Рос Макдоналд
Усмивката на черепа (11)

Глава 10

Прибрах колата от мотел „Маунтвю“ и потеглих към къщата на доктор Бенинг. Зад белите матови стъкла бе тъмно. Изглеждаше като запустяла със занемарения си двор. На фона на тъмнопурпурното небе високата й сива фасада приличаше на сценичен декор, подпрян отзад с греди.

Позвъних на вратата и къщата отново доби измерения.

Някъде вътре зад стените й се чу слаб звън — като жужене на попаднало в мрежа насекомо. Почаках и пак натиснах звънец. Никой не отговори. Двойните врати бяха остъклени със старовремски стъкла, разделени на геометрични фигури. Долепих лице до едната, погледнах вътре, но нищо не се виждаше. В единия си край стъклото бе счупено и като го натиснах, то леко потъна навътре.

Сложих си шофьорската ръкавица и натиснах по-силно. Парчето стъкло се разби на пода вътре. Почаках, огледах се нагоре-надолу по улицата и позвъних за трети път. Пак никакъв отговор. Тротоарът бе пуст. Промуших ръка през дупката и натиснах бравата.

Затворих вратата след себе си и я заключих, без да оставям следи. Счупеното стъкло изскърца под подметките ми. Плъзнах се пипнешком по стената и намерих вратата на приемната. През прозореца, от улицата влизаше слаба светлина, под която стаята доби смътна красота като забулена старица с хубаво лице.

Намерих картотеката в ъгъла на бюрото. Запалих джобното си фенерче, прикрих светлината с тялото си и така прегледах картоните на пациентите: Чамън, Чейли, Чембъруел, Чепмън. Нямаше картон за Луси Чемпиън.

Изгасих фенерчето и се придвижих внимателно към вратата на вътрешната стая — тя бе леко притворена. Бутнах я, промъкнах се през нея и я затворих. Светнах отново и огледах стените и мебелите под тънкия сноп светлина. В стаята имаше полирано дъбово бюро, въртящ се стол, още няколко други стола и стара секционна библиотека с медицински книги и списания. Над нея на стената в рамка висеше диплома, издадена от медицинска академия, за която никога не бях чувал.

През друга отворена врата преминах в стая с линолеум на пода. На едната стена имаше кафяви петна от стара газова уредба. Нейното място сега бе заето от стоманено легло за преглед, тапицирано с черна изкуствена кожа. До него стоеше бял емайлиран шкаф за инструменти и стерилизатор. В другия край на стаята под затъмнен прозорец една чешма непрекъснато капеше в умивалника. Приближих се до шкафа и натиснах дръжката. Бе заключен.

Вторият шперц го отключи. Фенерчето освети озъбената усмивка на смъртта. От петнадесетина сантиметра височина в мен пусто се взираха потъналите в сянка очни вдлъбнатини на един скелет. В уплахата си помислих, че това са костите на гигант, но после видях, че ходилата му висят почти тридесет сантиметра над пода. Цялото това нещо висеше окачено на лост. Ставите му бяха внимателно прикрепени с тел и движението на вратата леко го разклати. Сянката му се залюля върху стената зад него.

Приличаше на мъжки скелет. Изпитах желание братски да стисна безплътната му ръка. Беше самотен и нещастен. Боях се да го докосна.

Някъде в къщата слабо изскърца врата или под. Дъхът ми секна. Чух как капе водата в умивалника. С треперещи пръсти заключих шкафа и пуснах ключа в джоба си. Загасих фенерчето и слепешком се върнах в лекарския кабинет. Тъкмо прекрачвах металния му праг и лампата светна в очите ми. До отсрещната стена с ръка върху електрическия ключ стоеше жената на доктор Бенинг — неподвижна като статуя.

— Какво правите тук?

Не знаех какво да отговоря.

— Ами докторът го нямаше и аз влязох да го почакам.

— Да не си наркоман? Тук не държим наркотици.

— Дойдох да питам нещо. Мислех, че ще намеря отговора в тази стая.

— Какво да питаш? — тя стискаше здраво малък метално син пистолет. Очите й бяха добили цвета на желязото.

— Свалете пистолета, госпожо Бенинг. Не мога да говоря с насочено в лицето си желязо.

— Ще говориш! — тя се дръпна от стената и тръгна към мен. Дори и в движение тялото й изглеждаше като замръзнало. Усещах обаче мощта му — като мина под снега. — Ти си още един любопитен мръсник, нали?

