Рос Макдоналд
Усмивката на черепа (17)

Глава 16

Стълбът на планинския кръстопът бе разцепен от куршумите на ловци, които явно се бяха упражнявали. От него стърчаха четири боядисани в бяло табели. Едната сочеше обратно натам, откъдето идвах: Аройо бийч 11 км, втората сочеше напред: Бела Сити 54 км, третата — надясно: Орлово гнездо 8 км и четвъртата — наляво: „Скай рут“. Петата — необозначена посока, бе право нагоре, където в сините небесни простори се носеше сокол. Бе ясна ранна утрин.

Седнах отново зад кормилото и завих по „Скай рут“ — чакълест път, който описваше контура на планината. От лявата ми страна тя потъваше надолу в каньона. Отсреща в далечината, гладък като тепсия, блестеше океанът и се белееше Аройо бийч.

Минах покрай няколко пощенски кутии, които висяха на стълбове в началото на стръмни пътеки. Тази с номер 2712 носеше и яркочервен надпис: „Хайхолм, Х. Уайлдинг“. На дъното на каньона пътеката се разширяваше и образуваше площадка. Между дъбовете в единия й край се бе свила малка каменна къщичка.

На двора кудкудякаха кокошки. Остарял пес ме погледна накриво, повдигна вежда и отказа да се отмести от пътя на колата. Дръпнах ръчната спирачка и слязох. Той изръмжа мързеливо, но не се помръдна. Към мен притича съскащ гъсок, но преди да ме стигне, свърна между дърветата. Долу в гората се чуваха индианските бойни викове на някакви деца.

Мъжът, който се показа от каменната къщичка, също можеше да мине за индианец. Бе облечен в мръсни платнени шорти. Тялото му бе обгоряло до черно от слънцето. Над ушите му се спускаше права черна, тук-там сивееща коса.

— Здрасти — рече и засвири беззвучна мелодия по изпъкналите си ребра. — Чудесен ясен ден! Надявам се, забелязвате светлината — много е особена. Уистлър сигурно би могъл да я хване в картина, аз не мога.

— Господин Уайлдинг?

— Разбира се — протегна ми изцапана с боя ръка. — Удоволствие е за мен да се запозная с вас. Удоволствие е въобще да видя някого тук. Идвало ли ви е на ум, че светлината създава пейзажи и така светът се сътворява ежедневно в известен смисъл?

— Не, никога не съм се сещал.

— Е, помислете тогава — рече сериозно. — От прастария черен хаос светлината създава пейзажи. Ние, художниците, ги пресъздаваме. Не мога да изляза навън сутрин и да не се почувствам като самия господ през втория ден от сътворението. Или беше третият? Няма значение. Освободил съм се от времето. Живея в чистото пространство.

— Казвам се Арчър — вметнах, преди да потъна в планинския поток от думи. — Преди две седмици…

— Извинете, че бях неучтив. Толкова рядко виждам хора, че се превръщам в грамофон като дойде някой. Арчър, казвате? Случайно да сте зодия Стрелец? Би било много забавно!

— Стрелец е малкото ми име. По-забавно е, отколкото можете да си представите.

Уайлдинг се изсмя високо и пискливо като присмехулник, който имитира човешка радост. С индиански вик, като ехо в гората, децата повториха смеха му.

— Кой сте вие всъщност? Заповядайте да пием чаша чай.

— Детектив съм.

— По случая Сингълтън ли?

— Да.

— Ох… — Той не повтори поканата си за чай. — Няма какво ново да ви кажа. Вече всичко разказах на другите.

— Работя самостоятелно. Не съм говорил с другите и не знам нито какво знаят, нито пък какво мислят. Имам предчувствие обаче, че е мъртъв.

— Чарлз мъртъв? — Учудване или някакво друго чувство сякаш като с връв събра лицето му и го набръчка. — Би било жалко. Той е само на двадесет и девет. И защо имате чувството, че той е мъртъв, господин Арчър?

— По аналогия. Вчера бе убита една жена очевидно, защото е знаела какво се е случило с него.

— Русокосата, тя ли е убита?

— Не, една чернокожа. — Разказах му за Луси.

Седна на земята по индиански и подпря лакът върху подвитите си колене. Започна да рисува с показалец върху прахта. Нарисува издължена маска във формата на ковчег. Приличаше малко на собственото му лице. Едно младо петле се приближи и го клъвна по ръката.

Уайлдинг се изправи на крака и леко се плесна по челото с ръката, която бе нарисувала ковчега.

