Рос Макдоналд
Усмивката на черепа (13)

Глава 12

Силвия ме изпрати до външната врата.

— Съжалявам, господин Арчър, но й беше много тежко последните две седмици. Взема успокоителни. Ако нещата не съвпадат с представите й, не им обръща внимание или забравя за тях. Не че откача, но толкова страда, че не може да понесе действителността, дори не може да говори за това, което се случи.

— Какво се случи?

— Може ли да седнем в колата ви? — неочаквано предложи Силвия. — Струва ми се, че тя иска аз да говоря с вас.

— Трябва да имаш телепатия, за да разбереш това.

— Аз наистина имам телепатия за госпожа Сингълтън. Нали знаете, когато зависиш от някого…

— … развиваш телепатия. Откога работите при нея?

— Само от месец юни. Но семействата ни са близки от години. Баща ми и бащата на Чарлз са били състуденти в Харвард — тя отвори външната врата, като се пресегна през мен. — Извинете, но искам да глътна малко въздух.

— Можете ли да я оставите сама?

— Има прислуга — ще я сложат да си легне — тя тръгна към колата ми.

— Имате ли снимка на Чарлз? По-добре нова.

— Да, имам.

— Бихте ли ми я донесли?

— Нося я в себе си — каза без стеснение. Извади червено кожено портмоне от джоба на костюма си и ми подаде малка снимка. — Достатъчно ясна ли е?

На снимката млад мъж по шорти и риза с къси ръкави се усмихваше срещу слънцето. Ниско подстриганата му коса подчертаваше силата му. Бе як, с широки полегати рамене. Но в него имаше нещо фалшиво, театрално. Позата му бе неестествена — прибран корем, изпъчени гърди, сякаш се страхуваше от студеното око на обектива или от горещото око на слънцето.

— Ясна е. Мога ли да я задържа?

— Да, колкото ви трябва. Много си прилича.

Влезе в колата. Имаше хубави закръглени крака. Когато седнах зад кормилото, усетих, че бе изпълнила пространството вътре със свеж пролетен дъх. Предложих й цигара.

— Благодаря, не пуша.

— На колко сте години, Силвия?

— На двадесет и една — и добави без всякаква връзка. — Току-що получих първия чек от наследството, което майка ми остави под попечителство.

— Щастливка!

— За чека, исках да кажа, той е почти хиляда долара. Мога да ви наема — ще работите за мен, вместо за госпожа Сингълтън.

— Не мога нищо определено да ви обещая. Вие наистина копнеете да го намерите, нали?

— Да — отговорът носеше напрежението на целия й живот. — Колко ще трябва да ви дам?

— Не се тревожете за това сега.

— Имате ми доверие?

— Всеки би ви имал доверие. По-учудващо е, че вие ми имате доверие.

— Познавам хората. Баща ми е добър човек. Вие не сте като онзи Хейс.

— Вие говорихте ли с него?

— Присъствах на разговора. Той искаше само пари, и толкова явно. Наложи се да го заплаша с полицията, за да се махне. Много жалко. Госпожа Сингълтън сигурно щеше да ви се довери, ако той не бе развалил всичко.

— Има ли нещо, което тя знае, но не ми каза?

— Целият живот на Чарли — рече объркано. — Как изглеждаше онази негърка?

Описах подробно Луси Чемпиън.

— Същата е — прекъсна ме тя. Отвори вратата и тръгна да слиза. Движеше се леко, почти с нежелание, сякаш играеше опасна игра.

— Познавате ли я?

— Да. Искам да ви покажа нещо — и се насочи към къщата.

Запалих цигара. Не успях да дръпна и няколко пъти, когато Силвия се върна обратно в колата.

— Мисля, че това е нейно — подаде ми нещо меко и тъмно. Запалих осветлението. Беше плетен черен тюрбан със златни нишки. Вътре стоеше етикетът на модната къща „Дениз“.

— Откъде го имате?

— Тя бе тук завчера.

— Да говори с госпожа Сингълтън ли?

— Сега си мисля, че затова дойде. Пристигна с такси следобед. Аз режех цветя в градината и я видях отзад в таксито. Седеше, сякаш не можеше да реши какво да прави. После слезе и таксито потегли. Тя постоя отпред — гледаше къщата. Мисля, че се уплаши.

— Разбирам я напълно.