— От средна величина. Какво стана с Флори?

Тя се закова в средата на стаята с разкрачени крака. Зениците на металните й очи бяха черни и празни като дулото на пистолета, който държеше.

— Ако пистолетът гръмне и ме нараните, ще се забъркате в голяма каша. Приберете го.

Тя сякаш не ме чу.

— Виждала съм те някъде. Ти беше в кафенето. Какво става с Флори е само моя и нейна работа. Платих й и я изгоних. Не понасям слугите ми да доносничат на изметта. Това дава ли отговор на въпроса ти?

— На един от тях.

— Чудесно. Сега изчезвай или ще извикам полицията да те арестува за кражба с взлом — пистолетът леко се отклони, но го усещах като одраскване по кожата си.

— Не мисля, че ще извикате полиция.

— Искаш ли да почакаш и да видиш? — погледна към телефона на бюрото.

— Така смятам да направя. Криете нещо, иначе досега да сте извикали ченгетата. Всъщност, не говорите като съпруга на лекар.

— Да не искаш да ти покажа брачното си свидетелство? — тя се усмихна и връхчето на езика й се показа между белите зъби. — Исках да кажа, че може би господинът желае да разгледа документите ми за встъпване в законен брак. Мога да говоря по различен начин — зависи с кого. С мръсници говоря с пистолета.

— Не ми харесва думата мръсник.

— Не му харесвала думата — рече настрана тя.

— Какво мислите, че търся тук?

— Пари. Или да не си от онези, на които тайно им плащат?

— Това е идея. Ще я проверя. Сега обаче искам да знам какво правеше тук Луси Чемпиън. И ако не искате да свалите пистолета, поне пуснете предпазителя.

Все още бе напрегната и стискаше здраво пистолета. Напрягането на мускулите й бе достатъчно, за да натисне спусъка и да ме застреля.

— Страх го е — нацупи устни презрително, но все пак спусна предпазителя с палец. — Не познавам никаква Луси Чемпиън.

— Младата чернокожа жена, която бе тук днес следобед.

— Ааа, тя ли? При доктора идват много пациенти.

— Много ли от тях ги убиват?

— Смешен въпрос. Но на мен, забележете, не ми е смешно.

— И на Луси не й е. Прерязаха й гърлото следобед.

Опита се да преглътне това, без да трепне, но явно бе потресена. Изпънатото й тяло приличаше на сърфист, който стремително се движи по огромни вълни.

— Искате да кажете, че е мъртва? — рече тъпо.

— Да.

Затвори очи и се олюля, но се задържа на крака. Пристъпих напред, взех пистолета от ръката й и извадих пълнителя. В дулото нямаше патрон.

— Познавахте ли я, госпожо Бенинг?

Въпросът я извади от транса. Очите й се отвориха — сини и непроницаеми като керамични плочки.

— Беше пациентка на мъжа ми. Разбира се, за него това ще бъде шок. Пистолетът впрочем е негов — тя отново си бе надянала маската на благоприличието и бе възприела съответния тон.

Хвърлих пистолета на бюрото, но задържах пълнителя.

— Това в шкафа неговият скелет ли е?

— Не разбирам за какво говорите.

— Както искате. Знаехте за какво говоря обаче, когато ви казах, че Луси Чемпиън е мъртва.

Потърка челото си — побеляло под гарвановочерната коса.

— Не понасям смъртта, особено ако е някой, когото познавам.

— Добре ли я познавахте?

— Беше ни пациентка. Виждала съм я няколко пъти.

— Защо няма картон?

— Картон ли?

— В картотеката.

— Не знам. Цяла нощ ли ще ме държите тук? Предупредих ви, мъжът ми ще се върне всеки момент.

— Откога сте омъжена, госпожо Бенинг?

— Не е ваша работа. Хайде, махайте се или наистина ще извикам полиция.

Гласът й не прозвуча убедително. Откакто й казах, че Луси е мъртва, силата й се стопи. Приличаше на сомнамбул, който се опитва да се събуди.

— Хайде, извикайте ги!

— Ох! — погледна ме с тъпа омраза, сякаш й се гадеше. — Прави, каквото искаш, само се махни от очите ми!

Гърдите й грееха през униформата като студени трепкащи луни. Минах покрай нея и излязох навън.