Рос Макдоналд
Усмивката на черепа (15)

Глава 14

Върнах се в хотела и намерих телефон. Според указателя собственичката на „Шапки Дениз“ се казваше Дениз Гринкър и живееше на „Джаранда лейн“ №124. Набрах телефона й. Някой вдигна слушалката и аз затворих.

Улицата се виеше като селски път между шосето и брега. Кипарисите затъмняваха пътя и скриваха къщите отстрани. Карах бавно, на втора, с насочени към фасадите фарове. Квартал на средната класа, който явно не можеше да устои на бохемския упадък — плевели в дворовете, мръсни витрини, които предлагаха ръчно направени глинени съдове и антикварни вещи. Цифрите 124 бяха изписани вертикално на ръка на вратата на къщичка от червено дърво.

Паркирах и минах под обрасла с бръшлян арка. На стената на верандата бе облегнат ръждясал велосипед. Почуках. Външната лампа светна и вратата се отвори. На прага се появи едра жена по халат. Косата й бе навита на ролки и лицето й изглеждаше оголено и много широко. Въпреки това, бе приятно лице. Замръзналата ми усмивка се отпусна.

— Госпожа Гринкър? Казвам се Арчър.

— Здравейте — каза благосклонно, и ме огледа с поизносените си големи кафяви очи. — Дано не съм забравила пак отключен глупавия магазин!

— Надявам се, че не сте.

— Вие не сте ли от полицията?

— Горе-долу. Личи си само когато съм уморен.

— Я чакайте… — извади от джоба на халата си кожена калъфка и сложи очила с рогови рамки. — Май не ви познавам.

— Не. Разследвам едно убийство, което стана в Бела Сити днес следобед — извадих тюрбана от джоба си и й го показах. — Това принадлежеше на жертвата. Вие ли сте го правили?

— Носи моето име вътре — каза тя като го разгледа. — И какво, ако съм го правила аз?

— Може би ще се сетите на кого сте го продали.

Наведе се напред под лампата, като местеше, поглед от шапката към мен и обратно. Тъмните рамки на очилата придаваха на лицето й умно и твърдо изражение.

— Да се идентифицира жертвата ли става дума? Нали казахте, че е нейна. Коя е тя?

— Казва се Луси Чемпиън. Около, двадесетгодишно чернокожо момиче.

— Искате да знаете дали на нея съм продала тюрбана?

— Не точно това имах пред вид. Въпросът е на кого точно сте го продали.

— Трябва ли да ви отговарям? Покажете си полицейската значка.

— Аз съм частен детектив, сътруднича на полицията.

— За кого работите?

— Клиентката ми не желае да използвам името й.

— Точно така! — До мен достигна дъх на бира. — Професионална етика! Така е и при мен. Не отричам, че шапката съм я правила аз. Но как да кажа на кого съм я продала? Направих я по някое време миналата пролет. Едно знам със сигурност — не съм я продала на чернокожо момиче. В магазина ми никога не е влизало такова, ако не смятаме, разбира се, няколко от Индия и други подобни места. Но те са други.

— Просто са родени на друго място.

— Добре де, няма да спорим. Нямам нищо против чернокожите. Но те не си купуват шапките при мен. Това момиче сигурно е намерило тюрбана или го е откраднало, или някой му го е дал, или пък го е купило на старо. Дори и да си спомня на кого съм го продала, няма да е честно да въвличам името на клиентката си в убийство, нали? — В израза на лицето й се появи нещо фалшиво, някакво ехо от ежедневния брътвеж в магазина й.

— Мисля, че ако се опитате, ще си спомните, госпожо Гринкър.

— Може и да си спомня. — Тя се разтревожи и гласът й стана писклив. — И какво като си спомня? Да наруша професионалната си етика, така ли?

— И модистите ли полагат клетва?

— Имаме си принципи. Не искам да си губя клиентелата, по дяволите! И без това тези, които могат да си позволят моите цени, се срещат по-рядко от мъже за женене.

