Метаданни
Данни
- Серия
- Лу Арчър (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Ivory Grin, 1952 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Таня Колева, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Рос Макдоналд. Усмивката на черепа
Американска. Първо издание.
ИК „Перо“, София, 1992
Редактор: Светлозар Жеков
ISBN: 954-448-007-2
История
- —Добавяне
Глава 26
Със сивите стени и затъмнените си прозорци къщата на доктор Бенинг сякаш излъчваше своя собствена мътна светлина. Докторът се появи на вратата блед и премигващ като същество от полумрака.
— Добър ден, лейтенант.
Погледна към мен, без да каже нищо. Брейк му показа полицейската си значка като знак, че това не е посещение на вежливост. Бенинг рязко се обърна и взе шапката си от закачалката.
— Ще ходите ли някъде, докторе?
— А не, няма. Често стоя с шапка в къщи — усмихна се смутено към Брейк.
В коридора бе тъмно и хладно. Усетих мирис на гниещо дърво — не бях го забелязал преди това. Хора като Бенинг — с чувство за провален живот — винаги намират подходяща атмосфера за този провал или я създават около себе си. Ослушах се за други шумове в къщата. Чуваха се само капките на чешмата — като бавен вътрешен кръвоизлив.
Брейк каза с официален глас:
— Искам да говоря с жената, която се нарича госпожа Бенинг.
— Искате да кажете с жена ми?
— Да.
— Защо не кажете така тогава — хапливо каза Бенинг. Опитваше се да се стегне под шапката си.
— Тя тук ли е?
— В момента не. — Докторът захапа горната си устна. Така приличаше на разтревожена камила, която преживя нещо горчиво. — Преди да отговоря на каквито и да било въпроси, бих искал да знам дали сте тук като официално лице или просто изпитвате детинско удоволствие да си размахвате значката.
Брейк почервеня.
— Това не ми доставя никакво удоволствие, докторе. Две убийства, а може би и трето ми висят на главата.
Бенинг преглътна няколко пъти — гръклянът му нервно подскочи.
— Вие не искате да кажете, разбира се, че има някаква връзка… — Думите му потъваха в тишината, която явно го притесняваше. Опита се да я запълни — … между жена ми и тези убийства.
— Моля за вашата помощ, докторе. Вече ми помогнахте веднъж тази сутрин. Не мога да се справям с престъпността без помощта на гражданите.
Двамата стояха един срещу друг и се гледаха. Мълчанието на Брейк бе тежко и упорито, а това на Бенинг — напрегнато, сякаш се чуваше звук, който нашият слух не можеше да улови. Изкашля се и каза:
— Госпожа Бенинг замина за Сан Франциско за няколко дни. Трудно й е да свикне пак с Бела Сити и… със семейния живот. След неприятностите през последните дни решихме, че трябва да си почине. Замина преди около час.
— Къде ще отседне в Сан Франциско? — попитах аз.
— Съжалявам, но не знам адреса. Бес държи на пълната си лична свобода и аз й я разрешавам. — Бледите му очи сякаш ме предизвикваха да спомена последната ни среща.
— Кога ще се върне?
— След няколко седмици. Зависи от хората, на които ще гостува.
— Какви хора?
— Не мога да ви помогна… Не познавам приятелите на жена си. Живяхме разделено през последните две години.
Внимателно подбираше думите си, сякаш и най-малката грешка можеше да помете и него, и дома му. Хрумна ми, че Бес сигурно го е напуснала и няма да се върне. Това се опитваше да скрие от мен и от Брейк, а може би и от самия себе си.
— Тя защо се върна след тези две години?
— Мисля, че бе разбрала грешката си, като ме напусна. Но това не е ваша работа.
— Докторът има право — рече Брейк. — Впрочем тя как ще пътува?
— С кола, взе колата ми. — И добави надуто: — Аз й разреших.
— Шевролет ли е, докторе?
— Син шевролет, модел 1946.
— Номерът?
— 5Т 1381.
Брейк го записа.
— Откъде ще мине?
— Нямам представа. Вие да не би да искате да спрете госпожа Бенинг някъде по пътя?
— Първо искам да се уверя, че не е някъде в къщата.
— Мислите, че ви лъжа?
— Ни най-малко. Просто си върша работата. Моля за вашето разрешение да огледам тук.
— Имате ли разрешение за обиск?
— Не, нямам. Но смятах, че нямате какво да криете.
Бенинг успя да се усмихне.
— Не, разбира се. Просто полюбопитствах — разпери ръце и кокалчетата му се удариха в стената. — Моля, чувствайте се като у дома си, господа!
