Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Лу Арчър (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Ivory Grin, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон(2011)
Корекция
hrUssI(2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2012)

Издание:

Рос Макдоналд. Усмивката на черепа

Американска. Първо издание.

ИК „Перо“, София, 1992

Редактор: Светлозар Жеков

ISBN: 954-448-007-2

История

  1. —Добавяне

Глава 9

Изкачих се по бетонната омаслена рампа до тротоара и застанах на края му, като се чудех сега какво да правя. Нямах нито клиент, нито следа, нито пари. Вече ме гризеше съжаление за стоте долара на Уна като язва на гладен стомах. Край мен се нижеше тълпата — приличаше на непрекъснато въртящ се калейдоскоп, в който не можех да открия никакъв смисъл.

Тълпата събота вечер. Фермери в джинси и карирани ризи, войници в униформа и момчета в якета се лутаха сами, по двойки или на групички сред жени от всички възрасти и цветове. Жени с шапки и груби лица дърпаха след себе си мъже в костюми. Собственици на ранчо във високи ботуши се облягаха на избелелите от слънцето си жени. Под премигващата жълта светлина на кръстовището дълги блестящи лимузини се бореха за пространство и време с камионетки и разни други таратайки. Колата ми все още беше в двора на мотел „Маунтвю“. Присъединих се към тълпата и се оставих да ме понесе на юг към шосето.

На ъгъла, над магазинче за цигари висеше знак за обществен телефон. Под него няколко мексиканчета стояха и наблюдаваха как се движи светът около тях. Бяха се подпрели в редица, на един крак като щъркели, а подгънатият им крак се опираше във витрината на магазинчето. Под джинсите им се виждаха флуоресцентни чорапи. На стената до тях напразно пишеше: „Моля, дръжте краката си върху тротоара“.

Измъкнах се от тълпата, преминах през магазинчето и влязох в телефонната кабина. Трима шофьори на такси играеха на зарове върху тезгяха. Намерих номера на доктор Самюъл Бенинг в телефонния указател и го набрах. На другия край на линията телефонът иззвъня двадесет пъти. Монетата ми падна в отвора за връщане с фанфарния звук на сребърни долари в игрален автомат.

Преди да стигна вратата, покрай витрината мина млада жена. Момчетата започнаха позната игра — това в края бутна другото и то почти се блъсна в жената. Задържа се обаче на крака и дръпна опашчицата на третото, което пък на свой ред удари четвъртото в корема. Те се запревиваха от престорен смях.

Разбутах ги. Жената погледна назад с презрение. Въпреки че бе сменила раираната си униформа с бяла блузка и бяла пола, познах лицето й. Беше закръглената черноока жена, която ме въведе в приемната на доктор Бенинг. Вратът започна да ме сърби там, където и преди ме бе ухапвала развратната богиня на случайността.

Жената продължи напред. Над закръглените й бедра се мяташе черната й конска опашка, привързана с червена панделка. Последвах я. Изпитах угризение — тя ми напомни за Луси, макар че бе пълна и тромава, а Луси — слаба и елегантна. Вървеше така, сякаш знаеше точно къде отива — към онази част на града, където за първи път видях Луси. Когато пресече улицата и влезе в ресторант „Томс“, угризението ми се засили.

Вътре за миг спря и се огледа, после тръгна към едно от задните сепарета. В него с гръб към вратата седеше мъж. Над ниската преграда се виждаше панамената му шапка. Той стана да я посрещне като закопчаваше сакото си от камилска вълна. По лицето му се изписа удоволствие, когато тя промуши бедра между масата и седалката. Като израз на най-голяма преданост, той си свали шапката и приглади перчема си с късите си бели пръсти. После седна срещу нея. Макс Хейс упражняваше чара си.

