Наведе се напред и твърдо стъпи на пода.

— Ти нали не искаш да тормозиш горкия болен човек? Какво ще стане, ако пуснеш ченгетата след него? Ще се опитат да му прикачат убийствата заради миналото му, а когато това не стане, ще го тикнат в лудницата.

— Има и по-лоши места от лудницата — казах. — Аз самият седях в едно такова.

— Не мога да го понеса. Той вече беше там и видях как се отнасяха към него. Има право да прекара последните си дни с някого, който го обича.

Въпреки че ги изрече с голямо напрежение, думите й прозвучаха кухо. Разгледах лицето й — от страната на прозореца то розовееше под слънчевите лъчи. От другата страна тънеше в дълбока сянка — така приличаше на половин жена. Или пък на жена, направена от две половини — плът и мрак.

— Колко му дават лекарите?

— Не повече от година. Можеш да попиташ в клиниката. Най-много две.

— Значи между сто и триста хиляди.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Имам сведения, че Лео прави две-три хиляди на седмица от комар в Мичигън. За две години това прави триста хиляди преди данъците, ако въобще плащаш данък.

— Не разбирам за какво говориш.

— За пари. Само не ми казвай, че ти не управляваш парите на Лео! Няма да ти повярвам.

По устните й се изписа слаба усмивка, сякаш й бях направил комплимент.

— Но имам огромни разходи.

— Сигурно имаш визоново палто, диаманти, изглед към океана. Това струва бая пари.

— Медицински разходи. Няма да повярваш колко скъпо струва.

— Разбира се, нали трябва да го държиш жив. Докато е жив, ще има и пари. Докато го криеш тук, той може да мине за комарджийски бос на почивка, който обаче получава седмичните си разходи. Но ако умре или ако го приберат ченгетата, или пък ако в Мичигън разберат за състоянието му, свършено е с парата. Ти си твърда жена, но сама няма да можеш да се пребориш с другите гангстери. Ако можеше, въобще нямаше да идваш в кантората ми.

Седеше безмълвно и трепереше в металния си халат. Вдигна тестето и го хвърли върху масата. Една чаша се закачи в ръкава й, падна на пода и се строши.

— Не си се сетил за всичко това сам — изрече с леден глас. — Бес Вионовски ти е помогнала.

— Може и да ми е помогнала.

— Това й е благодарността. — Лявото й слепоочие пулсираше като малко животинче, което рита, за да се освободи от мрежата. — Миналата година, преди Лео да я прибере обратно, тя бая беше закъсала. Платихме да я освободят от затвора в Детройт и се отнесохме с нея като с кралица. А като тръгнахме за Калифорния, тя избра града, в който да се установим. Трябваше да се досетя, че има причини, за да избере тъкмо това място.

— Сингълтън — казах аз.

Името подейства на Уна като електрически шок. Скочи на крака и ритна парчетата стъкло по пода, сякаш мразеше всичко около себе си.

— Тази непочтена мръсна кучка! Къде е тя? Ако си я скрил някъде и тя чака своя дял, иди й кажи, че не плащам на издайници!

Надвеси се над мен със злоба и ярост — вече не беше и половин жена, а малко мъжко чучело.

— Успокой се. Ще получиш мигрена. Никой не ще мръсните ти пари.

— Щом са мръсни, ти какво търсиш тук?

— Просто истината, мила моя! Ти знаеш какво е станало със Сингълтън, нали? И сега ще ми кажеш.

— А ако не ти кажа?

— Ще кажеш на ченгетата. Ще ти ги пратя, преди да се мръкне.

Седна на ръба на стола и се загледа към залязващото слънце. Полускрито от хоризонта, червеното му кълбо приличаше на гигантско око на птица, чиито син долен клепач бавно се затваря.

— Какво точно се случи?

— Дай ми време да помисля…

— Мислиш вече две седмици. Сега ще говориш!

— За всичко е виновна Бес Вионовски! На тази евтина чикагска кучка не й бяха достатъчни луксът и голямото имение! Миналата пролет започна да се среща с онази издънка на великия род Сингълтън. Сетих се, че го познава отпреди, когато е живяла тук през войната. Скоро започна да прекарва нощите с него. Опитах се да скрия от Лео, но той е разбрал някак. Има периоди, когато е нормален — имаше допреди две седмици. Беше събота вечер и Бес бе горе в планината с надутия си любовник. Лео разбрал къде е — мисля, че от Луси Чемпиън. Луси трябваше да се грижи за него онази вечер. Той полудял от ярост и тя не е могла да го удържи. Повикала такси и тръгнала нагоре да предупреди влюбените — думата прозвуча зловещо от устата на Уна.

