Рос Макдоналд
Усмивката на черепа (20)

Глава 19

Кабинетът на Брейк бе гола кутийка, боядисана в същия зелен цвят в коридора. Високо на стената един-единствен малък прозорец ограждаше квадратче от синьото небе.

Доктор Бенинг седеше в неудобна поза и държеше шапката върху коленете си. Брейк говореше по телефона: „… Не разбираш ли, че имам работа, пък и от двадесет години не съм вече в транспортната“. Затвори слушалката и прекара длан през посивялата си сякаш от прах коса. Престори се, че едва сега ме забеляза до вратата.

— Ооо, това сте вие! Решихте да ни окажете благоволението си, като ни посетите. Влизайте и сядайте! Докторът ми каза, че проявявате голям интерес към този случай.

Седнах до Бенинг, който се усмихна виновно, и отворих уста да заговоря, но Брейк ме изпревари:

— Щом е такова положението, нека да изясним някои неща. Аз не работя сам — ценя помощта на частни детективи, на граждани, на всеки. Благодаря, че изпратихте доктора да ми разкаже каквото знае.

— Мислите ли, че е самоубийство?

— Ще стигна и дотам — подмина въпроса ми Брейк, — но първо искам да кажа ясно, че ако смятате да работите по случая, да говорите със свидетелите и въобще да се въртите наоколо, трябва да знам какво целите и какво цели клиентът ви.

— Първоначалната клиентка ми избяга.

— Е, какво тогава? Докторът каза, че според вас ние искаме да окошарим младия Норис.

— Не се изразих точно така — каза доктор Бенинг. — Аз споделям мнението на господин Арчър, че момчето сигурно е невинно.

— Така ли смятате, Арчър?

— Да, така. Бих искал да говоря с Алекс и…

— Разбира се, че ще искате! Майка му ли ви нае? Да ми пречите може би?

— Да не страдате от мания за преследване, лейтенант?

По лицето му, като сянка на облак, премина враждебност.

— Сам признавате, че смятате Норис за невинен. Преди да продължим разговора, искам да знам дали търсите доказателства в подкрепа на това мнение, също като някой адвокат, или търсите доказателства, точка?

— Доказателства, точка. Снощи ме нае мис Силвия Трийн. Тя е компаньонка на госпожа Чарлз Сингълтън.

Като чу второто име Бенинг се наведе напред и попита:

— Това не е ли жената, чиито син е изчезнал?

— Точно така — отговори Брейк. — Миналата седмица ни съобщиха за това. Сред вещите на Луси Чемпиън намерихме изрезка от вестник със съобщението. Опитваме се да разберем каква връзка може да има между изчезването на богаташ като Сингълтън и това убийство в мръсна стаичка тук. Докторе, вие да имате някакви идеи?

— Не съм се замислял за това — замисли се в момента той. — На пръв поглед сякаш връзката е съвсем случайна. Знам, че някои от пациентите ми носят какво ли не у себе си. Жени с нервно разстройство се идентифицират с хора, за които четат по вестниците.

Брейк нетърпеливо се обърна към мен:

— Ами вие, Арчър? Какво е вашето мнение?

Погледнах към издълженото лице на Бенинг и се запитах какво точно знае за жена си. Не беше моя работа да му разказвам историята й.

— В мнението ми все още има твърде много слаби места.

— Ами клиентката ви мис Трийн какво мисли?

— Мис Трийн ми разказа някои подробности за изчезването на Сингълтън. Предадох ги на Брейк — не всичките, но достатъчно, за да си осигуря сътрудничеството му в Бела Сити, без то да ми пречи в „Аройо бийч“. Не споменах абсолютно нищо за русокосата жена.

Отегчен от цензурираната ми версия, Брейк ровеше между хартиите на бюрото си. Бенинг слушаше напрегнато.

Когато свърших, той се изправи рязко на крака и като завъртя шапката в ръцете си, каза:

— Моля да ме извините, но преди църковната служба трябва да се отбия в болницата.

— Благодаря, че дойдохте. Огледайте трупа, ако искате, но мисля, че няма да откриете следи от несигурно движение. Не съм виждал още прерязано гърло при самоубийство без следи от несигурност. Нито пък толкова дълбока рана.

— В моргата ли е?

— Да, чака за аутопсия. Идете направо там и кажете на охраната, че аз ви изпращам.

— Аз се числя към персонала на болницата — каза Бенинг и се усмихна кисело. Нахлупи си шапката и тръгна тромаво към вратата.

— Един момент, докторе. — Изправих се и му подадох термометъра, който ми бе дала госпожа Норис. — Това е принадлежало на Луси Чемпиън. Интересно какво ще кажете.

Извади термометъра от калъфа и го вдигна към светлината.

— 41 градуса — това е доста висока температура.

— Вчера Луси имаше ли треска?

— Не знам.

— Не трябва ли да мерите температурата на пациентите си?

Замълча и тогава отговори:

— Сега си спомням, премерих температурата на Луси Чемпиън. Беше нормална. Пък и нямаше да оживее дълго, ако имаше 41 градуса.

— Тя и не оживя.

Брейк стана от бюрото и взе термометъра от ръцете на доктор Бенинг.

— Откъде го имате, Арчър?

— От госпожа Норис. Намерила го в стаята на Луси.

— Може нарочно да го е загряла, а, докторе?

— Какъв е смисълът? — озадачено попита Бенинг.

— Може да се опитва да докаже, че Луси е имала треска, не е била на себе си и се е самоубила.

