Рос Макдоналд
Усмивката на черепа (14)

Глава 13

Две филипинчета в тъмночервената униформа на пиколо ме погледнаха с интерес, който веднага изгубиха, когато влязох в хотела. Под мавританската арка във фоайето помощник-управителят стоеше като светец, облечен в смокинг. В далечния ъгъл светеше неонов надпис „Кантина“. Проправих си път сред официално изправилите се в саксиите си палми и се озовах на тераса с бананови дървета. В сенките им се бяха скрили няколко двойки. Бързо пресякох към бара, който представляваше голяма Г-образна стая, украсена с афиши за борба с бикове, пълна с цигарен дим и шумна като зоологическа градина. Бели женски рамене, тъмносини и черни костюми бяха затрупали дългия бар. Мъжките лица бяха неестествено здрави и самоуверени — спортисти, на които никога не се е налагало да поемат риск. Освен, разбира се, с жените. Телата на жените изглеждаха по-живи от лицата им. Невидим оркестър засвири самба и някои от раменете и костюмите се отделиха от бара.

Барманите бяха двама — пъргаво средиземноморски тип момче и оплешивяващ мъж, който го държеше под око. Изчаках да намалее клиентелата и попитах по-възрастния дали той е главният барман. Погледна ме с непроницаем поглед присъщ за професията му.

— Аз съм. Какво желаете?

— Едно уиски. Бих искал да ви задам и един въпрос.

— Питайте, ако можете да измислите нещо ново — ръцете му не спираха да работят, наляха ми уискито и го поставиха на бара.

— За младия Чарлз Сингълтън — платих му. — Видяхте ли го през нощта, когато изчезна?

— О, стига вече! — погледна към тавана с престорено отчаяние. — Всичко разказах на шерифа, после на журналистите, после на частните ченгета — погледът му се върна надолу към мен — сив и непроницаем. — Вие журналист ли сте?

Показах му разрешителното си.

— Още едно частно ченге — рече плачевно. — Защо не отидете при старата госпожа да й кажете, че си губи времето и парите? Синът й го издуха с такова русо парче, каквото не сте и сънували. Защо му е да се връща?

— Защо замина?

— Не можахте да я видите. Дамата си имаше всичко — ръцете му описаха какво точно. — Помнете ми думата, те сигурно са някъде из Мексико Сити или Хавана и си гледат кефа. Защо да се връща?

— Добре ли огледахте жената?

— Съвсем добре! Поръча си питие, докато го чакаше. Освен това е идвала тук и преди.

— Какво си поръча?

— Джин и тоник.

— Как беше облечена?

— Тъмен костюм, нищо ярко. Елегантна. Не истинската висока класа, но почти. Естествена блондинка. Това мога и насън да кажа — затвори очи, — може би наистина е сън.

— Какви са очите й?

— Зелени или сини или нещо помежду.

— Тюркоазни?

— При вас един въпрос май значи няколко — широко отвори очи той. — Може да напишем заедно някое стихотворение, но друг път. Нека бъдат тюркоазни, щом настоявате. Приличаше ми на онези полякинчета, дето съм виждал в Чикаго, но мога да ви кажа, че тази е стигнала далеч.

— Тук въобще става ли нещо без вие да забележите? — с това платих за още тридесет секунди от времето му.

— Не, не става.

— И Чарлз наистина ли искаше да тръгне с нея?

— Разбира се. Да не мислите, че го е заплашила с пистолет? Бяха като залепени един за друг. Не можеше да откъсне очи от нея.

— Как тръгнаха? С кола?

— Така разбрах. Попитайте Дюи на паркинга. Само че първо ще трябва да му бутнете нещо. Той не се опиянява от гласа си като мен — с това приключи и се отмести встрани.

Изпих питието и излязох навън. Хотелът гледаше към океана през палмите на булеварда. От задната му страна, до редица малки, но скъпи магазинчета, се намираше паркингът. Тръгнах по тротоара покрай витрини със сребърни обеци, восъчни манекени и кехлибарени дреболии. Погледът ми спря на надпис със златни букви върху дебелата витрина на магазин за шапки — „Дениз“. Зад стъклото самотно висеше една-единствена шапка като шедьовър в музей. Магазинчето бе тъмно и след като се поколебах за миг, продължих нататък.