— Внушителна къща, нали? Извиках към нея да я питам кого търси. Като ме видя, тя направо побягна. Почувствах се като някакво чудовище. Извиках й да не се страхува, но тя побягна още по-бързо. Шапката й падна, но тя не се спря да си я прибере. Прибрах я аз.

— Не я ли проследихте?

— Как да я проследя? Държах в ръцете си огромен букет хризантеми. Шофьорът я видя, че тича след него, и върна таксито, за да я вземе. Пък и нямах право да я спра.

— Никога ли не бяхте я виждали преди това?

— Никога. Помислих, че просто разглежда. Беше елегантно облечена, а и това е модна шапка. Но се учудих, че не се върна да си я прибере.

— Обадихте ли се в полицията?

— Госпожа Сингълтън бе против. Мислех да се обадя на Дениз, но госпожа Сингълтън и това не разреши.

— Познавате жената, която е направила шапката? Да. Магазинът й е на крайморския булевард близо до хотела.

— Тук в Аройо бийч?

— Да, тук. Ако я разпитате, тя дали ще знае нещо повече за мис Чемпиън?

— Много вероятно е. Вие защо сама не отидохте при Дениз? Толкова много ли се страхувате от госпожа Сингълтън?

— Не — замълча за момент. — Може би се страхувах от това, което щях да открия. Сега вече не се страхувам. Виждате ли, Чарлз избяга с една жена — говореше насила, но продължи. — Мисля, че се страхувах това черно момиче да не е някоя от любовниците му.

— Май и майка му мисли така. Защо?

— Не знам. Тя толкова добре го познава, по-добре, отколкото признава дори пред самата себе си.

— Тежки думи.

— Но верни. Тези предфройдови жени знаят всичко, но никога не го признават, дори в мислите си. Целият им живот е като вечерно облекло в джунглата. Така казва баща ми. Той преподава философия в университета.

— Коя е тази жена, с която Чарлз избяга?

— Висока руса жена. Много красива. Това е всичко, което знаем за нея. Нощта, когато изчезна, са ги видели заедно в бара на хотела. Момчето от паркинга ги е видяло как тръгват заедно в колата на Чарлз.

— Това не означава непременно, че е избягал с нея. Звучи повече като случайно запознанство.

— Но не е. Те живеят заедно цяло лято. Чарлз има колиба в планината при „Скай рут“ и са виждали жената там с него почти всяка събота и неделя.

— Вие откъде знаете?

— Говорих с един приятел на Чарлз, който живее там в каньона. Хорас Уайлдинг, художникът, може би сте чували за него. Не искаше да ми каже, но разбрах, че е виждал там тази жена с Чарлз. Може би, ако вие говорите с него… Нали сте мъж…

Запалих осветлението и извадих бележника си.

— Адрес?

— Адресът на господин Уайлдинг е „Скай рут“ №2712. Няма телефон. Казва, че тя е много красива.

Обърнах глава към Силвия и видях, че плаче. Седеше с ръце, кротко скръстени в скута и бузите й блестяха от сълзите.

— Никога не плача! — каза с ожесточение и добави тихо — Защо не съм красива като нея? Искам да имам руса коса.

За мен тя бе красива и мека — можех да я пронижа с пръст. Зад плавните очертания на тялото й виждах светлините на Аройо бийч. Между неоновите надписи покрай шосето и премигващите очертания на брега се издигаше обляният в светлина купол на хотела.

— Ако искате руса коса, защо не я боядисате, както правят другите момичета?

— Няма смисъл. Той дори нямаше да забележи.

— Влюбена ли сте в Чарлз?

— Разбира се, че съм влюбена — каза така, сякаш всяко нормално момиче трябваше да е влюбено в Чарлз. — Влюбих се в него още първия път, когато го видях. Прекара една седмица у нас след войната. Аз се влюбих в него, но не и той в мен. Бях просто дете и той се държеше мило с мен — гласът й стана поверителен. — Чете ми стиховете на Емили Дикинсън. Каза ми, че иска да стане поет, а аз си представях, че съм Емили. През цялото време, докато учех в колежа, си представях, че Чарлз ще дойде да ме вземе и ще се оженим. Разбира се, той не дойде. Видях го няколко пъти, веднъж обядвахме заедно в Бостън и той беше мил с мене — това е всичко. След като завърши Харвард и се върна тук, повече не получих никаква вест от него. Миналата пролет завърших колежа и реших да дойда и да го посетя. Госпожа Сингълтън си търсеше компаньонка и баща ми уреди да ме вземе. Мислех си, че ако съм тук в къщата, Чарлз може и да се влюби в мен. Госпожа Сингълтън одобряваше. Ако Чарлз трябваше да се ожени, тя би предпочела такова момиче, което лесно да се командва.