— Не мисля така — казах аз.

— Я чакайте! — Брейк удари тежко с длан по бюрото. — Тя нали е пристигнала в града около първо число на месеца?

— Точно преди две седмици.

— Така си и помислих. Знаете ли каква беше температурата тук в долината тогава? 41 градуса! Не Луси, а градът имаше треска.

— Възможно ли е, докторе, живачен термометър да запази температурата?

— Да, ако не го мърдате. Това става и с моя. Трябваше да се сетя.

— Значи сбогом на тази следа — рече Брейк.

— И аз ви казвам сбогом — несръчно се пошегува Бенинг.

Когато вратата се затвори след него, Брейк се облегна назад на стола и запали цигара.

— Какво мислите за твърдението на доктора, че Луси е имала фобия?

— Мисля, че е учил психология.

— Сигурно е така. Каза ми, че дори искал да специализира това, но нямал пари за още пет години следване. Щом твърди, че момичето не е било наред, аз му вярвам. Той е специалист по това. Лошото е, че аз не съм. — Направи кръгче дим и го разнесе с пръст. — Аз разбирам само от веществени доказателства.

— Много ли имате?

— Достатъчно. Но ще пазите тайна и няма да изтичате да ги кажете на адвоката, нали? — Извади от чекмеджето метална касетка и вдигна капака й. Вътре лежеше ножът с черната дървена дръжка. Петната от кръв върху острието бяха изсъхнали и кафяви на цвят.

— Познавам този нож.

— Но не знаете на кого е.

— А вие знаете ли?

— Снощи го показах на госпожа Норис — още не знаеше как е била убита Луси. Тя веднага го позна — мъжът й го изпратил на Алекс от Филипините преди седем години. Момчето много го обичало — закачило го на стената в стаята си и тя го виждала там всяка сутрин, когато му оправяла леглото, всяка сутрин до вчера сутринта.

— Тя ли ви каза всичко това?

— Тя. Така че Луси може и да е имала нервно разстройство, както твърди докторът. Може обаче и да е имала някаква връзка със случая Сингълтън, за която ние не знаем. Но аз няма да чакам повече — имам достатъчно доказателства да призова заподозрения на съд и да го осъдя. — Затвори капака на касетката, заключи я и я прибра в бюрото си.

Цяла сутрин се питах дали да разкажа на Брейк всичко, което знам. Реших да не му казвам. В случая се преплитаха оръфаните нишки на няколко живота — на Сингълтън и неговата блондинка, на Луси и на Уна. Мозайката, която съставях парче по парче, бе твърде сложна за обяснение с езика на веществените доказателства.

— Чухте ли историята на момчето? — попитах аз. — Той не е глупав. Би се сетил, че е лесно да се докаже, че ножът е негов. Надали би извършил с него убийство и би го оставил да се търкаля там.

— Не го е оставил. Върнал се е да си го прибере. Вие сте го видели там — дори ви е нападнал.

— Това не е точно така.

Той се ядоса, защото мислеше, че имам нещо с Луси. Беше напрегнат.

— Сигурно е бил. И това също е доказателство — той е емоционален тип. Непредумишлено убийство. Смятам, че е убийство втора степен — престъпление от страст. Разпалил се е и се е нахвърлил върху нея. Може даже да е задигнал ключа от чантичката й, докато са били в колата му. Тя се е дърпала, той полудял, прерязал й гърлото и побягнал. После си спомнил ножа и се е върнал.

— Историята ви съвпада с привидните факти. Но не отговаря на характера на заподозрения. — Помислих си обаче, че когато открие мотива ревност, Брейк ще има бетонно обвинение.

— Вие не познавате тези хора така, както аз ги познавам. Имам си работа с тях всеки ден — разкопча левия си маншет той и оголи покритата с лунички ръка. От лакътя до китката му се спускаше нащърбен белег. — Един искаше да ми пререже гърлото, но само това успя да направи.

— И заради това Норис е убиец?

— Тук има и друго — рече Брейк отбранително. Жестокият свят, за който и срещу който се бореше, явно не му харесваше.

— И аз мисля, че тук има и нещо друго. Прекалено много хора се интересуват от Луси. Аз не бих се хванал за първия попаднал ми заподозрян. Не е толкова просто.

— Не ме разбрахте — каза той. — Искам да кажа, че момчето се държи така, сякаш е виновно. Познавам ги от тридесет години — гледам ги и ги слушам — не беше нужно да ми обяснява. — Тези трийсет години бяха оставили ясни следи по него, като следи от огън по старо дърво. — Е, добре, все още съм от нисшата лига, но това е моята лига. И убийството на Луси влиза точно в нея.

— Съзнанието за вина е доста измамно. Преди всичко то е нещо психологическо.

— Глупости, психологическо! Това е просто факт. Искаме да го разпитаме — той бяга, хващаме го и го водим тук — той мълчи. Опитах се да говоря с него — цупи се.

— Как се отнасяте към него?

— С пръст не сме го пипнали. — Брейк спусна ръкава си и закопча маншета.

— Къде е сега?

— В моргата.

— Това не е ли необичайно?

— При мен не е. В този град всеки ден стават по едно-две убийства. И аз ги разкривам — поне едното. Атмосферата в моргата влияе върху убиеца повече от всичко друго.

— Психология?

— Точно така. В моя отбор ли сте или искате кърпичка да си бършете сълзите? Ако ще играете с мен, ще отидем в моргата да видим дали е готов да говори.