Рос Макдоналд
Усмивката на черепа (24)

Глава 23

Писклив глас извика зад гърба ми:

— Свали си ръцете от жена ми!

Доктор Бенинг стоеше на кухненската врата с ръка върху дръжката. В другата си ръка държеше подвързана в черно библия. Пристъпих към него:

— Чаках ви да говоря с вас, докторе.

— Мръсник! — изсъска той. — Аз се връщам от божия храм и… — Разтрепери се и не можа да довърши изречението.

— Нищо не е станало — каза жената зад мен.

Очите на Бенинг бяха като свредели. Цялото му тяло трепереше.

— И двамата лъжете! Ти я държеше в ръцете си! — Думите засядаха в гърлото му и го задушаваха. — Като кучета… Като кучета в собствената ми кухня…

— Достатъчно! — Жената тръгна към него. — Казах ти, че нищо не е станало, а ти продължаваш… А и да е станало, какво ще направиш?

— Подадох ти ръка, измъкнах те от калта. Дължиш ми всичко на този свят!

— Добрият побелял доктор-самарянин! Какво щеше да направиш, ако бе станало нещо?

— Прекалено много съм изтърпял от теб — задавено рече той. — В бюрото ми има пистолет…

— Значи искаш да ме застреляш, нали съм кучка! — Здраво стоеше на краката си тя, без да трепне. Наклони се напред към него. Цялото й тяло излъчваше сила, сякаш се подхранваше от неговата слабост.

— Ще се самоубия! — изсъска той. От очите му се отрониха няколко сълзи. Явно бе самоубиец — от тези, които никога не събират сили да го направят. Изведнъж ми стана ясно защо толкова убедително бе описал страховете на Луси — това бяха неговите собствени страхове.

— Хайде! — рече жена му. — Няма да те спра. Това е добра идея.

Пристъпи към него с ръце на кръста. Той се отдръпна и протегна ръка за милост. Шапката му се закачи на един пирон и се търкулна на пода. Той сякаш се разпадаше пред очите ми.

— Моля те, Бес! — прошепна задъхано. Едва долавях думите му. — Не исках. Обичам те! Ти си всичко, което имам!

— И откога съм твое притежание?

Той се обърна и долепи лице до стената. Раменете му се разтърсиха. Библията падна на пода.

— Остави го на мира! — хванах я за лакътя.

— Защо да го оставя?

— Мразя, когато някоя жена пречупва мъж!

— Можеш да излезеш навън.

— Ти си тази, която ще излезе.

— Ти на кого говориш? — Тя все още изпускаше огън, но вече поугасващ.

— На любовницата на Сингълтън — изрекох на ухото й. — Хайде, махай се оттук. Искам да поговоря с мъжа ти.

Избутах я навън и затворих вратата. Тя остана зад нея, но се опита да се върне в кухнята.

— Доктор Бенинг.

Той се успокояваше вече. Обърна лице към мен. Въпреки плешивината, средната си възраст и пребития си вид, приличаше на юноша с разбито сърце.

— Тя е всичко, което имам. Не ми я взимайте! — Спускаше се стъпка по стъпка в ада на самоунижението.

— Не бих я взел и като подарък! — изгубих търпение аз. — А сега ми кажете къде беше жена ви вчера следобед между пет и шест часа.

— Тук, с мен — изхълца нещастно той.

— А къде беше между полунощ и осем часа тази сутрин?

— В леглото, разбира се.

— Ще се закълнете ли с ръка върху библията?

— Да — вдигна той библията. — Кълна се, че жена ми Елизабет Бенинг бе с мен тук, в тази къща вчера следобед между пет и шест и цяла нощ до тази сутрин. Сега доволен ли сте?

— Да, благодаря. — Не бях доволен, но не можех да се надявам на нещо повече, ако не намерех още доказателства.

— Това ли е всичко? — разочаровано попита той. Може би се страхуваше да остане насаме с нея.

— Все още не. До вчера имахте помощничка — Флори.

— Да, Флори Гутиерес. Жена ми я освободи.