— Ето ти символното мислене в най-груба форма. Чудя се понякога дали майка ми не е изневерила на баща ми с някой индианец. — Заличи рисунката със сандала си, като не спираше да говори. — Художникът прави предмети от събитията, а поетът прави думи. Какво прави човекът на действието, господин Арчър? Изстрадва ли ги?

— Вашият приятел Сингълтън ги изстрадваше, нали? Разбрах, че ви е приятел, или не?

— Разбира се, че ми е приятел. Познавам Чарлз откак тръгна на училище. Аз бях учител в Аройо бийч, преди картините ми да започнат да се продават. Почти десет години той идваше тук при мен всяко лято. Оттук се вижда колибата му — посочи на север по продължение на каньона. Близо до върха, на около километър бе приклекнала постройка от тъмни трупи и леко проблясваше между дъбовете. — Помагах му, когато я строеше, през лятото на 1941 година. Има само една стая, но Чарлз я нарича ателие. След първата си година в Харвард се върна тук с големи идеи да стане поет. Задушаваше се в къщата на майка си. И тя и къщата й — не знам дали знаете — пращят от традиции, но не такива, които могат да вдъхновят начинаещ поет. Чарлз идваше тук, за да избяга от тях. Наричаше каньона своята долина на сътворяване на душата.

— Бих искал да хвърля поглед на колибата му.

— Ще ви заведа.

Уайлдинг тръгна импулсивно към колата ми и аз го последвах. Бавно изкачих пътеката и свих наляво по каменистия път. На втората пощенска кутия бе написано името на Сингълтън. Завих пак наляво по пътеката, която се виеше надолу по каньона. Дървената колиба стоеше върху издатина естествено образувана при срещата на стените на каньона. Паркирах отпред и слязох от колата. Едва тогава забелязах, че вратата е запечатана с официален печат. Обърнах се към Уайлдинг:

— Не ми казахте, че къщата е запечатана. Шерифът да не се опасява от насилие?

— Той не ми се доверява — кисело отвърна Уайлдинг. — Когато му разказах, че съм чул изстрел, не го взе много на сериозно.

— Изстрелът ли?

— Извинете, мислех, че знаете. Късно в онази съботна вечер чух изстрел откъм тази посока. Тогава не му обърнах внимание — много изстрели чувам тук и през ловния сезон, и извън него. Но когато ме разпитваха, разбира се, го споменах. Мисля, че добре огледаха мястото след това, но не намериха куршум.

— Няма и да намерят, ако е в тялото на Сингълтън.

— Да пази господ! Наистина ли смятате, че Чарлз е застрелян тук, в собствената му колиба?

— Сигурно и полицията мисли, че нещо се е случило тук, иначе нямаше да я запечатат. Какво друго чухте онази нощ?

— Нищо, съвършено нищо. Един-единствен изстрел около единадесет часа и толкоз. Минаха няколко коли, но по пътя винаги има движение нощно време.

Уайлдинг се приближи до големия прозорец, повдигна се на пръсти и надзърна през кафявите дипли на монашеското расо, което служеше за завеса. Надникнах над рамото му в квадратната стая, обзаведена с примитивен лукс — полирани мебели, домашнотъкани покривки, медни съдове. Всичко изглеждаше на мястото си. Срещу прозореца, над огнището, от избеляла дървена рамка едно хубаво момче, нарисувано с масло, се взираше над главите ни надолу по огрения от слънцето каньон.

— Това е Чарлз — прошепна Уайлдинг, сякаш момчето в рамката можеше да ни чуе. — Аз нарисувах този портрет и му го подарих. Когато бе двадесетгодишен, приличаше на младия Шели. За съжаление вече не прилича. Загуби въздушния си чар през войната, когато тръгна с онази жена. Или пък самата война му го отне. Аз май имам предубеждение към жените. Нали съм заклет ерген…

— Това блондинката, която споменахте ли е?

— Споменах ли я? Неволно е било — обърна се и постави почернялата си ръка на рамото ми. — Вижте какво, вие да не сте от разузнавачите на старата дама? Ако е така, не искам да говоря повече. Разбира се, всичко казах на шерифа.

— Всичко, което ми кажете, остава само между нас.

Блестящите му черни очи пропълзяха по лицето ми като бръмбари, които търсеха нещо за ядене.

— Защо се интересувате от Чарлз тогава?

— Компаньонката на госпожа Сингълтън ме нае.

— Силвия Трийн? Тя е прекрасно дете! Много е влюбена в Чарлз. Така поне мисля. Но не мислех, че…

— Тя знае за русокосата.

— Да, аз й казах. Мислех, че го правя за добро. Каквото и да стане, Чарлз никога няма да се ожени за Силвия. Той не е човек за семейство. Но аз не казах на Силвия откога е връзката му.