Положих усилие да изглеждам като мъж за женене и казах:

— Не мога да ви кажа името на лицето, за което работя. Но ще ви кажа само, че е свързано със семейство Сингълтън.

— Със Семейство Чарлз Сингълтън? — произнесе на срички тя, бавно и отчетливо, като че рецитираше любимо стихотворение.

— Ъхъ.

— Как е госпожа Сингълтън?

— Не е много добре. Тревожи се за сина си…

— Това убийство има ли връзка с него?

— Точно това се опитвам да открия, госпожо Гринкър. Но ми трябва помощ.

— Съжалявам. Госпожа Сингълтън не е моя клиентка — поръчва си шапките направо от Париж, но аз, разбира се, я познавам. Влезте.

Влязохме в облицована с ламперия от червено дърво всекидневна. Газовата уредба гореше слабо в камината. Стаята бе топла и занемарена. Миришеше на котки.

Жената гостоприемно посочи с ръка към диван, покрит с шарено одеяло. На малката масичка до него чаша бира изпускаше последни мехурчета.

— Тъкмо се приспивах с една бира. Вие искате ли?

— С удоволствие.

Излезе от стаята и затвори вратата след себе си.

Седнах на дивана и изпод него се измъкна пухкава сива котка. Скочи на скута ми и замърка като далечен самолет. Стори ми се, че чух някой да говори някъде из къщата. Дениз доста се забави.

Пуснах котката на пода и се приближих до вратата, през която тя излезе. От другата й страна Дениз говореше по телефона: „… твърди, че работи за госпожа Сингълтън“. Мълчание и после: „Разбира се, че няма. Обещавам ви. Исках да разбера вашето мнение“. Пак мълчание. Дениз сладко пожела лека нощ и затвори.

Върнах се на пръсти до мястото си. Сивата котка започна да преде между краката ми, като се отъркваше в крачолите, и ме гледаше с женско презрение.

— Пет — казах й аз.

Дениз се върна с пълна чаша бира във всяка ръка. Обърна се към котката:

— Гадните мъже обичат ли сладки котенца, а?

Котката не й обърна внимание.

— Искам да ви разкажа една случка с Конфуций, госпожо Гринкър. Той е китаец от пред комунистическата епоха.

— Знам кой е Конфуций.

— В едно съседно село, да речем Бела Сити, изгоряла конюшня. Конфуций попитал дали някой човек е пострадал — не се интересувал от конете.

Това я засегна. Пяната преля по стените на чашите и потече по пръстите й. Постави ги върху масичката.

— Аз мога да обичам и котките, и хората — рече колебливо. — Ако искате вярвайте, но имам и син, сега е в колеж. Дори имах и съпруг някога. Какво ли става с него?

— Ще започна да го търся веднага щом приключа с този случай.

— Не си правете труда. Няма ли да си изпиете бирата? — Седна на ръба на дивана и си избърса пръстите с книжна салфетка.

— В този случай вече има едно убито момиче и един изчезнал мъж. Ако някой бе прегазил котката ви и съседът бе видял номера на колата му, щяхте да помолите да ви го каже, нали? На кого телефонирахте преди малко?

— На никого. Грешен номер. — Пръстите й мачкаха мократа салфетка и я превръщаха в малък предмет — нещо като дамска шапка.

— Телефонът не е звънял.

На едрото й лице се изписа болка.

— Жената ми е клиентка. Гарантирам за нея. — Болката бе отчасти морална и отчасти икономическа.

— Как Луси Чемпиън е получила тази шапка? Клиентката обясни ли ви?

— Разбира се. И затова няма никакъв смисъл да я замесвам. Луси Чемпиън е работила при нея. Избягала преди време и откраднала шапката и някои дреболии.

— Какви дреболии? Бижута?

— Как разбрахте?

— Черпя информация от извора — госпожа Ларкин.

Дениз не реагира на името. Сръчните й пръсти несъзнателно бяха превърнали салфетката в копие на черния тюрбан. Забеляза това и го хвърли под носа на котката, която веднага се спусна отгоре му.

Жената поклати глава. Металните ролки потракваха като несвързани мисли.

