Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лу Арчър (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Ivory Grin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон(2011)
Корекция
hrUssI(2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2012)

Издание:

Рос Макдоналд. Усмивката на черепа

Американска. Първо издание.

ИК „Перо“, София, 1992

Редактор: Светлозар Жеков

ISBN: 954-448-007-2

История

  1. —Добавяне

Глава 26

Със сивите стени и затъмнените си прозорци къщата на доктор Бенинг сякаш излъчваше своя собствена мътна светлина. Докторът се появи на вратата блед и премигващ като същество от полумрака.

— Добър ден, лейтенант.

Погледна към мен, без да каже нищо. Брейк му показа полицейската си значка като знак, че това не е посещение на вежливост. Бенинг рязко се обърна и взе шапката си от закачалката.

— Ще ходите ли някъде, докторе?

— А не, няма. Често стоя с шапка в къщи — усмихна се смутено към Брейк.

В коридора бе тъмно и хладно. Усетих мирис на гниещо дърво — не бях го забелязал преди това. Хора като Бенинг — с чувство за провален живот — винаги намират подходяща атмосфера за този провал или я създават около себе си. Ослушах се за други шумове в къщата. Чуваха се само капките на чешмата — като бавен вътрешен кръвоизлив.

Брейк каза с официален глас:

— Искам да говоря с жената, която се нарича госпожа Бенинг.

— Искате да кажете с жена ми?

— Да.

— Защо не кажете така тогава — хапливо каза Бенинг. Опитваше се да се стегне под шапката си.

— Тя тук ли е?

— В момента не. — Докторът захапа горната си устна. Така приличаше на разтревожена камила, която преживя нещо горчиво. — Преди да отговоря на каквито и да било въпроси, бих искал да знам дали сте тук като официално лице или просто изпитвате детинско удоволствие да си размахвате значката.

Брейк почервеня.

— Това не ми доставя никакво удоволствие, докторе. Две убийства, а може би и трето ми висят на главата.

Бенинг преглътна няколко пъти — гръклянът му нервно подскочи.

— Вие не искате да кажете, разбира се, че има някаква връзка… — Думите му потъваха в тишината, която явно го притесняваше. Опита се да я запълни — … между жена ми и тези убийства.

— Моля за вашата помощ, докторе. Вече ми помогнахте веднъж тази сутрин. Не мога да се справям с престъпността без помощта на гражданите.

Двамата стояха един срещу друг и се гледаха. Мълчанието на Брейк бе тежко и упорито, а това на Бенинг — напрегнато, сякаш се чуваше звук, който нашият слух не можеше да улови. Изкашля се и каза:

— Госпожа Бенинг замина за Сан Франциско за няколко дни. Трудно й е да свикне пак с Бела Сити и… със семейния живот. След неприятностите през последните дни решихме, че трябва да си почине. Замина преди около час.

— Къде ще отседне в Сан Франциско? — попитах аз.

— Съжалявам, но не знам адреса. Бес държи на пълната си лична свобода и аз й я разрешавам. — Бледите му очи сякаш ме предизвикваха да спомена последната ни среща.

— Кога ще се върне?

— След няколко седмици. Зависи от хората, на които ще гостува.

— Какви хора?

— Не мога да ви помогна… Не познавам приятелите на жена си. Живяхме разделено през последните две години.

Внимателно подбираше думите си, сякаш и най-малката грешка можеше да помете и него, и дома му. Хрумна ми, че Бес сигурно го е напуснала и няма да се върне. Това се опитваше да скрие от мен и от Брейк, а може би и от самия себе си.

— Тя защо се върна след тези две години?

— Мисля, че бе разбрала грешката си, като ме напусна. Но това не е ваша работа.

— Докторът има право — рече Брейк. — Впрочем тя как ще пътува?

— С кола, взе колата ми. — И добави надуто: — Аз й разреших.

— Шевролет ли е, докторе?

— Син шевролет, модел 1946.

— Номерът?

— 5Т 1381.

Брейк го записа.

— Откъде ще мине?

— Нямам представа. Вие да не би да искате да спрете госпожа Бенинг някъде по пътя?

— Първо искам да се уверя, че не е някъде в къщата.

— Мислите, че ви лъжа?

— Ни най-малко. Просто си върша работата. Моля за вашето разрешение да огледам тук.

— Имате ли разрешение за обиск?

— Не, нямам. Но смятах, че нямате какво да криете.

Бенинг успя да се усмихне.

— Не, разбира се. Просто полюбопитствах — разпери ръце и кокалчетата му се удариха в стената. — Моля, чувствайте се като у дома си, господа!

