Рос Макдоналд
Усмивката на черепа (19)

Глава 18

Мръсно белият градски съвет се различаваше от околните магазини и други обществени сгради само по празния си пилон, който се издигаше пред него сред изгоряла от слънцето трева. Бетонна рампа водеше надолу към издраскана зелена врата — полицейското отделение. Вътре боядисаният също в зелено коридор едва-едва се осветяваше от няколко покрити с мрежа крушки. Миришеше на паркетин и смазка, на страх, мизерия и пот. В най-отдалечения и тъмен ъгъл на дървена пейка до стената седеше монументално тяло. То принадлежеше на едра негърка в черно палто. Кичурът, който се подаваше изпод черната й шапка, приличаше на стоманена вълна. Обърна глава към нас и тогава я познах. Бенинг заговори пръв:

— Госпожо Норис! — И тръгна към нея с протегнати ръце.

Тя ги стисна и вдигна широкото си тъмно лице към него.

— Радвам се да ви видя, докторе. — Под пресичащите се сенки носът, устата и брадичката й приличаха на черни камъни, загладени от времето. Единствено очите й блестяха от мъката на живота. — Арестуваха Алекс. Обвиняват го в убийство.

— Сигурно е някаква грешка — рече той с успокоителен професионален тон. — Знам, че е добро момче.

— Наистина е добро момче. — И тя ме погледна въпросително.

— Това е господин Арчър, госпожо Норис. Той работи по случая. Тъкмо ми казваше, че смята Алекс за невинен.

— Благодаря ви, господин Арчър.

— Кога го арестуваха?

— Рано тази сутрин. Опитвал се да напусне границите на щата. Колата се повредила. Въобще не е трябвало да бяга — този млад глупак. Сега стана още по-лошо.

— Наехте ли му адвокат? — попита Бенинг.

— Да — господин Сантана. В планината е за почивните дни, но влязох във връзка с него.

— Той е добър адвокат — потупа я по рамото Бенинг и тръгна към вратата на дежурния. — Ще говоря с Брейк, да видим дали мога да направя нещо за Алекс.

— Знам, че във ваше лице Алекс има приятел, докторе.

В думите й имаше надежда, но гърбът и раменете й бяха отпуснати с примирение. Видя, че се каня да седна и прибра полите на палтото си, поотмести се на една страна и неволно въздъхна. Седнах върху издълбаните в мекото дърво най-различни инициали.

— Познавате ли сина ми, господин Арчър?

— Малко поприказвах с него снощи.

— И вярвате, че е невинен?

— Да. Изглеждаше силно влюбен в Луси.

Тя сви дебелите си устни с подозрение и рече тихо:

— Защо казвате това?

— Той самият го каза. А освен това си пролича от действията му.

Замълча. Черната й ръка плахо ме докосна и се върна върху гърдите й. На безименния си пръст, носеше венчална халка, дълбоко потънала в плътта.

— На наша страна ли сте, господин Арчър?

— На страната на справедливостта, когато мога да я намеря, а ако не мога, съм на страната на онеправдания.

— Синът ми не е онеправдан — рече тя с достойнство.

— Опасявам се, че ще бъде. Възможно е да го пратят в затвора за убийство. Единственият начин да предотвратим това е да намерим убиеца. Мисля, че можете да ми помогнете — въздъхнах дълбоко аз.

— Вие сте праведен човек, господин Арчър!

Оставих я да вярва в това.

— Готова съм да направя всичко необходимо. Вярно е, че момчето ми беше пощуряло по тази жена. Искаше да се ожени за нея. Опитах се да му попреча. Алекс е само на деветнадесет — много е млад да мисли за женене. Исках да му дам добро образование. Опитвах се да му обясня, че тъмнокожите в тази страна са нищо без образование. А и Луси не бе подходяща за нещо. Беше пет-шест години по-възрастна, а и беше леконравна. Изгоних я от къщата си вчера и какво — убиха я. Признавам, че направих грешка — надигнах се с гняв срещу нея. Тя нямаше къде да отиде. Ако знаех какво ще й се случи, нямаше да я гоня.

— Не се самообвинявайте. Мисля, че това така или иначе щеше да се случи.

