Рос Макдоналд
Усмивката на черепа (23)

Глава 22

Позвъних три пъти през голям интервал, в който се разнасяха ударите на неделни камбани. Най-накрая госпожа Бенинг отвори вратата. Стискаше здраво около шията си кафяв халат. Лицето й все още носеше следи от сън — сякаш се беше борила с кошмари.

— Пак вие!

— Пак аз. Тук ли е докторът?

— На черква е — опита се да затвори вратата тя.

— Това е добре. — Пъхнах крак в отвора. — Искам да говоря с теб.

— Още не съм се облякла.

— Ще се облечеш по-късно. Стана още едно убийство. Още един твой приятел.

— Още един? — Стисна с ръка устата си, сякаш я бях ударил.

Избутах я навътре и затворих вратата. Стояхме и се гледахме очи в очи, далеч от обедното слънце и неделните шумове навън. Тя се обърна олюлявайки се. Едвам се сдържах да не я хвана.

— Кой е убит? — попита тя огледалото.

— Мисля, че знаеш.

— Мъжът ми ли? — В огледалото лицето й приличаше на маска.

— Зависи за кого си омъжена.

— Самюъл? — Завъртя се като балерина. — Не е вярно!

— Хрумна ми, че може да си омъжена за Чарлз Сингълтън.

Неочаквано се разсмя. Не беше приятен смях и си отдъхнах, когато спря.

— Никога не съм чувала за Сингълтън. Това ли е името — Сингълтън? От осем години съм омъжена за Сам Бенинг.

— Това не ти е попречило да познаваш Сингълтън… интимно. Имам доказателства. Той е бил убит тази сутрин.

Отдръпна се назад. Дишаше тежко.

— Как е бил убит?

— Ударили са го с чук или нещо друго тежко. Пукнали са черепа му, но не това го е довършило. Закарали са го горе в планината в собствената му кола, залели са я с бензин и са я запалили. После са я бутнали надолу по стръмното и Сингълтън е изгорял вътре.

— Откъде знаете, че е неговата кола?

— Буик, модел 1948, тъмно зелен със светлозелен покрив.

— Сигурно ли е, че това, вътре е неговото тяло?

— Идентифицирано е. Повечето от дрехите му са изгорели, но токата на колана му носи неговите инициали. Защо не дойдеш в моргата да го видиш?

— Казах ви, че дори не го познавам.

— Тогава проявяваш твърде голям интерес към един непознат.

— Естествено, като идвате тук и едва ли не ме обвинявате в убийството му. Всъщност кога е станало?

— Преди изгрев-слънце.

— Бях в леглото цяла нощ и цяла сутрин. Снощи взех приспивателно и сега съм като пребита. Защо дойдохте при мен?

— И Луси Чемпиън, и Чарлз Сингълтън ти бяха приятели, нали Бес?

— Не, не са. — Тя спря. — Защо ме наричате Бес? Името ми е Елизабет.

— Хорас Уайлдинг те нарича Бес.

— Никога не съм чувала за него.

— Живее на „Скай рут“ близо до колибата на Сингълтън. Каза ми, че Сингълтън ви е запознал през 1943 година.

— Уайлдинг е лъжец, винаги е бил лъжец — прехапа долната си устна.

— Каза, че не го познаваш.

— Тук вие приказвате. Наприказвайте се до смърт!

— Затова ли умря Луси?

— Не знам нищо за Луси.

— Тя ти беше приятелка — идваше тук да те види.

— Луси Чемпиън бе пациентка на мъжа ми — твърдо каза тя. — Казах ви още снощи.

— Да, но излъга. А тази сутрин съпругът ти също излъга, за да те прикрие. Обясни ми нашироко защо Луси няма картон и от какво я е лекувал. Той добре знае, че всяко истинско заболяване ще се открие при аутопсията. И затова трябваше да я изкара хипохондричка. За фобията няма постмортем^[1].

— Тя наистина бе хипохондричка. Сам ми каза.

— Не знам дали има хипохондрик, който да не си мери температурата поне веднъж на ден. Луси не бе докосвала термометъра си цели две седмици.

— Това надали ще прозвучи убедително в съда срещу мнението на добър специалист и жена му.

— За мен е достатъчно убедително. А и ти нали искаш да се стигне до съд.

