Рос Макдоналд
Усмивката на черепа (18)

Глава 17

Изкачих предните стъпала на къщата на доктор Бенинг и натиснах звънеца. Дупката, която бях направил в ъгъла на стъклото, сега бе покрита с картон и лепенки. Доктор Бенинг отвори вратата, беше по риза и висящи тиранти. Несресаната му коса приличаше на повехнали стръкчета трева по розовата пустиня на темето му. Приличаше на стар и уморен човек. Гласът му обаче бе нетърпелив и твърд.

— С какво мога да ви бъда полезен? Не бяхте ли в приемната ми вчера следобед?

— Не идвам за преглед, докторе.

— А за какво идвате? Аз тъкмо ставам.

— Полицията беше ли вече при вас?

— Не! Вие полицай ли сте?

— Частен детектив, сътруднича на полицията. — Показах му разрешителното си. — Разследваме убийството на чернокожо момиче на име Луси Чемпиън. Тя бе при вас вчера следобед.

— Проследили сте я?

— Точно така.

— Ще ми кажете ли защо? — На ярката утринна светлина очите му изглеждаха безцветни и пълни с напрежение.

— Затова ми плащат.

— И сега тя е мъртва?

— Изплъзна ми се, а когато я открих отново вчера късно следобед, гърлото й бе прерязано.

— Странно, че не ме потърсихте по-рано. Тъй като тя ми е пациентка, очевидно аз съм между последните, които са я видели жива.

— Търсих ви снощи. Жена ви не ви ли каза?

— Тази сутрин още не съм говорил с нея. Тя не е добре. Влезте, моля. Само да се облека и ще се опитам да ви помогна с каквото мога.

Покани ме в приемната. Чехлите му изхлопаха нагоре по стълбите. След малко се върна, облечен в измачкан евтин костюм и прясно избръснат. Подпря се на бюрото, запали цигара и протегна пакета към мен.

— Благодаря, но не пуша преди закуска.

— Глупаво е, че аз пуша, а винаги предупреждавам пациентите си да не пушат на гладен стомах. Но така сме ние лекарите — непрекъснато говорим за профилактика, а поне половината умираме преждевременно от преумора. „Докторе, излекувай първо себе си.“ — Заедно с дрехите, Бенинг си бе надянал и професионалния маниер.

— Като споменахте преждевременна смърт… — вметнах аз.

— Разбъбрих се. — Усмивката му бе запазила нещо от момчешкия му чар. — Лош навик, опитвам се да предразположа пациента. Та за пациентката мис Чемпиън… Казвате, че сте я намерили с прерязано гърло, господин… Арчър ли ви беше името?

— С прерязано гърло и името ми е Арчър.

— Какво точно искате от мен?

— Вашите наблюдения — лични и професионални. Вчера тя за първи път ли бе при вас?

— Мисля, че за трети. Съжалявам за неразборията в картотеката ми, но нямам помощничка. Пък и много от пациентите идват само по веднъж и плащат в брой. Това е естествено, да речем, за по-бедните хора. Само в счетоводната книга записвам подробно всичко. Но си спомням, че тя идва още два пъти преди това — веднъж май в средата на седмицата и веднъж миналата седмица.

— Кой я изпрати при вас?

— Хазяйката й, госпожа Норис.

— Познавате ли госпожа Норис?

— Да, разбира се. Работеше при мен като медицинска сестра. Тя е от най-добрия тип негри, или както вие бихте се изразили — чернокожи.

— Синът й е заподозрян в това убийство.

— Алекс? — нервно отметна крак и ритна бюрото. — Защо, за бога, го подозират?

— Беше на местопрестъплението, арестуваха го, а той изпадна в паника и избяга. Ако не са го хванали досега…

— Дори и така да е, мисля, че Алекс не е убиецът.

— И аз така мисля, но лейтенант Брейк мисли другояче. Тя му бе приятелка и той искаше да се ожени за нея.

— Тя не беше ли доста по-голяма от него?

— На колко години беше?