Брейк тръгна нагоре по стълбите, а аз последвах Бенинг в кабинета му. Той рече тихо:
— Знам кой ми е враг, господин Арчър, и кой е враг на жена ми. Познавам и вашия тип похотливци. Ако не можете да имате нещо, опитвате се да го унищожите — гласът му се изви като вятър.
— Защо се върна жена ви при вас?
— Защото ме обича.
— Защо тогава пак ви напусна днес?
— Страхува се.
— От семейство Дюрано ли? Или от полицията?
— Страхува се — повтори той.
Огледах ожулените стени и лъснатия линолеум на пода. Чешмата продължаваше да капе.
— В тази стая ли Флори е забелязала кръвта?
— Кръвта? Каква кръв?
— В понеделник след връщането на жена ви по пода тук е имало капки кръв. Така казва Флори.
— Ааа, да. В неделя имах спешен случай — срязан пръст.
— Аз мисля, че пациентът ви е дошъл при вас късно в събота вечер. Госпожа Бенинг го е довела. Имал е не срязан пръст, а куршум в тялото си. Името му е Сингълтън.
— Какво стана с него, докторе? На операционната маса ли умря?
— Не съм имал такъв пациент.
— Мисля, че тайно сте направили операция на този умиращ човек и не сте успели да го спасите.
— Това ли казахте на Брейк?
— Не, не съм. Аз не съм ваш враг. Не ме интересува нарушаването на лекарската етика. Преследвам убиеца. Но не мога дори да докажа, че Сингълтън е бил убит. Застрелян ли е?
Погледите ни се срещнаха, Бенинг не издържа и обърна очи встрани. После рече на пресекулки:
— Аз не се тревожа за себе си.
— А за жена ви ли? Тя ли го застреля?
Не смееше да ме погледне. Над главите ни се чуваха стъпките на Брейк. Той се спусна надолу по стълбите и дойде при нас.
Веднага забеляза напрежението помежду ни и попита:
— Какво става тук?
— Нищо не става — отвърнах аз.
Бенинг ме погледна с благодарност и явно се стегна.
— Погледнахте ли под всички кревати, лейтенант?
— Погледнах. И в долапите също. Никъде никакви женски дрехи не видях. Сигурен ли сте, че жена ви има намерение да се връща?
— Тя няма много дрехи.
Брейк пресече стаята и ядосано разтърси дръжката на заключения шкаф, който бях отворил предната нощ.
— Провери ли тук, Арчър?
— Това е празен шкаф. Вътре е само скелетът ми.
— Какво е вътре?
— Анатомичен модел.
— Отворете шкафа.
Бенинг извади връзка ключове, отключи шкафа и горчиво се усмихна през рамо:
— Да не помислихте, че съм заключил жена си вътре?
Широко отвори вратата. От убежището си извън времето черепът се хилеше презрително. Бенинг се обърна и ни погледна — явно очакваше шока или изненадана ни. Разочарова се, когато не откри нищо такова по лицата ни.
— Откъде го имате? — попитах аз.
— От медицинския склад — посочи той металната табелка, която бе закачена на едно от ребрата.
— Днешните лекари вече не държат такива неща в кабинетите си.
— Аз си имам причини — работех, за да се издържам, като следвах, и знанията ми по анатомия не бяха много добри. Но учех сам, с помощта на този приятел тук — бутна с пръст гръдния кош и целият скелет се залюля. — Горкият! Често съм се питал кой е, какъв е бил. Престъпник или някой бедняк? Memento mori![1]
Брейк се почувства неудобно.
— Хайде да вървим. Имам много работа да върша.
— Има още няколко неща, които искам да изясня с доктор Бенинг.
— Давай, но бързо! — Брейк сякаш бе пропаднал в тънкия лед и краката му се бяха измокрили. Отдръпна се от мен така, сякаш ми отнемаше властта.
Докторът го последва, за да подчертае прегрупирането на силите. Досега бяхме двамата срещу него — сега те двамата бяха срещу мен.
— Нямам нищо против, лейтенант. Бих искал напълно да удовлетворя господин Арчър. Ако той въобще може да бъде удовлетворен! — Бенинг се обърна с лице към мен като актьор, който търси верния тон.
— В показанията има разминаване — казах аз. — Флори Гутиерес твърди, че Луси Чемпиън е приятелка на жена ви. Вие твърдите, че не е. Флори твърди, че жена ви не си е била в къщи вчера следобед, когато бе убита Луси. Вие твърдите, че тя е била тук с вас.