Брейк тръгна нагоре по стълбите, а аз последвах Бенинг в кабинета му. Той рече тихо:

— Знам кой ми е враг, господин Арчър, и кой е враг на жена ми. Познавам и вашия тип похотливци. Ако не можете да имате нещо, опитвате се да го унищожите — гласът му се изви като вятър.

— Защо се върна жена ви при вас?

— Защото ме обича.

— Защо тогава пак ви напусна днес?

— Страхува се.

— От семейство Дюрано ли? Или от полицията?

— Страхува се — повтори той.

Огледах ожулените стени и лъснатия линолеум на пода. Чешмата продължаваше да капе.

— В тази стая ли Флори е забелязала кръвта?

— Кръвта? Каква кръв?

— В понеделник след връщането на жена ви по пода тук е имало капки кръв. Така казва Флори.

— Ааа, да. В неделя имах спешен случай — срязан пръст.

— Аз мисля, че пациентът ви е дошъл при вас късно в събота вечер. Госпожа Бенинг го е довела. Имал е не срязан пръст, а куршум в тялото си. Името му е Сингълтън.

— Какво стана с него, докторе? На операционната маса ли умря?

— Не съм имал такъв пациент.

— Мисля, че тайно сте направили операция на този умиращ човек и не сте успели да го спасите.

— Това ли казахте на Брейк?

— Не, не съм. Аз не съм ваш враг. Не ме интересува нарушаването на лекарската етика. Преследвам убиеца. Но не мога дори да докажа, че Сингълтън е бил убит. Застрелян ли е?

Погледите ни се срещнаха, Бенинг не издържа и обърна очи встрани. После рече на пресекулки:

— Аз не се тревожа за себе си.

— А за жена ви ли? Тя ли го застреля?

Не смееше да ме погледне. Над главите ни се чуваха стъпките на Брейк. Той се спусна надолу по стълбите и дойде при нас.

Веднага забеляза напрежението помежду ни и попита:

— Какво става тук?

— Нищо не става — отвърнах аз.

Бенинг ме погледна с благодарност и явно се стегна.

— Погледнахте ли под всички кревати, лейтенант?

— Погледнах. И в долапите също. Никъде никакви женски дрехи не видях. Сигурен ли сте, че жена ви има намерение да се връща?

— Тя няма много дрехи.

Брейк пресече стаята и ядосано разтърси дръжката на заключения шкаф, който бях отворил предната нощ.

— Провери ли тук, Арчър?

— Това е празен шкаф. Вътре е само скелетът ми.

— Какво е вътре?

— Анатомичен модел.

— Отворете шкафа.

Бенинг извади връзка ключове, отключи шкафа и горчиво се усмихна през рамо:

— Да не помислихте, че съм заключил жена си вътре?

Широко отвори вратата. От убежището си извън времето черепът се хилеше презрително. Бенинг се обърна и ни погледна — явно очакваше шока или изненадана ни. Разочарова се, когато не откри нищо такова по лицата ни.

— Откъде го имате? — попитах аз.

— От медицинския склад — посочи той металната табелка, която бе закачена на едно от ребрата.

— Днешните лекари вече не държат такива неща в кабинетите си.

— Аз си имам причини — работех, за да се издържам, като следвах, и знанията ми по анатомия не бяха много добри. Но учех сам, с помощта на този приятел тук — бутна с пръст гръдния кош и целият скелет се залюля. — Горкият! Често съм се питал кой е, какъв е бил. Престъпник или някой бедняк? Memento mori![1]

Брейк се почувства неудобно.

— Хайде да вървим. Имам много работа да върша.

— Има още няколко неща, които искам да изясня с доктор Бенинг.

— Давай, но бързо! — Брейк сякаш бе пропаднал в тънкия лед и краката му се бяха измокрили. Отдръпна се от мен така, сякаш ми отнемаше властта.

Докторът го последва, за да подчертае прегрупирането на силите. Досега бяхме двамата срещу него — сега те двамата бяха срещу мен.

— Нямам нищо против, лейтенант. Бих искал напълно да удовлетворя господин Арчър. Ако той въобще може да бъде удовлетворен! — Бенинг се обърна с лице към мен като актьор, който търси верния тон.

— В показанията има разминаване — казах аз. — Флори Гутиерес твърди, че Луси Чемпиън е приятелка на жена ви. Вие твърдите, че не е. Флори твърди, че жена ви не си е била в къщи вчера следобед, когато бе убита Луси. Вие твърдите, че тя е била тук с вас.

— Когато явно се поставя под съмнение репутацията на жена ми, не мога да се преструвам, че съм обективен. Но ще ви кажа мнението си за Флорида Гутиерес — тя е патологичен лъжец. И когато жена ми я изгони снощи…

— Защо я изгони?

