Рос Макдоналд
Усмивката на черепа (25)

Глава 24

Хотелът се намираше надолу по главната улица между гарата и шосето. От фасадата му тъжно гледаха тесни прозорци — сякаш големите камиони, които минаваха покрай него, бяха пречупили духа му.

Във фоайето имаше очукани месингови плювалници, а по стените — пожълтели гравюри. Близо до прозореца четирима мъже играеха карти. Лицата им бяха спокойни и ръцете уверени, като на ветерани-железничари, които дори остаряват по разписание.

На рецепцията стоеше мършав възрастен човек в черно сако от алпака. Да, господин и госпожа Дезмънд бяха регистрирани, стая 310, на третия етаж. Няма нужда да им звъни — направо ще се кача.

Тръгнах към асансьора и гласът му се спря:

— Почакайте, млади човече! Така и така се качвате, предайте моля тази телеграма на господин Дезмънд. Тя пристигна тази сутрин, но не исках да ги безпокоя.

— Ще я предам на господин Дезмънд. — Взех запечатания жълт плик.

— Асансьорът не работи — изхриптя той, — ще трябва да се качите по стълбите.

На втория етаж бе по-горещо, а на третия направо не се дишаше. В края на осветения от двадесетватова крушка коридор намерих вратата, която търсех. На дръжката висеше табела: „Моля не ни безпокойте!“.

Почуках. Изскърца пружина и женски глас сънливо попита:

— Кой е? Ти ли си Джулиън?

— Флори! — тихо казах аз.

Несигурно стъпки се приближиха до вратата. Ключът изщрака в ключалката. Пъхнах телеграмата във вътрешния си джоб. Вратата се отвори навътре и аз влязох с нея. Флори тъпо ме погледна. Черната й коса бе разрошена и погледът й замъглен под тежките клепачи. В уплахата й бедрата и гърдите й сякаш загубиха всичката си сила. Начервената й уста приличаше на повехнала роза, забодена на бледото й лице. Хвърли се на леглото и се покри с чаршафа. Устата й зяпна. Затвори я с усилие.

— Какво искате?

— Не тялото ти, Флори. Не се плаши.

Въздухът в стаята тежеше от изпаренията на евтин алкохол и парфюм. На пода до леглото стоеше полупразна бутилка мускатово вино. Дрехите й лежаха разхвърляни наоколо.

— Кой сте вие? Джулиън ли ви праща?

— Нает съм от хотелската асоциация да правя проверки за фалшива регистрация.

— Аз не се регистрирах — заговори бързо тя над опънатия ръб на чаршафа. — Той ни регистрира. Той е виновен. А и нищо не сме правили. Доведе ме тук късно снощи и ме заряза с това глупаво вино. Тръгна нанякъде и не съм го виждала оттогава. Чаках го почти цяла нощ. Но не се е връщал. Какво ще ми направите?

— Хайде да се спогодим — ти ще ми помогнеш и няма нищо да ти се случи.

— Как да ви помогна? — Подозрение затъмни лицето й и тялото й се сви под чаршафа.

— Просто ще отговориш на няколко въпроса. На мен ми трябва Дезмънд. Той май те е зарязал.

— Колко е часът?

— Един и половина.

— Неделя.

— Ъхъ.

— Наистина ме е зарязал! А обеща да ме заведе на пътешествие! — Тя седна на леглото, като стискаше чаршафа върху пищните си гърди.

— Как се запозна с него?

— Не съм се запознавала. Дойде в приемната миналата седмица, май в четвъртък вечер. Тъкмо почиствах. Докторът беше излязъл — тръгна за библиотеката и аз бяха сама.

— Къде беше госпожа Бенинг?

— На горния етаж. Да, беше горе с чернокожата си приятелка.

— Луси Чемпиън?

— Точно тя. Някои хора имат странни приятели. Та тази Луси дойде да я види и двете се качиха горе. Джулиън Дезмънд каза, че идва заради мен. Пробута ми нещо, че уж набирал медицински сестри за Хавай — четиристотин долара на месец! Аз излязох глупачка и се хванах. Разказах му за доктор Бенинг, а същата вечер той ме заведе на ресторант, напи ме и ме заразпитва за госпожа Бенинг и за Луси. Казах му, че нищо не знам за тях. Той питаше кога госпожа Бенинг се върна при доктора, дали косата й е боядисана, дали наистина са женени.

— Ти какво му каза?

— Разказах му как тя се върна преди две седмици. Отидох в понеделник сутринта на работа и тя беше там. Докторът каза: „Запознай се с жена ми. Тя се върна от санаториум“. Но на мен не ми изглеждаше болна — Флори рязко спря и стисна устни. — Това му казах. Разбрах какво целеше, но аз не се замесвам в изнудване!

— Какво друго знаеш?

— Нищо друго. Аз въобще не знам нищо за госпожа Бенинг. Много е потайна.

— Тя защо те изхвърли снощи? — смених подхода аз.

— Тя не ме изхвърли!

— Ти защо напусна?

— Не исках да работя повече там.

— Но ти работеше там до вчера.

— Ами да, преди тя да ме изхвърли, тоест преди да напусна.

— Там ли беше в събота следобед?

— Да, докъм шест часа. Тръгвам си в шест, ако няма нищо спешно.

— Госпожа Бенинг цял следобед ли си бе в къщи?

