Мерилин Бакстър
Южняшки огньове (5)

Четвърта глава

Дейна мразеше да вечеря сама. Надяваше се да се срещне със своята стара приятелка, но Ейприл не й се обади.

Без желание реши да посети новия ресторант в града, които беше й препоръчала мисис Балч. Пролетният въздух беше хладен и тя бе облякла широки копринени панталони и пуловер в подходящ цвят. Беше сигурна, че изглежда чудесно. „Не че това има някакво значение“ — помисли си с тъжна усмивка.

Сега отпиваше от виното, докато чакаше да й донесат салатата и печеното пиле, и разглеждаше обстановката. Погледът й се спря на една маса, на която седяха мъж и жена. Дейна забеляза първо жената, защото видът й беше впечатляващ — слаба, с фигура на манекен, с късо подстригана кестенява коса и лунички по носа. Но когато се вгледа по-внимателно в нея, видя, че е ядосана.

Дейна предположи, че мъжът с нея е предизвикал гнева й и насочи вниманието си към него. В този момент виждаше само профила му. Въпреки това той й се стори толкова познат, че тя потрепери от неудобство. Отмести поглед и лицето й изведнъж поруменя. Изпитваше не само неудобство, а и нещо друго. Нима го бе виждала някъде? Или я бе привлякъл по някакъв начин? Не, разбира се. И двете неща бяха невъзможни. Завъртя се на стола, за да види лицето му по-ясно. Чертите му бяха изваяни, а изразът така изтерзан, сякаш бе видял нещо ужасно. Въпреки това притежаваше някакъв особен суров чар. Но тя бе способна да устои на изключителната му привлекателност. Имаше достатъчно воля. Но защо, по дяволите, изпитваше чувството, че е виждала това лице и преди? Тя се завъртя още малко встрани и точно тогава ослепително сините му очи срещнаха нейните. Подскочи като ужилена. Списание „Тайм“. Мъжът, който я гледаше, бе самият доктор Грейнджър. От плът и кръв.

 

 

По дяволите, тя беше удивително създание — едно от най-прекрасните, които бе виждал, а той беше виждал доста.

Имаше поразителни сиви очи, гладки като порцелан страни и месеста, леко изпъкнала долна устна. Косите и бяха тъмни, почти черни и се спускаха небрежно по раменете й. Имаше строго изражение, но въпреки това лицето и бе очарователно. Привличаше го неудържимо — като буен огън, на който искаше да стопли ръцете си. Изпита желание да я види в цял ръст. Изглежда, бе висока и стройна, с изваяни форми. Червеникавият й пуловер с V-образно деколте подчертаваше едрия й стегнат бюст.

Той внезапно се смути. Сякаш бяха насочили срещу него смъртоносно оръжие. По дяволите! Само миг след като го бе обзело това смущение, погледът му срещна нейния за по-малко от секунда. Това го накара да се почувства още по-объркан. Той притвори очи, сякаш се бе опарил на този неустоим огън. Коя, по дяволите, е тази жена? Твърдо реши да разбере това.

— Не чу нищо от това, което казах, нали?

Янси се обърна към бившата си съпруга, която го гледаше строго и враждебно. Напоследък бе направил твърде много глупави постъпки за човек, който би трябвало добре да познава жените.

Дали и Мисти нямаше да му докара нови проблеми? Ако го направи, щеше да му бъде за урок. Кога най-сетне щеше да проумее, че не бива така лесно да се доверява на жените? Винаги говореха едно, а мислеха друго.

Мисти се бе обадила и беше настояла да вечерят заедно. Тонът й му се стори приятен. Хрумна му мисълта, че след като толкова дълго се бяха карали, може би сега отново биха могли да живеят като приятели.

Когато стигна до извода, че техният брак е голяма грешка и нямаше да просъществува дълго, той бе изпитал известно чувство на вина, понеже никога не бе я обичал. И тя го знаеше. Беше привлечен от нея, но за любов не можеше да става и дума — по дяволите, той дори не знаеше какво означава това и все още не бе разбрал.

Но тогава и тя не го обичаше; беше разбрал това още когато започна бракоразводното дело. Беше заявила ясно, че се е омъжила за него заради това, което представляваше в леглото, и заради изгледите, че скоро ще забогатее.