Приближих се до бара на лявата страна — всички сепарета отсреща бяха заети. Заведението бе пълно със съботни пиячи — войници и кресливи цветнокожи момичета, които изглеждаха твърде малки, за да са тук, жени на средна възраст с остри лица и накъдрени коси, възрастни мъже, които за стотен път се опитваха да се подмладят, проститутки с асфалтов поглед, които си изкарваха хляба от пияни работници, някои пришълци от горната част на града, които давеха себе си с надежда да се преродят. Зад бара едър грък, препасан с престилка, раздаваше с неизменна меланхолична усмивка гориво — течности, възбуждащи половото желание — и опиати.

Поръчах си малко уиски и го изпих на крак, като не изпусках от очи Хейс в огледалото на бара. Той целият се бе надвесил през масата към чернооката жена. Лицето й издаваше приятна изненада.

Сепарето зад тях се освободи и аз седнах там още преди да почистят масата. В залата бе шумно. Ревът на музикалния автомат заглушаваше разговорите на бара. Свих се в ъгъла и долепих ухо до преградата. На сантиметри зад тях Хейс казваше:

— Цял ден си мисля за теб, за твоите огромни красиви очи. Мечтая си за тези огромни красиви очи, etcetera[1], седя и си мечтая за тях. Знаеш ли какво значи etcetera, Флоси?

— Досещам се — тя се засмя, като че си правеше гаргара със сироп. — Голям майтапчия сте. Всъщност, аз не се казвам Флоси.

— Тогава Флори, няма значение. Ти си единственото момиче на света, поне за мен. Няма значение как се казваш. Ти си момиче за мен. Но сигурно имаш много приятели — Макс явно бе пил цял ден и бе достигнал момента, когато каквото и да кажеше, му звучеше като музика.

— Не, нямам. Но това не е ваша работа, господин Дезмънд. Аз дори не ви познавам добре — тя обаче познаваше играта.

— Ела от тази страна и ме опознай, малка Флори. Сладко име за сладко момиче. Някой казвал ли ти е, че устата ти прилича на цвете?

— Добре го давате, господин Дезмънд!

— Наричай ме Джулиън. И ела седни тук, но те предупреждавам, че не е безопасно. Когато съм близо до огромни красиви etcetera, искам да си отхапя от тях.

— Да не сте гладен? — чух шумолене и проскърцване и момичето се премести. — Всъщност, Джулиън, аз бих хапнала нещо.

— Аз пък ще изям теб — Макс снижи глас. — Но първо ще трябва да те поугоя. Искаш ли пържола и нещо за пиене? А след това, кой знае? Quien Sabe, нали така се казва?

— Аз говоря само английски — отговори тя троснато, след което пак се отпусна. — Добре ще ми дойде една пържола, Джулиън. Наистина сте много приятен мъж.

Хейс повика сервитьорката — мършава фръцла с къносана коса.

— Какво ще поръчате?

— Пържола за младата дама. Аз не съм гладен.

— Шери?

— Много сухо шери — рече Дезмънд-Хейс.

— Разбира се, много сухо — сервитьорката наклони глава на една страна и изстреля: — Може би го искате под формата на прах?

— Коктейл „Александър“ за мен — каза Флори.

— Давай, малката, позабавлявай се! — в гласа му обаче прозвуча съжаление. Явно не му плащаха за допълнителни разходи. — Всичко, което Флори пожелае!

В заведението влезе една жена и тръгна покрай сепаретата. Широкото й черно палто се развяваше от енергичните й движения и под него се показа бяла униформа. Тя не ме забеляза, но въпреки това аз се поизправих на мястото си. Спря до Хейс и Флори. Очите й святкаха от студеното й порцеланово лице.

— Здравейте, госпожо Бенинг. Мен ли търсите? — гласът на Флори бе притихнал.

— Не си си свършила работата. Ела веднага и си я свърши!

— Свърших си я, госпожо Бенинг. Направих всичко, което ми казахте.

— Противоречиш ли ми?

— Не, но днес е събота. Имам право на почивка. Не ми се случва често да се забавлявам.

— Едно е да се забавляваш, а съвсем друго е да разправяш личния ми живот на този любопитен мръсник.