— Защо?

— Носеше твърде тежък товар на плещите си.

— И аз имах такова чувство. Да, тя се страхуваше. — Госпожа Норис се наведе към мен много поверително. — Още от самото начало имах предчувствие, че Луси ще донесе нещастие на дома ми. Беше от Детройт. Аз живеех там, когато Алекс беше малък. Снощи, като ми казаха, че е убита, преживях пак всичко, от което се страхувах, докато се местехме с Алекс от град на град — търсехме препитание по време на кризата. Сякаш всичко това се беше сбъднало — тук, в тази долина. След толкова години труд… Успях да запазя почтеното си име…

Погледнах в дълбоките й черни очи и не намерих какво да кажа.

— Но не това е важното — рече с нова сила тя, — не ме е грижа за доброто ми име. Тревожа се за момчето си. Вярвах, че ако се измъкнем от големите градове на север и заживеем в приличен дом, ще мога да го възпитам така, както баща му искаше. А сега какво — арестуваха го.

— Къде е баща му? Добре би било да е до него…

— Да, добре би било. Бащата на Алекс загина във войната. Господин Норис беше старшина в Американския морски флот. — Силно издуха носа си, вместо удивителен знак тя и попи очите си.

Изчаках малко и тогава попитах:

— Кога дойде у вас Луси Чемпиън?

— Пристигна с такси една неделна сутрин преди църковната служба. Трябва да е било преди две седмици. Не обичам да върша каквато и да било работа в неделя, нали е празник, но нямах право да я върна заради личните си предпочитания. В този град няма приличен хотел, който да я приеме, а повечето от стаите, които ние, чернокожите, можем да вземем под наем, не стават дори и за кучета. Говореше културно и беше добре облечена. Каза, че е на почивка и че иска да наеме частна квартира. От пролетта едната стая у нас беше свободна, а аз имах нужда от пари — Алекс започваше да учи в колежа. Изглеждаше кротка душа, въпреки че не бе нервна и срамежлива. Почти не излизаше, освен да обядва. Сама си приготвяше закуската и се хранеше с нас на вечеря.

— Добре ли се хранеше?

— Сега, като попитахте, се сещам, че не ядеше много. Чоплеше яденето като птиче. Попитах я веднъж-два пъти, да не би да не й харесва как готвя, но тя смънка нещо.

— Да е споменавала нещо за болести?

— Не, господин Арчър. А, извинете, спомена, разбира се. Имаше й нещо на стомаха. Нервен стомах.

— И вие я изпратихте при доктор Бенинг?

— Не я изпратих. Казах й, че ако има нужда от лекар, той е добър. Но не мога да ви кажа дали е ходила при него?

— Да, ходила е. Никога ли не го е споменавала пред вас.

— Не си спомням.

— Да е споменавала госпожа Бенинг?

— Госпожа Бенинг ли? Аз не знам доктор Бенинг да има жена.

— Запознах се с нея снощи, в неговата къща. Поне се запознах с жена, която се нарича госпожа Бенинг.

— Сигурно имате пред вид Флорида Гутиерес — тя работи при доктора. Той никога не би се оженил за нея. Доктор Бенинг въобще за никоя жена не би се оженил след неприятностите, който имаше с първата си жена.

— Вдовец ли е?

— Разведен. — Не можа да прикрие неодобрението в гласа си тя. — Не че го виня, освен, разбира се, за глупостта му, че се е оженил за жена толкова по-млада от него. Руса хетера, която безсрамно го измами. Всичко свърши както очаквах — тя избяга от него и се разведе. Поне аз така разбрах. — Стегна се и рязко каза: — Грехота е да разправям клюки.

— Как се казваше тя, госпожо Норис?

— Елизабет Бенинг. Докторът й викаше Бес. Не зная фамилията й по баща. Той се оженил за нея през войната, когато бил офицер в морския флот. Това е станало преди ние да дойдем в този град.

— И преди колко време го напусна тя?

— Почти две години оттогава. За него е по-добре така, въпреки че никога не посмях да му кажа какво мисля.

— Изглежда, че се е върнала.

— Тук, в къщата му?

Кимнах.