Сега, две години по-късно, те се виждаха рядко — по време на медицински семинари или случайно.

— Извинявай — промърмори той. — Наистина не те чух.

Тя прехапа тънките си устни.

— Изобщо не си се променил, знаеш ли?

— Защо? — отегчено попита Янси, въпреки че знаеше какво ще му отговори тя. По дяволите, това бе единствената вечер, в която не беше на работа, а той бе избрал да я прекара, слушайки мърморенето на бившата си жена.

— Все още си така самовлюбен и нагъл, какъвто си бил винаги, дори по-зле.

— По дяволите, Мисти!

Нервите му бяха обтегнати до крайност. Тя се усмихна.

— В леглото беше страхотен. Все още не съм срещнала друг толкова добър — усмивката й стана по-закачлива. — Някога и ти мислеше същото за мен.

— Нещата се промениха.

Изведнъж изразът на лицето й стана друг.

— Върви по дяволите, Янси! — каза тя със стиснати зъби.

— Извинявай, това беше неуместно.

— Много добре знаеш, че извинението ти не е искрено.

— Виж, Мисти…

Тя вдигна ръка.

— Не се опитвай да ме успокояваш. Не го умееше, когато бяхме женени, и сега не би успял. Освен това сега до себе си имам човек, който ме обича повече, отколкото себе си.

— Радвам се — отговори отегчено Янси.

— Предполагам, че ще се омъжа за него.

— И защо поиска да се видиш с мен? Пари за сватбата ли ти трябват?

Тя изсъска срещу него. В този миг изглеждаше способна да му извади очите. „За бога“, помисли си Янси. Какъв абсурд!

— Много скоро ще си изпатиш заради голямата уста и наглото си държане. Все пак ще отговоря на въпроса ти. Не, не ми трябват пари. Човекът, за когото възнамерявам да се омъжа, случайно ги има в изобилие.

— Това е много добре, защото аз нямам излишни.

— Не съм изненадана. Навярно тази прословута болница, с която искаш да се сдобиеш, поглъща всичко, което изкарваш. Когато я построят, великият доктор Грейнджър ще стане безсмъртен.

— Не чувстваш ли, че трябва да престанеш? Открай време си такава. Нещастното копеле, което иска да се събере с теб, е направо за оплакване.

— Ти си за оплакване.

— Ако не престанеш да ме разиграваш и не ми кажеш най-после за какво ме повика, ще си тръгна.

Мисти остана с поглед, прикован в него, няколко мига, като че ли се чудеше какви да бъдат следващите й думи. Но когато най-сетне заговори, тонът й бе уверен:

— Скоро чух новината.

— Каква новина?

— Не се прави на глупак.

Янси сви рамене.

— За Нобеловата награда. Това е новината, за която говоря.

Той се засмя, но насила:

— Сигурно не смяташ, че имам шансове.

— Напротив, мисля, че имаш, с твоя инат и късмет.

— Бъди спокойна. Няма да стане.

— Ами ако стане?

Янси отново сви рамене:

— Тогава ще бъда едно щастливо копеле.

— Ами аз?

Той повдигна веждите си.

— Ти ли?

— Би трябвало да ми се полагат част от парите и славата.

Янси бе така смаян, че не можа да каже нищо. Гледаше я втренчено и се усмихваше едва забележимо.

— Да ти призная, Мисти, по куражлия си от доста мъже, които познавам.

— Благодаря.

— Няма за какво.

— Е, да се върнем на въпроса за моя принос.

Янси се наведе напред.

— Това, което съм постигнал в областта на лечението на стерилитета, съм го постигнал сам и ти много добре го знаеш.

— Не е вярно! Помогнах ти с някои много важни изследвания — тонът, с който изрече тези думи, бе също толкова уверен, колкото и изразът на лицето й. — Искам само това, което безспорно ми се полага. Няма да отстъпя.

Янси се усмихна ехидно.

— Хората, попаднали в ада, също искат студена вода, но никога не я получават.

— Ще видим. Да не кажеш, че не съм те предупредила.