— Аха. Значи ти си и съдия, и съдебни заседатели. Това не е ли твърде много за слабак като тебе?

— Не прекалявай с търпението ми. Ако ми писне от теб, знаеш ли какво ще ти се случи? Да видим какъв съдия ще ти се падне! Давам ти шанс да говориш, преди да предам доказателствата на ченгетата.

— Защо? — попита тя и ми предложи тялото си. Леко се завъртя и вдигна ръка към лицето си, така че едната й гърда подскочи нагоре. Широкият ръкав падна назад и откри закръглената й бяла ръка. Повдигна бялото си лице към мен. — Защо си създаваш толкова неприятности само заради мен?

— Нищо не ми коства.

Сложи хладната си длан върху бузата ми и ме погали.

— Ела в кухнята. Тъкмо правех кафе. Ще говорим там.

Последвах я. Вече не бях сигурен кой на кого се подчинява. Кухнята бе голяма, но лошо осветена от прозорец над умивалника, който бе затрупан с мръсни съдове. Седнах на ръба на масата и я погледнах. Тя наля две чаши кафе и сложи едната пред мен. Аз я бутнах обратно към нея и взех нейната.

— Ти май не ми вярваш, господин Голям мъж? Как ти беше името?

— Арчър. Аз съм последен от моя клон на фамилията Арчър. Не искам да умра внезапно от отрова.

— Нямаш ли жена и деца?

— Нямам. Това интересува ли те?

— Може и да ме интересува — леко присви плътните си добре очертани устни тя. — Но вече си имам съпруг, от когото съм много доволна.

— Наистина ли си доволна от него?

Очите й, които не бяха изгубили твърдостта си като останалата част от лицето й, се превърнаха в леденосини цепнатини.

— Него не го забърквай!

— Защото можеш да го въртиш на пръста си, нали?

— Казах, не го забърквай! Ако не искаш да ти плисна горещото кафе в лицето — посегна към чашата си тя.

— Какво ще кажеш да ми лиснеш бензин?

Чашата й изтрака върху масата и кафето се разля.

— Приличам ли ти на убиец?

— Виждал съм някои доста хубави. Не можеш да отречеш, че си мъжко момиче.

— Минах през мъжко училище. И го завърших с отличен. Това обаче не ме прави престъпник. Можех и да стана, но Сам ме измъкна. Когато се ожени за мен, имах условна присъда.

— За какво?

— Нищо особено. Просто бях непълнолетен закононарушител, но не се чувствах такава. Баща ми беше пияница. Всяка събота вечер ме биеше. Писна ми да се крия под кревата и избягах от къщи — в големия свят. Ха-ха-ха! Станах сервитьорка и после един мъж ме взе под крилото си — сложи ме да работя на гардероба в един нощен бар. Не беше кой знае какво, но бях на шестнадесет години и изкарвах от бакшиши повече, отколкото баща ми можеше да изкара с пот в мелниците. Но късметът ми изневери. В бара незаконно се играеше комар, полицията направи рейд и ме прибраха. Бях малолетна и ме осъдиха условно. Вече не можех да работя по заведенията. Не това бе обаче най-лошото — трябваше да се върна в къщи.

Сънищата, с които се беше борила, сега побеждаваха. Не издавах нито звук.

— Разбира се, при първия удобен случай избягах от смрадливия апартамент и побоищата. Сам ме спаси. Запознахме се в едно кино. Отначало го мислех за хиена, но той бе наивник. Наистина бе забавно да видиш лекар толкова наивен. По това време Сам бе във военния флот. Беше първият мъж в живота ми, който ми направи почтено предложение, и аз приех. Следващата седмица го местеха в Калифорния. Оженихме се и заедно дойдохме тук.

— Той знаеше ли какво взима?

— Нали ме виждаше — рече тя спокойно. — Е, не му казах за условната присъда. Но едно трябва да ти е ясно — аз правех услуга на Сам, а не той на мен. Така е било винаги между нас.

Като я гледах и си представих съпруга й, повярвах на думите й.

— Доста колоритно за докторска жена в малък град. И съм сигурен, че не ми каза дори половината от истината.

— Не, разбира се. Още кафе?

— Още информация. Кога дойдохте тук двамата с Бенинг?