— Ти къде беше?

— Долу в града. Когато се върнах, Лео ме чакаше с пистолета в ръка. Беше измъкнал пружините от леглото си, бе разбил вратата и бе намерил пистолета в моята стая. Принуди ме да го закарам до колибата на Сингълтън — заплаши ме с пистолета. Сингълтън излезе навън и Лео стреля в корема му. Хвърлих се върху Лео веднага, щом отклони пистолета от лицето ми. Четирима души едвам го вързахме.

— Кои четирима?

— Аз, Бес и Луси. Луси беше там. И Сингълтън.

— Нали каза, че Сингълтън е бил ранен.

— Да, но можеше да се движи, когато го видях за последен път. Веднага щом вързахме Лео, аз си тръгнах. Трябваше да го докарам в къщи.

— Значи не знаеш какво е станало после със Сингълтън?

— Не знам. Те и тримата изчезнаха. Наех Макс Хейс да разбере дали Сингълтън е жив или мъртъв. Той следеше тяхната къща цяла седмица. В четвъртък Луси се появила там — сигурно е искала да вземе наградата. Хейс се качил след нея в автобуса за Бела Сити и явно е разбрал повече от това, което разказа на мен. Дойде при мен в петък вечер и ми каза, че е изгубил следите на Луси в Бела Сити. Разбрах, че ме мами, защото се изтърва и спомена нещо за стрелбата. Явно искаше да му платя и освен това да прибере парите от наградата за Сингълтън.

— И ти го уби заради алчността му.

— Опитай нещо друго.

— Ти си тази, която можеш всичко да загубиш. С помощта на Луси и на Хейс.

— Аз и сега мога да загубя всичко. Но щях ли да ти поднасям това на тепсия, ако не бях чиста?

— Кой друг има причини да ги убие?

— Бес — отвърна рязко тя. — Луси се е видяла с Бес в Бела Сити — разбрах го от разговора ми с нея. Макс Хейс бе по следите й. Откъде да знам какво е направила Бес със Сингълтън? Може да е умрял в ръцете й и това я прави съучастник. Бес се страхува от полицейско разследване — има си работа с полицията вече десет години.

Надвесих се над нея и казах:

— Ти напомни ли на Бес за миналото й, там горе при колибата на Сингълтън, след като брат ти стреля в него? Затова ли тя изчезна и с нея изчезна и Сингълтън?

— Опитай се сам да разбереш!

— Искала си да я сплашиш, за да си мълчи, а? Разбира се, от сестринска преданост — да запазиш брат си и парите му.

Размърда се нервно на стола, кръстоса крака сякаш да се стегне за отбрана.

— Каква друга причина мога да имам?

— И аз това се опитвам да разбера. Дойде ми на ум един случай отпреди петнадесет години — мъж, жена и син в Лос Анджелис. Синът беше монголоиден идиот и мъжът мразеше жената, че му бе родила такъв син. Когато момчето стана на десет-дванадесет години, бащата купи пистолет и започна да го учи да стреля. Мозъкът на момчето стигаше колкото да дърпа спусъка. Една вечер бащата му каза да убие майка си, която кротко спеше в леглото си. Синът пръсна черепа й, за да изпълни желанието на баща си. Не го осъдиха, но осъдиха мъжа, въпреки че не бе физическия извършител. Получи присъда първа степен — умъртвиха го с цианид.

— Лошо си е изпатил.

— Лошо ще си изпати всеки, който се опитва да убие чрез посредник. Ако подбудиш някой ненормален да извърши убийство, по закон ти носиш цялата отговорност. Знаеше ли, че е такъв законът, когато водеше брат си към колибата на Сингълтън и когато му даде пистолета?

Погледна ме с омраза — мускулчетата около устата й подскачаха. Лявата страна на лицето й се бе разкривила — слепоочието й пулсираше, сякаш го блъскаше някакво вътрешно напрежение. Светлината от прозореца падаше върху нея като пламък от отворената врата на пещ.

— Не можеш нищо да ми лепнеш — нямаш дори трупа му. Знаеш къде е златното момче точно колкото и аз знам.

Последното прозвуча като въпрос. Оставих го да се върти като нож в съзнанието й.