— Ти помогна, признавам. Но първоначалният замисъл не беше твой. Така че сега аз те предупреждавам, че ако спечеля, в което много се съмнявам, не възнамерявам да деля печалбата с теб или с когото и да било.

Мисти се изправи в целия си ръст, който бе около метър и седемдесет, след това се наведе и прошепна на ухото му:

— Не бъди толкова сигурен.

Преди да успее да й отговори, тя се обърна и излезе от ресторанта.

— По дяволите! — измърмори Янси, повдигна чашата и отпи голяма глътка перие. В моменти като този му се искаше да пийне „Роял Краун“, но това за него бе минало. Сега за нищо на света не би посмял да посегне към алкохола.

Не знаеше колко време бе прекарал в размишления за разговора с бившата си жена, но това нямаше значение. Проблемът беше, че тя знаеше прекалено много за него. Потъна в още по-дълбок размисъл. Едва когато сервитьорът го попита дали ще поръча друго питие, изведнъж се опомни и осъзна къде се намира.

По дяволите, тази Мисти само се прави на интересна! Той знаеше, че не би се опитала да изпълни заканата си. Но ако се опиташе да го окаля, той нямаше друг избор, освен да й отвърне със същото. И тя самата имаше доста тайни, които не би искала да се разчуят.

Дявол да я вземе! Каквито и заплахи да му отправяше, не си струваше да се притеснява заради тях. Беше работила с него и наистина му бе помогнала, не можеше да го отрече. Но идеите, които бяха в основата на неговите изследвания, са си лично негови. И все пак трябваше да си има едно наум. На жена, която се бе почувствала измамена, би могло да й хрумне какво ли не. Беше получил този урок от Вайда Лу.

Погледът на Янси отново се спря на привлекателната жена, която все още седеше срещу него. Сега забеляза и нещо друго. Изглеждаше толкова самотна, колкото той бе потиснат.

„Защо пък не?“ — запита се той. Нима щеше да позволи на Мисти да му провали цялата вечер?

Отмести стола си назад, стана и тръгна към нейната маса.

Той забеляза, че над сивите й очи се спускаха гъсти мигли. Отблизо изглеждаше още по-прелестна.

— Направи ми впечатление, че сте сама. Бихте ли пийнали едно кафе с мен?

Тя се усмихна така равнодушно, сякаш тази проява на внимание й бе неприятна.

— Ами приятелката ви? Как би реагирала?

Господи, колко прекрасен бе гласът й! Имаше приятен дрезгав тембър — като този на Катлийн Търнър. Той отново се почувства раздразнен.

— Първо, тя не ми е приятелка — отговори припряно. — Тя е бившата ми жена и освен това няма да се върне.

Дейна се усмихна, този път искрено.

— Щом казвате.

— Не ви лъжа.

Помълчаха няколко мига, докато накрая той каза:

— Е?

— Заповядайте на моята маса, доктор Грейнджър.

Беше удивен.

— Боя се, че нямам честта да ви познавам — каза.

— Дейна Байвънс.

Той седна, без да й подаде ръка, може би защото тя не му подаде своята. Жалко, така би искал да я докосне.

— Откъде разбрахте кой съм?

— Лесно беше. Всички в града са чували за скандалния доктор Грейнджър.

Очите му светнаха за миг.

— Охо, ако е така, значи съм загазил.

— Поне си го признавате — каза тя и се засмя.

В смеха й имаше нещо адски съблазнително, което не би могло да му убегне. Коя ли беше тази жена?

— И вие ли сте жителка на нашия красив град?

— Не — каза тя и докосна с ръка долната си устна. — Всъщност съм журналистка.

Той почти не обърна внимание на думите й, защото бе изцяло погълнат от тъмните й коси.

— Значи сте дошли тук, за да пишете статия?

— Точно така.

— Харесвате ли работата си, госпожице Байвънс?

— А вие, доктор Грейнджър?

Той се засмя. Колко бе проницателна! Веднага бе доловила укора в гласа му. Към тях се приближи сервитьорът.

— Извинете, че ви прекъсвам, докторе — с виновно изражение той подаде на Янси безжичен телефон.

По дяволите!