— Когато явно се поставя под съмнение репутацията на жена ми, не мога да се преструвам, че съм обективен. Но ще ви кажа мнението си за Флорида Гутиерес — тя е патологичен лъжец. И когато жена ми я изгони снощи…
— Защо я изгони?
— За некадърност. Нечестност и некадърност. Гутиерес заплаши, че ще си го върне. Знам, че е готова на всичко, за да ни навреди. Няма граници за човешката злоба.
— Беше ли си жена ви вкъщи между пет и шест часа вчера?
— Да.
— Не можете да сте сигурен — нали сте се качили горе да подремнете?
Замълча. Брейк ни наблюдаваше с отегчение от вратата.
— Да, но не заспах. Усещах присъствието й в къщи.
— Но не сте могли да я видите. Може това да е била Флори. Не можете да се закълнете, че е била жена ви.
Бенинг си свали шапката и започна да я разглежда. Каза бавно и с болка:
— Не можете да ме накарате да отговарям на такива въпроси. Дори и в съда не могат да принудят съпруга да дава показания срещу съпругата си.
— Но вие доброволно ни съобщихте алибито й. А всъщност с нищо не сте доказали, че тя наистина ви е съпруга.
— Нищо по-лесно от това! — Излезе и след малко се върна със сгънат документ, който подаде на Брейк.
Брейк му хвърли един поглед и ми го подаде. Беше удостоверение за брак, издадено на 14 май 1943 година в щата Индиана. В него се казваше, че Самюъл Бенинг, тридесет и осемгодишен, на тази дата е сключил брак с Елизабет Вионовски, осемнадесетгодишна.
Бенинг го дръпна от ръцете ми.
— А сега, господа, крайно време е да ви напомня, че личният ми живот, както и този на жена ми не са ваша работа. Тъй като тя не е тук и не може да се защити, ще ви напомня също така, че съществува закон срещу клеветата.
— Няма нужда точно на мен да напомняте! — натърти Брейк. — Не ви обвинявам, нито пък ви арестувам. Благодаря ви за помощта, докторе.
От прага на вратата Брейк ми хвърли поглед, който ме впримчи като с ласо. Оставихме Бенинг в коридора да се подпира на стената. Притискаше брачното свидетелство към тесните си гърди, сякаш то бе любовен знак, лек или банкнота, а може би комбинация от трите.
В колата бе горещо като в пещ. Брейк си свали сакото и го сгъна на коленете си. По ризата му имаше петна от пот.
— Твърде далеч отиде, Арчър.
— Аз пък смятам, че не отидох достатъчно далеч.
— Но ти не носиш моята отговорност.
Признах, че е така.
— Аз не мога да поемам рискове — продължи той, — ако нямам доказателства. С нищо не мога да оправдая заповед за арестуването на госпожа Бенинг.
— За нея имаш точно толкова доказателства, колкото и за Алекс Норис. Той все още е в затвора.
— Задържаме го без обвинение за двадесет и четири часа — отвърна Брейк твърдо. — Това е напълно законно. Но не можем да постъпим така с госпожа Бенинг. Тя е съпруга на лекар. Достатъчно си пъхнах главата в торбата като въобще отидох у доктор Бенинг. Той цял живот работи в този град. Баща му беше директор на гимназията тук цели двадесет години. — И добави отбранително: — Пък и нямаме нищо срещу нея.
— Забеляза ли фамилията й в брачното свидетелство? Елизабет Вионовски. Името от телеграмата. Тя е любовницата на Дюрано.
— Но това не доказва нищо за Сингълтън, дори ако е вярно. Не мога да разбера защо мислиш, че жената си сменя партньорите непрекъснато — като в менует. В живота това не става така.
— Зависи от жената. Познавам жени, които въртят шестима мъже едновременно. Госпожа Бенинг сменя само трима. Имам свидетел, който твърди, че е любовница на Сингълтън от седем години. Върнала се е при Бенинг, защото е имала нужда от помощ.
— Стига толкова. — Брейк замахна с длан, сякаш гонеше думите като мухи от лицето си. — Стига толкова. Трябва бавно и внимателно да обмисля това, защото може да загазя.
— Ти или Норис?
— Не ме дразни. Разследвам този случай така, както трябва. Ако можеш да накараш госпожа Бенинг да даде показания, добре, ще я изслушам. Но аз самият не мога да я принудя. Не мога да направя нищо на доктора само защото жена му е заминала нанякъде. Никой не й е казвал да стои тук.
Потта, която се стичаше по ниското му чело, се събираше във веждите му като роса в гъсталак. Очите му гледаха мрачно.
— Това е твоят град, лейтенант!
Оставих го зад градския съвет. Не ме попита какво смятам да предприема.