Стисна устни. Лицето й сякаш се затвори. Недоверието към белите бе дълбоко и недосегаемо — като камък, струпан от поколения насам.

— Нали няма да кажете на никого това, което ви казах? Имам лош език и не се научих да го държа зад зъбите си.

— Опитвам се не да ви вкарам в беда, а да ви извадя от нея.

— Вярвам ви — каза бавно. — Тя наистина ли се е върнала?

— Да, у тях е. Луси въобще ли не спомена за нея? Три пъти е ходила при доктора и госпожа Бенинг е работила в приемната му.

— Никога не я е споменавала — отговори твърдо.

— Докторът ми каза, че сте медицинска сестра. Според вас, Луси имаше ли някакви признаци на заболяване — физическо или психическо?

— Хранеше се малко, но иначе ми изглеждаше здрава. Но, разбира се, който пие, не яде много.

— Тя пиеше ли?

— Със съжаление и срам разбрах, че пие. Сега, като ме попитахте за здравето й, господин Арчър, има нещо, което ме учудва.

Бръкна в черната си чанта и затърси нещо в нея. Извади черен калъф и ми го подаде.

— Намерих това в стаята й, след като тя си замина — термометър е. Не го тръскайте, погледнете го.

Отворих калъфа и завъртях стъклената тръбичка, за да видя живачната колонка. Показваше 41 градуса.

— Сигурна ли сте, че това е на Луси?

— Разбира се, че е неин. — И тя посочи инициалите върху калъфа. — Л.Ч. — Нали беше медицинска сестра.

— Не е възможно да е имала толкова висока температура, 41 градуса не са ли фатални?

— Фатални са. И аз нищо не разбирам. Смятате ли, че трябва да го покажа на полицията?

— Аз ще го покажа, ако искате. Но кажете ми още нещо за навиците й. Беше сдържана, стеснителна, така ли?

— Отначало бе точно така. Вечер си седеше в стаята и слушаше плочи на портативния грамофон, който си донесе. Казах й, че смятам това за странен начин млада жена да си прекарва почивката. Засмя се, но не искрено — засмя се истерично и тогава разбрах, че е под напрежение. Започнах дори да го чувствам във въздуха, когато тя си беше в къщи. От двадесет и четири часа в денонощието тя прекарваше двадесет и три в къщи.

— Някой да я е посещавал?

— Никога никой. — Но се поколеба, преди да каже това. — Седеше си в стаята и слушаше джаз. После разбрах, че пие. Един ден почиствах стаята й, когато тя бе излязла да обядва. Отворих едно чекмедже да го покрия с чиста хартия и намерих там три-четири празни шишета от уиски. — Гласът й бе пълен с негодувание.

— Може би помага на нервите.

— Точно това каза и Алекс, когато му разказах. Той я защити и аз се размислих за тях двамата. Това стана в края на миналата седмица. В средата на тази седмица, късно в сряда вечер я чух да вдига шум в стаята си. Почуках на вратата и тя отвори по копринена пижама. Алекс беше вътре с нея. Каза ми, че тя го учи да танцува. Явно го учеше на много по-лоши неща — в червената си копринена пижама — и аз й го казах направо в лицето! — Гърдите й се издуха от гняв при спомена. — Казах й, че превръща благочестивия ми дом в танцувален салон и че трябва да остави момчето ми на мира. Тя отговори, че Алекс сам може да реши, и той я защити — каза, че я обича. Тогава станах жестока — червената й копринена пижама ме вбеси. Сатанински гняв се надигна в мен и й казах или да остави Алекс на мира, или да се маха от къщата ми веднага. Казах й, че имам по-добри планове за сина си от това, което тя може да му предложи. Алекс се обади — ако Луси си тръгне, и той щял да тръгне с нея.

В известен смисъл той точно това бе направил. Майка му се взираше някъде, сякаш следваше образа му сред сенките — там, където Луси го бе отвела.

— Но вие й позволихте да остане, нали?

— Да, синът ми има голяма власт над мен. Луси тръгна нанякъде следната утрин, но си остави нещата. Не знам къде и как е прекарала деня. Зная, че е взела автобуса, защото като се върна вечерта, се оплакваше от обслужването. Беше много развълнувана.