Под светлината на паркинга стоеше зелена колонка с надпис: „Бакшишът е единственото заплащане, което получава обслужващият персонал“.

Застанах до знака и вдигнах един долар към лампата. Измежду наредените като сардели коли се появи дребен мъж — слаб и посивял. Под старото му синьо поло стърчаха кокалите на раменете му. Гуменките му стъпваха безшумно. Вървеше приведен, сякаш върхът на дългия му остър нос непрекъснато го дърпаше напред.

— Марка и цвят? Талончето ви, господине?

— Колата ми е паркирана зад ъгъла. Но искам да те питам нещо за една друга кола. Ти си Дюи, нали?

— Мисля, че съм аз — премигна с безцветните си очи невинно, сякаш се замисли за самоличността си. Несресаната му посивяла глава стигаше до рамото ми.

— Сигурно знаеш всичко за колите?

— Сигурно. Също и за хората. Вие сте ченге, нали не бъркам? Обзалагам се, че искате да ме питате за младия Чарлз Сингълтън.

— Частно ченге. На колко се обзалагаш?

— На долар.

— Печелиш, Дюи — подадох му парите.

Сви банкнотата няколко пъти и я пъхна в малкото джобче на най-мръсните сиви панталони на света.

— Мисля, че така е честно — каза сериозно. — Вие ми отнемате от ценното време. Тъкмо миех стъклата на колите, а в събота вечер това ми носи добри пари.

— Хайде тогава да почваме. Видя ли жената, с която тръгна Сингълтън?

— Съвсем добре — страхотна жена. Видях я и когато дойде, и когато си тръгна.

— Я пак повтори.

— И като дойде, и като си тръгна. Руса дама. Пристигна около десет часа в нов син плимут комби. Слезе пред хотела. Аз тъкмо прибрах една кола. Тя влезе в хотела. Страхотна жена! — отпусна брадясалата си челюст и притвори очи да запази спомена.

— Какво стана с колата?

— Другата жена я подкара.

— Каква друга жена?

— Другата, дето караше. Тъмнокосата, която докара русата. Тя после си замина сама.

— Чернокожа ли беше?

— Тази, дето караше комбито ли? Може и да е била. Не я огледах добре. Гледах русата. Върнах се тук и Чарли Сингълтън пристигна след малко. Влезе в хотела, после излезе с русата и двамата заминаха.

— С неговата кола?

— Да. Буик, модел 1948 г. в два цвята зелено.

— Много помниш, Дюи.

— Ами просто често съм виждал Чарли да се мотае с колата. Познавам колите. Започнах, да карам още през 1911 година в Минеаполис.

— Накъде заминаха?

— Съжалявам, не видях. Така казах и на другата жена, а тя се ядоса и не ми даде бакшиш.

— Разкажи ми за нея.

Избелелите му очи ме изгледаха и премигнаха, сякаш даваха сигнали на мозъка му.

— Трябва да се връщам при колите. Времето ми е скъпо събота вечер.

— Обзалагам се, че не си спомняш другата жена.

— На колко?

— Долар?

— Нека бъдат два.

— Дадено.

— Тя пристигна като фурия със синия плимут няколко минути след като те заминаха?

— Мургавата ли?

— Не, друга, по-възрастна. Беше облечена в леопардово палто. Виждал съм я тук и преди. Попита ме за русата и Чарли Сингълтън, накъде са тръгнали. Казах й, че не видях. Тя ме нарече „игнорамус“ и замина. Изглеждаше като пощуряла.

— Сама ли беше?

— Не си спомням.

— Тя тук някъде ли живее?

— Виждал съм я преди, но не знам къде живее.

Пуснах два долара в ръката му.

— Благодаря, Дюи. И още нещо. Като тръгна с русата, Чарли с желание ли го направи?

— Не знам. Даде ми долар. Всеки ще тръгне с желание с такава руса красавица — усмихна се накриво с набръчканата си уста. — Например аз. Не съм имал вземане-даване с жена, откак напуснах старата по време на кризата — вече двадесет години.

— Много време. Е, лека нощ.

Като подсмърчаше самотно, Дюи обърна носа си към редицата коли и тръгна след него.