— Това пък какво значи? — високо рече Хейс. — Моля ви, госпожо!

— Въобще не ми говорете! Хайде, Флори! — говореше тихо, но настойчиво.

— Надявам се, всичко е наред, госпожо! — остро се обади сервитьорката зад гърба й.

Госпожа Бенинг се обърна и я погледна. Не видях очите й, но сервитьорката бързо се дръпна назад и вдигна менюто, сякаш да се предпази с него. Хейс се изправи. Бе по-нисък от нея.

— Не зная коя сте, госпожо, но ще ви кажа само, че няма да позволя да тормозите приятелката ми! — воднистият му поглед срещна очите й и се отмести встрани.

Тя се наклони към него и каза тихо и равно:

— Знам кой сте. Забелязах, че наблюдавате нашата къща. Чух, че говорите по телефона с Флори. Предупреждавам ви — дръжте се далеч от нея и особено от мен!

— Флори може сама да избира приятелите си — Хейс играеше ролята на светски човек, но не за дълго. — А вас, госпожо Бенинг, ако наистина така се наричате, не бих ви докоснал. Не бих ви купил и за котешка храна!

— Няма и да можеш, дребосък такъв — изсмя му се в лицето тя. — А сега се скрий в дупката си. Само още веднъж да те видя, ще те смачкам като змия. Хайде, Флори!

Флори седеше с наведена глава — уплашена, но непреклонна. Госпожа Бенинг я хвана за ръката и я изправи на крака. Флори не оказа никаква съпротива. Като влачеше крака, тя последва госпожа Бенинг до вратата. Отвън чакаше такси. Докато изляза на улицата, то се бе изгубило сред движението.

Изпитах неприятното чувство, че историята се повтаря. То се засили, когато Хейс ме докосна. Той непрекъснато пипаше хората, сякаш да се увери, че и той принадлежи към този вид.

— Иди изпий малко змийска отрова — казах му аз.

Червеният нос се открояваше върху бледото му лице.

— Видях те тук в сепарето. Ти май ме изостави. Тъкмо се утешавах с това малко сладко мексиканско бонбонче.

— Искаше да кажеш, че го подпитваше.

— Подценяваш ме. Флори отдавна всичко ми разказа. Жените не могат да ми устоят. Чудя се какво точно ме прави неудържим! — устата му говореше, без да спира, явно така си връщаше доброто самомнение.

— Хайде, Макс, разказвай!

— Няма да стане, Арчър. Дадох ти възможност да се включиш, но ти не пожела да се занимаваш с мен. Сега аз не искам!

— Искаш да те убеждавам.

— Няма да стане! Само с пръст да ме докоснеш, ще викам — огледа самодоволно тълпата около нас, сякаш разчиташе тя да го защити.

— Не ме познаваш. Аз не използвам такива методи.

— Познавам те точно колкото трябва. Следобед ми върза тенекия.

— Забрави го! Каква е връзката с изчезналия в Аройо бийч?

— Я пак опитай! — облегна се на един стълб. — Защо да ти давам нещо срещу нищо? На мен никой никога не ми е дал нещо за нищо. Претрепвам се от работа! — изтри лицето си с изцапана с червило кърпичка.

— Не се опитвам нищо да ти взема, Макс.

— Лека нощ. Беше ми много приятно! — и той се обърна.

— Луси е мъртва — казах аз.

— Какво каза? — закова се на мястото си той.

— Прерязаха й гърлото днес следобед.

— Баламосваш ме.

— Иди в моргата и виж. И ако не искаш на мен да кажеш какво знаеш, кажи на ченгетата.

— Може и да им кажа! — очите му блестяха като осветени кафяви ахатчета. — Е, bon soir[2].

Отдалечи се, като се обърна назад няколко пъти. После се сля с пешеходците. Изпитах желание да го настигна и да изтръгна истината от него. Но бях казал, че не използвам подобни методи и държах на думата си.

Бележки

[1] И така нататък. — Б.пр.

[2] Лека нощ. — Б.пр.