— В четвъртък вечер ли?

— Да, беше четвъртък. В петък цял ден беше много смирена, но личеше, че е разтревожена. Помислих си, че крои нещо, и се уплаших да не избяга заедно с Алекс. Вечерта имах още неприятности. Разбрах, че ако остане, ще имам още по-големи.

— Какво стана в петък вечер?

— Срамувам се дори да говоря за това.

— Може да се окаже важно. — Спомних си скандала, който бях чул, и реших, че госпожа Норис крие нещо. — При нея имаше някой, нали?

— Най-добре е да ви кажа, ако това ще помогне на Алекс. — Тя се поколеба. — Да, при Луси имаше мъж в петък вечер. Чух го да влиза през страничния вход и следях да видя кога ще си тръгне. Да, тя забавляваше мъж в стаята си — бял мъж. Страхувах се да не избухна и не направих нищо онази вечер. Исках да преспя и да се помоля на бога за решението си, но не можах да мигна. Луси спа до късно и аз бях на пазар, когато тя е отишла да обядва. Следобед започна да изкушава момчето ми. Целуваше го насред улицата — разпусната безсрамница! Казах й да си събира багажа и тя си тръгна. Момчето искаше да ме остави и да тръгне с нея — наложи се да му кажа за мъжа в стаята й.

— Не биваше да му казвате!

— Сега знам, че не биваше. Признавам си — направих го прибързано и се презирам за това. А и не успях да го откъсна от нея. Същия следобед тя му се обади по телефона и той тръгна да излиза. Попитах го къде отива, но той не пожела да ми каже. Взе колата без разрешение. Знаех си, че каквото и да стане, съм го изгубила. Преди това винаги е правил каквото му кажа.

Изведнъж се наведе и зарида в шепи — като някоя черна Рашел, която оплаква разбитите надежди на всички майки — черни и бели. Дежурният полицай се появи на прага на стаята си и се загледа безмълвно в нея. После попита:

— Да не й е лошо?

— Тревожи се за сина си.

— Има право да се тревожи — каза с безразличие. — Вие ли сте Арчър?

Казах, че съм аз.

— Лейтенант Брейк ей сега ще ви приеме в кабинета си.

Благодарих му и той бързо се скри в стаята си.

— Много съжалявам! — каза госпожа Норис, след като овладя скръбта си.

— Няма нищо. Въпреки че не ви се е подчинил, Алекс е добро момче. Той вече е достатъчно голям сам да взима решения.

— Това мога да приема, но да ме остави заради една лека жена — това е грях. Тя го заведе право в затвора.

— Не е трябвало да предизвиквате ревността му.

— Заради това ли губите вяра в него?

— Не, но това е мотив. С ревността е опасно да си играе човек, особено ако не е сигурен във фактите.

— Нямаше съмнение каква е, щом приема бял мъж в стаята си късно вечер.

— Но нали тя държеше само тази стая?

— Вярно е.

— Къде другаде да приема гости?

— В предния салон. Бях й казала, че може да го използва.

— Може би е искала уединение.

— И защо й е уединение? — Въпросът не се нуждаеше от отговор.

— Съществуват хиляди причини един мъж да посети една жена. Как изглеждаше той?

— Видях, само за момент под уличната лампа — обикновен на вид, среден ръст, средна възраст. Движеше се бавно. Не видях добре лицето му.

— Забелязахте ли дрехите му?

— Да. Разбира се — панамена шапка и светло сако. Панталоните му бяха по-тъмни на цвят. Не ми се видя почтен човек.

— Сигурно не е почтен, госпожо Норис. Но мога да ви уверя, че посещението му при нея е било делово.

— Познавате ли го?

— Казва се Макс Хейс. Частен детектив е.

— Като вас?

— Не съвсем. — Надигнах се от пейката.

Хвана ме за ръката.

— Разприказвах се много, господин Арчър. Нали още вярвате, че Алекс е невинен?

— Разбира се. — Тревожех се обаче за мотива ревност. Госпожа Норис усети колебанието ми, благодари ми тъжно и отдръпна ръката си.