— Повечето време. Излезе на пазар в късния следобед.

— В колко часа?

— Около пет, малко преди пет.

— В колко се върна?

— Аз си тръгнах преди тя да се върне.

— А докторът?

— Той беше там, доколкото си спомням.

— Не излезе ли с нея?

— Не, каза, че ще подремне.

— След това кога я видя?

— Не съм я виждала.

— Не я ли видя в „Томс“ около осем часа?

— А, да. Забравих за това — Флори се обърка.

— Тя даде ли ти пари?

— Не! — Поколеба се, но се обърна и погледна червеното портмоне върху нощното шкафче.

— Защо ти даде пари?

— Не ми е давала.

— Колко ти даде?

— Ами заплатата — запъна се тя, — заплатата за месеца.

— Колко.

— Триста долара.

— Доста, а?

Вдигна тежкия си поглед към тавана и после пак се обърна към червеното портмоне. Гледаше го втренчено, сякаш бе оживяло и се мъчеше да отлети нанякъде.

— Даде ми премия. — Бе намерила думата. — Премия.

— Премия за какво? Нали не те обичаше?

— Вие не ме обичате! — с детински глас рече тя. — Нищо лошо не съм направила! Защо ме нападате?

— Не че не те обичам — излъгах аз, — но се опитвам да разкрия няколко убийства. Ти си важен свидетел.

— Аз?

— Да, ти. Тя ти плати да мълчиш. За какво?

— Ако съм свидетел, трябва ли да върна парите? Премията?

— Не, ако не кажеш на никого за нея.

— И вие няма да кажете, нали?

— Защо да казвам? Тя за какво ти плати, Флори?

Чаках и слушах учестеното й дишане.

— За кръвта. Намерих изсъхнали капки кръв на пода на кабинета. Почистих ги.

— Кога?

— В понеделник преди две седмици, когато се запознах с госпожа Бенинг. Попитах доктора за кръвта и той ми каза, че имал спешен случай през почивните дни. Някакъв турист се срязал пръста. Бях забравила за това, но госпожа Бенинг ми го припомни снощи.

— Като жената, която забранила на децата си да пъхат грахови зърна в носа си.

— Каква жена? — любопитно запита Флори.

— Това е приказка. Децата започват да пъхат грахови зърна в носа си веднага, щом майка им се обърне с гръб. Басирам се, че си разказала на Дезмънд за кръвта веднага, щом госпожа Бенинг си е обърнала гърба.

— Не съм — изхленчи виновно тя. — Пък и той не се казва Дезмънд. Казва се Хейст, или нещо подобно. Хвърлих поглед в шофьорската му книжка.

— Кога?

— Снощи в колата.

— В буика?

— Да. Мисля, че го е откраднал. Но аз нямам нищо общо. Дойде да ме вземе заедно с багажа ми. Опита се да ми каже, че го е намерил, можете ли да си представите? Каза, че струва поне пет хиляди. Аз отговорих, че това са доста пари за стара кола, но той само се изсмя.

— Зелена лимузина, модел 1948?

— Не знам точно. Но беше зелен буик. Откраднал го е, нали?

— Не. Мисля, че наистина го е намерил. Каза ли къде?

— Не. Но сигурно някъде в града. Следобед нямаше кола, а когато дойде да ме вземе от къщи към девет часа, караше буик. Къде може човек да намери буик?

— Добър въпрос. Облечи се, Флори. Аз ще се обърна с гръб.

— Нали няма да ме арестувате? Нищо лошо не съм направила!

— Искам само да се опиташ да идентифицираш един човек.

— Кога?

— И това е добър въпрос.

Опитах се да отворя прозореца. В малката стая не се дишаше. Той се повдигна няколко сантиметра и заседна. Гледаше на север към градския съвет и „Мишън хотел“. Двама-трима пешеходци се влачеха по горещите улици, няколко коли пълзяха и похъркваха. Зад мен Флори дърпаше косите си с гребен, после чух шумолене на копринени чорапи, дърпане на цип, потропване на токчета по пода, шум на вода в умивалника.

Под прозореца имаше автогара. Прашен син автобус товареше пътници — бременна мексиканка с няколко полуголи мургави деца, полски работник, който може и да беше бащата, старец с тръстиков бастун, който хвърляше тройна сянка върху асфалта, двама войници, които с отегчение очакваха пътуването през долината, под палещото слънце. Опашката бавно мърдаше напред като пъстроцветна змия, опиянена от слънцето.

— Готова съм.

Флори бе облечена в батистена блуза и яркочервен жакет. Косата й бе вчесана назад и лицето й изглеждаше по-твърдо под червено-бялата козметична маска. Погледна ме нервно и стисна червеното портмоне.

— Къде отиваме?

— В болницата.

— Той в болницата ли е?

— Ще видим.

Свалих мукавения й куфар във фоайето. Хейс бе предплатил за стаята. Възрастният човек на рецепцията не спомена за телеграмата. Картоиграчите ни изпратиха с многозначителен поглед.

В колата Флори се отпусна махмурливо и сънено. Пресякох града и паркирах пред болницата. Замъглени от прахта по предното стъкло, трептящи в жегата, улиците и сградите бяха като образ, пречупен през мътното съзнание на Флори. Под колелата асфалтът се бе размекнал като плът.

В моргата обаче бе хладно.