— За некадърност. Нечестност и некадърност. Гутиерес заплаши, че ще си го върне. Знам, че е готова на всичко, за да ни навреди. Няма граници за човешката злоба.

— Беше ли си жена ви вкъщи между пет и шест часа вчера?

— Да.

— Не можете да сте сигурен — нали сте се качили горе да подремнете?

Замълча. Брейк ни наблюдаваше с отегчение от вратата.

— Да, но не заспах. Усещах присъствието й в къщи.

— Но не сте могли да я видите. Може това да е била Флори. Не можете да се закълнете, че е била жена ви.

Бенинг си свали шапката и започна да я разглежда. Каза бавно и с болка:

— Не можете да ме накарате да отговарям на такива въпроси. Дори и в съда не могат да принудят съпруга да дава показания срещу съпругата си.

— Но вие доброволно ни съобщихте алибито й. А всъщност с нищо не сте доказали, че тя наистина ви е съпруга.

— Нищо по-лесно от това! — Излезе и след малко се върна със сгънат документ, който подаде на Брейк.

Брейк му хвърли един поглед и ми го подаде. Беше удостоверение за брак, издадено на 14 май 1943 година в щата Индиана. В него се казваше, че Самюъл Бенинг, тридесет и осемгодишен, на тази дата е сключил брак с Елизабет Вионовски, осемнадесетгодишна.

Бенинг го дръпна от ръцете ми.

— А сега, господа, крайно време е да ви напомня, че личният ми живот, както и този на жена ми не са ваша работа. Тъй като тя не е тук и не може да се защити, ще ви напомня също така, че съществува закон срещу клеветата.

— Няма нужда точно на мен да напомняте! — натърти Брейк. — Не ви обвинявам, нито пък ви арестувам. Благодаря ви за помощта, докторе.

От прага на вратата Брейк ми хвърли поглед, който ме впримчи като с ласо. Оставихме Бенинг в коридора да се подпира на стената. Притискаше брачното свидетелство към тесните си гърди, сякаш то бе любовен знак, лек или банкнота, а може би комбинация от трите.

В колата бе горещо като в пещ. Брейк си свали сакото и го сгъна на коленете си. По ризата му имаше петна от пот.

— Твърде далеч отиде, Арчър.

— Аз пък смятам, че не отидох достатъчно далеч.

— Но ти не носиш моята отговорност.

Признах, че е така.

— Аз не мога да поемам рискове — продължи той, — ако нямам доказателства. С нищо не мога да оправдая заповед за арестуването на госпожа Бенинг.

— За нея имаш точно толкова доказателства, колкото и за Алекс Норис. Той все още е в затвора.

— Задържаме го без обвинение за двадесет и четири часа — отвърна Брейк твърдо. — Това е напълно законно. Но не можем да постъпим така с госпожа Бенинг. Тя е съпруга на лекар. Достатъчно си пъхнах главата в торбата като въобще отидох у доктор Бенинг. Той цял живот работи в този град. Баща му беше директор на гимназията тук цели двадесет години. — И добави отбранително: — Пък и нямаме нищо срещу нея.

— Забеляза ли фамилията й в брачното свидетелство? Елизабет Вионовски. Името от телеграмата. Тя е любовницата на Дюрано.

— Но това не доказва нищо за Сингълтън, дори ако е вярно. Не мога да разбера защо мислиш, че жената си сменя партньорите непрекъснато — като в менует. В живота това не става така.

— Зависи от жената. Познавам жени, които въртят шестима мъже едновременно. Госпожа Бенинг сменя само трима. Имам свидетел, който твърди, че е любовница на Сингълтън от седем години. Върнала се е при Бенинг, защото е имала нужда от помощ.

— Стига толкова. — Брейк замахна с длан, сякаш гонеше думите като мухи от лицето си. — Стига толкова. Трябва бавно и внимателно да обмисля това, защото може да загазя.

— Ти или Норис?

— Не ме дразни. Разследвам този случай така, както трябва. Ако можеш да накараш госпожа Бенинг да даде показания, добре, ще я изслушам. Но аз самият не мога да я принудя. Не мога да направя нищо на доктора само защото жена му е заминала нанякъде. Никой не й е казвал да стои тук.

Потта, която се стичаше по ниското му чело, се събираше във веждите му като роса в гъсталак. Очите му гледаха мрачно.

— Това е твоят град, лейтенант!

Оставих го зад градския съвет. Не ме попита какво смятам да предприема.

Бележки

[1] Помни, че си смъртен! — Б.пр.