— Грейнджър е на телефона — той помълча няколко мига, за да чуе това, което му казваха, и изведнъж почувства, че го свива стомахът. — Сега ли? — попита. — В клиниката?

Замълча за още миг и каза:

— Добре. Тръгвам веднага.

След като върна телефона на нетърпеливия сервитьор, Янси отново се обърна към Дейна. Тя се усмихна.

— Трябва да тръгвам.

Усмивката й го накара да изпита още по-голямо съжаление, че се налагаше да я остави. Точно сега ли намери да го търси тази пациентка? Не би могъл да й откаже среща, за него работата винаги беше на първо място. Още веднъж го обзе съжаление, понеже му се струваше, че с тази жена биха могли да прекарат доста приятна вечер.

— Да, трябва да тръгвам — бавно каза той. — В офиса ме чака една важна клечка.

Тя кимна, протегна ръка и взе чантата си.

— Най-добре и аз да тръгвам. Може би ще се видим отново.

— Кога?

Очите им се срещнаха.

Тя отмести поглед от него за миг, след това каза:

— Скоро.

— Кога мога да се свържа с вас? — настойчиво попита Грейнджър.

— Аз ще ви се обадя.

По тялото му премина странна тръпка, породена и от вълнение, и от негодувание. Какво ставаше с него? По дяволите, не би могъл да си позволи отново да се обвърже с жена, независимо колко силно я желаеше.

— Хайде — каза той и в думите му прозвуча гневът, който чувстваше у себе си. — Ще ви изпратя до колата ви.

Докато вървяха към автомобила й в ясната вечер, никой от двамата не проговори. Но той дори не усещаше приятния вечерен хлад, вдъхваше аромата на нейния парфюм и наблюдаваше как спортните панталони подчертават формата на бедрата й, които се поклащаха, докато вървеше.

Притежаваше неповторим сексапил, но той би се заклел, че самата тя не го осъзнава.

На всяка цена трябва да я види отново. В нея имаше нещо… нещо различно.

Изведнъж тя се спря, вдигна глава и го погледна. Той не бе забелязал това и неволно се блъсна в нея. Смути се и остана неподвижен за миг, навярно защото гърдите й се бяха допрели до него. Господи!

Прочисти гласа си и тъкмо се канеше да се извини, когато очите им се срещнаха. Този път никой от двамата не се извърна. Той сякаш онемя. Мислеше единствено за допира на твърдите зърна на гърдите й и за въздействието, което бе имал този допир върху тялото му. Питаше се дали тя бе доловила неговата възбуда.

— А… съжалявам — тихо каза той накрая, като все още не откъсваше поглед от очите й.

Дейна отвори уста, сякаш за да каже нещо. Когато видя блясъка на влажните й устни под лунната светлина, той се почувства засрамен и объркан. По дяволите, не знаеше какво бе станало с него, какво бе предизвикало тази реакция, не го и интересуваше. Просто не успя да овладее първичния си инстинкт.

Един внезапен порив, силен като електрически ток, го накара да я притегли към себе си и да впие устни в нейните.

Тя остана вцепенена за миг, което само го подтикна да я притегли още по-близо. Сега гърдите й бяха силно притиснати до него и вече не бе в състояние да обуздае своята страст.

Прокара език по устните й и чу нейния сподавен стон. Явно тази дързост я бе изплашила. Тя рязко наведе глава назад и го отблъсна от себе си, а очите й добиха смаян израз. Неспокойното им дишане се смеси с шума на силния вятър.

— Никога не съм бил така невъздържан — опита се да обясни той. Сам недоумяваше какво се бе случило. — Аз… — не каза нито дума повече. Истината бе, че не знаеше какво би могъл да каже. Тя се обърна и отвори вратата на автомобила си, но преди това той успя да забележи, че ръката й трепереше. Той я обхвана с дланта си. — Кога ще се видим отново?

Гласът му бе нисък и плътен.

Тя вдигна очи, срещна погледа му и каза:

— Ще се обадя.

Той стоеше там, загубил ума и дума, а знаеше, че вече трябваше да е в клиниката.

Не помръдна оттам, докато задните светлини на колата й не се загубиха в тъмнината.