— През пролетта на 1943. Пет-шест месеца живяхме под наем в Аройо бийч. След това го мобилизираха и той прекара в морето две години. През това време го видях само няколко пъти.

— Друг някого да си виждала?

— Тъп въпрос.

— Тъп отговор. Защо напусна Бенинг преди две години?

— Наистина си душил наоколо, а? Имах си лични причини.

— Избяга със Сингълтън, нали?

Тъкмо се надигаше от масата, но замръзна с лице, обърнато настрана.

— Защо се бъркаш в чужди, работи?

— Сингълтън изгоря тази сутрин. И моята работа е да разбера кой е драснал клечката кибрит. Странно е, че теб не те интересува.

— Защо да е странно? — Наля си още кафе с нетрепваща ръка.

Някъде в чикагската пустош тя бе събрала голяма сила и се бе научила на хладнокръвие. Погледнах белите й крака. Тя улови погледа ми и бавно изви очи към мен. Ако някой надзърнеше през прозореца, това щеше да му заприлича на спокойна семейна сцена в неделя сутрин. Почти ми се прииска наистина да е така.

Изправих се и погледнах през прозореца. Задният двор бе обрасъл с кафяви бурени. В единия му край, в сянката на едно дърво, едвам се държеше да не се срути стара плевня.

Жената се приближи към мен. Усетих дъха й на тила си. Тялото й ме докосна.

— Нали не искаш да ми създаваш неприятности? Доста съм преживяла и искам малко спокойствие на старини.

Обърнах се и срещнах бедрата й.

— На колко си години?

— На двадесет и пет. Тук черковната служба трае дълго. Той обикновено остава след това за неделното училище.

Взех лицето й в дланите си. Разделяше ни само високата й гръд. Ръцете й се раздвижиха по гърба ми. Взрях се в пътя, който разделяше тъмната й коса. Коренчетата бяха руси.

— Не вярвам на блондинките, Бес.

— Аз съм естествено кестенява.

— Ти си естествено лъжкиня.

— Може и да съм — рече с променен глас. — Вече сама не знам каква съм. Тази история ме разкъса на две, ако искаш да знаеш истината. Просто се опитвам да не се разпадна.

— И да предпазиш приятелите си от неприятности.

— Нямам приятели.

— Ами Уна Дюрано?

Лицето й доби глупаво изражение — от неведение или учудване.

— Купила ти е шапка миналата пролет. Мисля, че добре я познаваш.

Устните й се изкривиха, сякаш щеше да се разплаче. Овладя се.

— Кой уби Сингълтън?

Разтърси глава. Късата черна коса падна върху лицето й. То бе посивяло и нещастно. Изпитах срам от това, което й причинявам, но продължих:

— Ти беше със Сингълтън, когато той напусна Аройо бийч. Клопка ли беше? Примами ли го за някоя банда и после го убихте? Или трябваше да го убиеш, защото Луси се намеси? На Луси са се присънили пет хиляди, но тя умря преди сънят й да се сбъдне, така ли?

— Нищо не разбираш! Аз не примамих Чарлз Сингълтън. Не бих го наранила никога, нито пък Луси. Тя ми беше приятелка, както ти казваш.

— Продължавай!

— Не мога. Не съм предател. Не мога.

— Ела в моргата да хвърлиш поглед на Чарли. Тогава ще проговориш.

— Не — отряза тя. — Ако обещаеш да ме оставиш на мира, ще ти кажа нещо, което не знаеш. Нещо важно.

— Колко важно?

— Обещаваш ли? Кълна ти се, че съм чиста!

— Хайде да чуем голямото разкритие.

Отпусна глава, но присвитите й сини очи продължиха да ме следят.

— Това в моргата не е Чарли.

— А кой е?

— Не знам.

— Къде е Чарли?

— Не мога да отговарям на повече въпроси. Обеща да ме оставиш на мира.

— Откъде знаеш, че не е Сингълтън?

— Това не влиза в сделката — рече неуверено. Зад трепкащите й мигли сините очи играеха като пламъка на газта.

— Ще ти кажа нещо хипотетично. Знаеш, че това тази сутрин не е бил Сингълтън, защото той е бил убит преди две седмици. Застреляли са го и ти си видяла това. Да или не?

Въобще не отговори. Отпусна се тежко върху мен. Дишаше учестено като животинче. Трябваше да я прихвана, за да не падне.