— На двадесет и няколко. Медицинска сестра с няколко години стаж.

— Какво й беше?

От забравената му цигара падна пепел. Той я стъпка на килима несъзнателно с подметката на износената си черна обувка.

— Как какво й беше?

— От какво я лекувахте?

— Нищо сериозно всъщност. — Замълча, преди да отговори. — Оплакваше се от болки в корема. Мисля, че причината бе спазъм на дебелото черво. За съжаление тя знаеше и прекалено много, и прекалено малко за болестите. Преувеличаваше симптомите си — мислеше, че е рак. Разбира се, нямаше нищо такова — просто леко психосоматично заболяване.

— Искате да кажете, че симптомите й са били на нервна почва?

— Не бих казал точно нерви. — Бенинг искаше да блесне с професионалните си познания. — Цялостната личност може да е причина за психосоматичните заболявания. В нашето общество един негър, а още повече образована негърка като мис Чемпиън, често среща разочарования, които могат да доведат до невроза. Силната личност понякога превръща блудкава невроза във физически симптоми. Това е, грубо казано, което се случи с мис Чемпиън. Тя се чувстваше смачкана от живота и неудовлетворението намери израз в стомашни колики — спря да си поеме дъх той.

— Тя какво правеше в Бела Сити?

— И аз това се питам. Твърдеше, че си търси работа, но не мисля, че имаше разрешително да практикува в Калифорния. Бих искал да знам историята й.

— От Детройт е. Бедно и необразовано семейство. Това стига ли?

— Не обяснява обаче психическия й живот.

— Защо се интересувате от психическия й живот?

— Явно страхът от болести не беше единствената й фобия. Имаше по-дълбок и по-всеобхватен страх, който се изразяваше по различни начини. Опитах се да й обясня това, но тя не можа да ме разбере — разплака се и тогава ми разказа за другите си страхове.

— От какво се страхуваше?

Разпери ръце, като че изнасяше лекция.

— Трудно е да се каже. Не съм психиатър, въпреки че се опитвам да чета литература по въпроса. — Огледа мизерната приемна и импулсивно добави: — Което не може да се каже за колегите ми в този загубен град.

— Страхът й истински ли беше или въображаем?

— Точно това е въпросът, на който не мога да отговоря, без да знам повече неща за нея. — Замисли се и добави: — Субективно страхът винаги е реален. Но дали ситуацията го оправдава? Струва ми се, че в този случай да. Мис Чемпиън вярваше, че я преследват, че е белязана да умре.

— Каза ли ви подробности?

— Не. Нямах достатъчно време да спечеля доверието й. Едва при последното си идване спомена страха от преследване. Вие разследвате смъртта и живота й — наистина ли някой я е преследвал? Някой, който я стигна в края на краищата?

— Не знам. Аз самият я следях и тя разбра — не се справих добре. Ако е била заслепена от страх, това й е било достатъчно. — Зададох му въпрос, който не исках да задавам: — Мислите ли, че може да се е самоубила от паника?

Доктор Бенинг започна да крачи напред-назад, после спря и ме погледна. Явно се чувстваше неловко.

— Ще бъда откровен с вас. Тревожех се за нея точно в този смисъл и затова направих всичко възможно да намаля страховете й.

— Мислите ли, че бе способна на самоубийство?

— Имах го предвид като възможност. Това е всичко, което мога да ви кажа. Не съм психиатър — разпери ръце безпомощно. — Може ли раната да е от самоубийство?

— Твърде дълбока е — затова. Брейк и съдебният лекар могат да дадат по-точен отговор. Брейк ще иска показанията ви.

— Мога да дойда с вас, ако отивате в полицията.

Казах, че точно там отивам. Бенинг си сложи шапката.

Когато плешивата му глава бе покрита, изглеждаше доста по-млад, но все пак нито достатъчно хубав, нито достатъчно богат, за да има такава жена. Преди да излезем, извика към горния етаж:

— Излизам, Бес. Искаш ли нещо?

Отговор не последва.