— Знаете ли къде живее?

— Разбира се. Тя работи при мен почти цяла година. Живее на „Ист идалго“ №437, апартамент 5.

Госпожа Бенинг стоеше отвън до вратата. Долепи се до стената и ми направи път. Никой от двама ни не проговори.

Лесно открих бялата едноетажна сграда. По-надолу по улицата телена мрежа ограждаше склад за дървен материал. Усетих мириса на борови трупи.

Пред къщата седеше дебел мексиканец. Яркозелената му риза не успяваше да прикрие дебелите гънки на гърдите и стомаха му.

— Добро утро — поздравих аз.

— Мисля, че вече е добър ден — извади цигарата от устата си той и се раздвижи.

Там, където побелялата му глава се бе опирала в стената, бе останало мазно петно. На отворената врата до него стоеше голяма червена цифра „1“.

— Добър ден, тогава. Къде е апартамент №5?

— Предпоследната врата. Ако търсите Флорида, тя замина.

— Флорида Гутиерес?

— Гутиерес — повтори името, като сложи ударението на втората сричка. — Няма я.

— Къде е?

— Откъде да знам. Каза, че заминава при сестра си в Салинас и че ще остане там. — Кафявите му очи гледаха цинично.

— Кога замина?

— Около десет часът снощи. Не си беше платила наема за пет седмици. Дойде с пачка банкноти и попита: „Колко дължа? Местя се да живея при сестра си в Салинас“. Видях, че навън в голяма кола я чакаше някакъв мъж, и й казах: „Сестра ти май не ти прилича?“. А тя отвърна: „Това е зет ми“. Казах й: „Щастливка си ти, Флорида! До тази сутрин гладуваше, а сега заминаваш със зет си в този хубав буик!“.

Той върна цигарата между зъбите си и изпусна дим.

— Буик, казвате?

— Хубав голям буик, с дупки отстрани. И глупаво момиче в него с дупки в главата си. Какво да направя? — разпери той ръце с весело примирение. — Тя не е от нашето семейство. Gracias a Dios!^[1] — добави под носа си той.

— Забелязахте ли цвета на колата?

— Не съм сигурен. Беше тъмно. Синя или зелена.

— А мъжът?

Погледна ме внимателно.

— Флорида да не е загазила? Вие от полицията ли сте?

Показах му разрешителното си и той бавно го засрича.

— Знаех си, че ще загази!

— Мъжът млад и хубав ли беше!

— Не, на средна възраст. Не слезе от колата дори когато Флори си изнасяше куфарите. Какви обноски! Не ми хареса!

— Можете ли да го опишете?

— Не го видях добре.

— Имам някого пред вид — къса кестенява коса, пълен, очи на пияница, панамена шапка, светло кафяво сако. Нарича се Джулиън Дезмънд.

— Той е! — щракна с пръст. — Флорида го нарече Джулиън. Той наистина ли й е зет?

— Не. Имате право за него. Май добре познавате хората тук, а, господине?

— Познавам ги от шестдесет и три години! — въодушеви се той. — И баща ми е роден тук.

— Е, тогава сигурно ще можете да ми отговорите на този въпрос: ако бяхте на мястото на Джулиън и искахте да прекарате нощта с Флорида в някой хотел, къде щяхте да я заведете?

— В някой в долната част на града.

— В кой по-точно? — извадих бележника си аз.

Погледна ме унило — боеше се, че щях да запиша това, което ми казва.

— Сериозно ли е загазила?

— Тя не. Търся я за свидетел.

— Свидетел! Само това ли? Какъв свидетел?

— Буикът е катастрофирал тази сутрин. Искам да разбера кой точно го е карал.

— Е, тогава с удоволствие ще помогна! — въздъхна облекчено той.

Когато си тръгнах, носех в бележника си адресите на няколко хотела: „Ранчерия“, „Бела“, „Оклахома“, „Калифорния“, „Ривиера“ и „Пасифик“. На третия опит късметът ми проработи — хотел „Ривиера“.