— Всичко това е много объркващо. Е, хайде да пием — вдигна чаша, — в това няма грешка. И всичко потъва в пълен мрак.

Посегнах към чашата си. Хубавите пружини на дивана ни хвърлиха един към друг.

— Това откъде ви хрумна?

— Някога ходех на училище — странно, нали? Това бе преди да се поболея по изкуството. Та как беше името?

— Арчър.

— Не вашето. На жената, дето ви разказа за откраднатите бижута?

— Госпожа Ларкин. Сигурно не е истинското й име. Малкото е Уна.

— Дребна и тъмнокоса? Около петдесетте? Мъжки тип?

— Точно така. Тя ли е вашата клиентка?

Дениз се намръщи към бирата си, замислено отпи и си сложи мустаци от пяна.

— Не би трябвало да говоря за това. Но ако използва фалшиво име, значи има нещо подозрително. — Колебанието й премина в чувство за самосъхранение. — Няма да споменавате името ми пред нея, нали? Магазинът ми едва се крепи, а трябва да плащам и за образованието на момчето. Не мога да си позволя никакви неприятности.

— И Уна, или както наистина се казва, не може.

— Уна Дюрано, мис Уна Дюрано. Поне тук така е известна. Вие откъде я познавате?

— Работих за нея, за кратко време — отдавна.

Следобедът ми се стори много отдавна.

— Откъде е?

— Не знам. Повече ме интересува сега къде е.

— По-добре да ви кажа всичко — рече кисело Дениз. — Живее в имението „Пепърмил“. Взе го под наем миналата пролет. Чувам, че плаща астрономическа сума — хиляда долара на месец.

— Значи диамантите са истински.

— О, да, истински са.

— И къде е това имение?

— Ще ви кажа. Но нали няма сега да ходите там? — Стисна ръката ми със силните си пръсти. — Ако отидете, тя ще се сети, че съм се разприказвала.

— Това е важно, Дениз.

— Знам. Но е важно и за мен. Стоте долара, които даде за тази шапка, ми платиха наема за месеца.

— Кой месец?

— Мисля, че март. Това бе първата шапка, която купи от мен. Оттогава идва още няколко пъти.

— Сигурно й е отивала, ако въобще може нещо да й отива.

— Не, нищо не може — тя не е никак женствена. Пък и не купи тюрбана за себе си. Плати го със сто доларова банкнота, но другата жена, която дойде с нея, го пробва и си го сложи на излизане от магазина. — Ръката й все още бе върху моята като птиче, намерило удобно местенце за през нощта. Усети как мускулите ми се свиха. — Какво има?

— Другата жена. Можете ли да я опишете?

— Много красиво момиче, много по-младо от мис Дюрано. Блондинка с прекрасни сини очи. Като статуетка. Приличаше на принцеса с моята шапка.

— Тя у мис Дюрано ли живее?

— Не знам, но съм ги виждала заедно няколко пъти. Русата беше в магазина ми само веднъж.

— Разбрахте ли как се казва?

— За съжаление не. Важно ли е? — Пръстите играеха по мускулите ми.

— Не знам вече кое е важно и кое не е. Но вие ми помогнахте — изправих се аз.

— Няма ли да си допиете бирата? Не можете да отидете там сега. Минава полунощ.

— Мисля да огледам мястото. Къде се намира?

— Недейте. Обещайте ми поне, че няма да влизате и да говорите с нея сега.

— Не биваше да й се обаждате. Но ще ви обещая нещо по-добро — ако открия Чарли Сингълтън, ще купя най-скъпата шапка в магазина ви.

— За жена ви ли?

— Не съм женен.

— Ооо — тя преглътна. — Е, добре. За да стигнете до „Пепърмил“, трябва да завиете вляво от крайморския булевард и да карате към края на града, покрай гробището. Първото голямо имение след него. Ще го познаете по парниците. Има си и собствена малка самолетна писта.

Повдигна се тежко и отвори вратата. Котката бе разкъсала книжната шапка на малки парченца, които покриваха килима като мръсни снежинки.