— Тя мисли, че е от това лято.

— Аз я заблудих. Всъщност продължава вече седем-осем години. Чарлз ме запозна с нея точно преди да отиде във въздушните сили. Името й е Бес, но фамилията й не помня. Беше съвсем млада и много вълнуваща — съвършена, ако не си отваря устата. Но аз не бива да дрънкам… — И продължи да дрънка: — Чарлз имаше пролетарски увлечения. Въпреки това или заради това, беше истинска любов. Децата бяха полудели един за друг. Не бива да казвам „деца“. Тя не беше дете. Беше вече омъжена, така разбрах. Което несъмнено бе удобно за Чарлз. — И добави замислено: — Може би той трябваше да се ожени за нея.

— Мислите ли, че тя го е застреляла?

— Нямам причини да мисля така. Възможно е, разбира се. Седем години са дълго време младо момиче да чака младежът да се реши.

— Тя тук ли беше през нощта, когато той изчезна?

— Не знам. Видях наистина светлина в колибата. Всъщност отдавна не съм я виждал, но имам впечатлението, че те често идваха заедно тук през лятото — всяка събота вечер.

— А преди това?

Облегна се върху запечатаната врата и се замисли с ръце скръстени на гърдите.

— Не идваха така често — знам това със сигурност. Бес се появи за първи път през лятото на 1943 година и аз тогава се запознах с нея. Исках да я рисувам. Чарлз обаче изпитваше силно чувство за собственост и вече никога не ме покани, когато тя бе тук. След онова лято не я видях повече до 1945 година, когато Чарлз се уволни. През следващите три-четири години често я виждах отдалеч. През есента на 1948 Чарлз замина за Харвард да учи право и не ги видях тук чак до тази пролет. Възможно е тя да е била с него там. Никога не съм го питал за нея.

— Защо?

— Ревнив е и потаен за личните си работи. Отчасти е виновна майка му. Отношението към половото влечение е меко казано сурово.

— Значи не знаете откъде е момичето, нито къде е заминало? Или пък какво е правело в Аройо бийч, за кого е омъжено?

— На всички тези въпроси отговорът е „не“.

— Можете ли да я опишете?

— Ако мога да намеря думи… Млада Афродита, Венера на Веласкес, но с глава от северната раса.

— Я пак опитайте, господин Уайлдинг, но с по-прости думи.

— Северна Афродита, която излиза от Балтийско море — усмихна се на образа той. — Съвършена, ако не я чуеш как говори. Тогава ти става болезнено ясно, че се е учила да говори английски, ако това въобще е английски, в доста варварска среда.

— Искате да кажете синеока блондинка без маниери?

— Балтийски сини очи — настоя той, — коса като коприна от млада царевица. Прекалено драматична красота, за да можеш наистина да я нарисуваш. Аз имах силно желание да я рисувам гола. — Очите му горяха. — Но Чарлз не даваше дори да се издума за това.

— Можете ли да я нарисувате по памет?

— Мога, ако поискам — подритна в прахта като непослушно момче. — Но от години не се занимавам с човешки материал. Мой обект е чистото пространство, озарено от сиянието на природата, ако разбирате какво искам да кажа.

— Не разбирам.

— Във всеки случай никога не използвам изкуството си и не позволявам друг да го използва.

— Ъхъ, високо съзнание. Освободили сте се от времето. Вероятно и вашият приятел също се е освободил, но по по-труден начин. На ваше място човек би слязъл от пиедестала си и би се помъчил да помогне.

Погледна ме огорчено. Помислих, че ще се разплаче. Вместо това, той се изсмя нечовешки, а ехото разнесе силния му смях из каньона като крясък на изгубила се птица.

— Мисля, че имате право, господин Стрелец. Ако ме върнете в къщи, ще видя какво мога да направя.

Половин час по-късно се показа от собствената си къщичка, като размахваше лист рисувателна хартия.

— Готово! Възможно най-подробно. Това е пастел, напръскан с фиксаж, така че не го прегъвайте.

Взех рисунката от ръцете му. Бе цветен портрет на млада жена. Светлорусите й плитки бяха кръстосани на главата й. Очите й имаха матовия блясък на керамични плочки. Уайлдинг бе хванал красотата й, но тя бе по-стара във времето, отколкото на портрета. Изглежда усети какво си мисля и каза:

— Скицирах я както я видях за пръв път. Така съм запазил образа й. Сега е седем-осем години по-стара.

— Сменила си е и цвета на косата.

— Значи я познавате?

— Не съвсем. Но ще я опозная по-добре.