Погледнах я в очите и разбрах, че е напълно откровена.

— Странно момиче сте вие, Силвия. Наистина ли говорихте за това с госпожа Сингълтън?

— Нямаше нужда да говоря. Тя ни оставяше насаме при всяка възможност. Разбирах всичко. Татко казва, че най-голямото качество на една жена е да вижда това, което става под носа й. А ако казва и истината за него, тогава е безценна.

— Извинявайте, вие не сте странна. Неповторима сте.

— Знам. Но Чарлз не мислеше така. Дори не си стоеше в къщи много-много, така че нямах възможност да го накарам да се влюби в мен. Прекарваше по-голямата част от времето си в планинската колиба или се разхождаше нагоре-надолу с колата. Тогава още нищо не знаех за тази жена, но мисля, че тя е част от това, което той се опитваше да постигне — да се откъсне от опеката на майка си и парите й и да започне свой самостоятелен живот. Госпожа Сингълтън държеше всичките пари дори и преди смъртта на съпруга й. Той бе старомодният тип съпруг на богата жена — караше яхта, играеше поло и изпълняваше всички поръчки на жена си. Чарлз има други разбирания. Смята, че той и неговият кръг нямат допир с действителността. Вярва, че могат да спасят душите си само ако слязат до дъното на нещата и започнат оттам.

— Той това ли направи?

— Дали спаси душата си? Опита се. Оказа се по-трудно, отколкото си мислеше. Това лято, например, отиде да бере домати в долината. Госпожа Сингълтън му предложи да стане управител на едно ранчо, но той не пожела. Разбира се, не издържа много дълго. Сби се със собственика и загуби работата си, ако може въобще да се нарече така. Майка му едва не умря като видя насиненото му подпухнало лице. И аз едва не умрях. Но Чарлз изглежда изпитваше някакво удоволствие.

— И кога стана това?

— През юли, няколко седмици след пристигането ми. Средата на юли.

— Къде е станал боят?

— В едно ранчо близо до Бейкърсфийлд. Не знам къде точно.

— След това Чарлз тук ли остана до първи септември?

— Горе-долу. Често пътуваше за по два-три дни.

— Мислите ли, че и сега е на кратко пътуване.

— Може би. Но не вярвам, че ще се върне този път. Никога вече няма да се върне. Поне не по собствено желание.

— Мислите ли, че е мъртъв? — твърде рязък въпрос, но Силвия можеше да го понесе. Под привидната й обърканост и слабост се криеха здрави нерви.

— Щях да усетя, ако е мъртъв. Не мисля, че е мъртъв. Просто е скъсал веднъж завинаги с майка си и с парите от земите на прапрадядо си.

— Сигурна ли сте, че искате той да се върне?

Поколеба се, преди да отговори:

— Поне трябва да съм сигурна, че е добре и че живее живот, който няма да го съсипе. За човек, който е свалял вражески самолети през войната, той е истинско дете, мечтател. Някоя жена може да го съсипе — рязко пое дъх. — Надявам се това не звучи много сълзливо.

— Звучи смислено. Но може би въображението ви отнася — забелязах, че не ме слуша и замълчах.

Умът й бе някъде далеч и тя се опитваше да намери думи.

— Той се чувстваше толкова виновен заради парите, които не е спечелил с труд, и двойно по-виновен, защото разочароваше майка си. Чарлз желаеше да страда. Гледаше на живота като на изкупление. Той би си избрал такава жена, която да му причини страдание.

На лунната светлина лицето й изглеждаше съвсем разголено. Меките очертания на устните и брадичката й се пресичаха от ъгловати сенки.

— Значи знаете каква жена е онази?

— Не съвсем. Сведенията ми са от трета ръка. Един детектив разпитал бармана в хотела и разказал на госпожа Сингълтън за жената. Тя разказа на мен.

— Хайде да отидем в бара. Ще ви черпя едно питие. Мисля, че добре ще ви дойде.

— Ооо, не. Никога не съм ходила на бар.

— Вече сте на двадесет и една.

— Не затова. Трябва да се прибирам вече. Винаги й чета, преди да заспи. Лека нощ.

Наведох се да й отворя вратата и видях сълзите на лицето й — като пролетен дъжд.