Мерилин Бакстър
Южняшки огньове (46)

Четиридесет и пета глава

Дейна се обърна рязко и по гърба й премина хладна тръпка. Тя примигна, за да разсее сълзите си; точно тогава долови странното, почти смаяно изражение на майка си.

— Извинявай — каза Дейна, замълча и отново изпита познатото неприятно чувство.

— За какво е тази излишна учтивост? — попита Вайда Лу ядосано. — Чу ме. Янси е мой.

Тя присви очи и устните й се разтегнаха във възможно най-широката усмивка. Това накара Дейна отново да потръпне.

— Имаш го.

— Лъжкиня!

Дейна отмести поглед и попита:

— Какво искаш?

Направи усилие в гласа й да не прозвучи нотка на страх. Вайда Лу се засмя:

— Току-що ти казах — Янси.

— И аз ти казах, че е изцяло твой. Сега, след като уредихме този въпрос, ще изляза от стаята ти.

— Не, няма да стане.

Дейна се спря. Не толкова думите на Вайда Лу, а начинът, по който ги каза, привлече вниманието й. Зад тези толкова невинни думи се криеше жестока заплаха.

— Виж, ако очакваш да ти кажа, че съжалявам…

— Съжаляваш ли? — прекъсна я Вайда Лу. — Щом съжаляваш, добре — погледът й, изпълнен с гореща ненавист и отвращение, сякаш опари Дейна. — Жалко, че навремето не успях да те пречукам с онази палка за мухи.

Дейна пребледня и почувства парене в стомаха. Не го показа. Въпреки че Вайда Лу явно бе загубила самообладание, Дейна не се предаде.

— Е, не си успяла и ще трябва да се примириш с това — Дейна се изправи. — Всяка вечер, щом си легнех, сънувах кошмари, в които виждах теб, и бях толкова ужасена, че плачех като бебе.

— И единственият начин да те накарам да млъкнеш беше да изпратя приятеля си в твоята стая.

Тонът на Вайда Лу бе равнодушен, сякаш говореше за нещо незначително. Ако някога Дейна бе изпитвала желание да нанесе на някого физически удар, то това беше в този момент. Но Вайда Лу искаше да го направи и тя нямаше да й достави това удоволствие, нито пък щеше да отстъпи.

— Когато пораснах — продължи Дейна, — тези кошмари продължиха да ме измъчват — тя замълча и се приближи. — Но никога вече. Ти си една окаяна старица и преследваш млад мъж, който не дава пукната пара за теб. Всъщност достойна си за съжаление.

— Малка кучка! Никой не би се отървал безнаказано, ако ми държи такъв тон, най-малко пък ти. Ще…

Точно в този момент Дейна забеляза нещо.

— О не!

Тези думи накараха Вайда Лу да застине. Тя проследи погледа на Дейна и рязко се обърна.

— Ти си била — прошепна Дейна с нескрит ужас. — Ти си убила Шелби Тримейн!

Преспапието. Предполагаемото оръжие, с което бе извършено престъплението. Стоеше на бюрото на Вайда Лу, сякаш бе трофей, с който се гордееше и желаеше да пази на видно място.

Вайда Лу сви рамене:

— Онова копеле си го изпроси. Нали знаеш, не искаше да ни продаде земята.

Тя сякаш говореше на себе си — като обезумяла, и Дейна долови това. Тогава Вайда Лу наведе рязко глава назад и се изсмя студено.

Но когато отново погледна Дейна, смехът й пресекна. На лицето й се изписа злоба.

— Искаш ли да узнаеш другата причина, заради която му пръснах черепа?

— За бога, Вайда Лу, ти имаш нужда от помощ! — страхът на Дейна нарасна, когато мина покрай майка си, за да стигне до вратата.

— Той ми даде пари за аборт, но аз го измамих. Не го направих.

— Ти бълнуваш — каза Дейна и направи отчаяно усилие да излезе от стаята.

— И спечелих от това — продължи Вайда Лу с тих глас, сякаш Дейна не бе казала и дума. — Заплаших го, че ще заведа дело за бащинство и той ми плати сто хилядарки.

Дейна прекрачи заднишком прага и тръгна към стълбите. Вайда Лу изкрещя след нея:

— Но те скоро свършиха и ми потрябваха още. Тогава отидох при него с теб, неговото изродче…

Дейна застина.

— Какво каза?

Гласът й бе тих, почти като шепот.

— Казах, че ти си отроче на Шелби. Той беше твоят баща. И щом ме видя, копелето ме преби от бой и ми каза, че ако още веднъж те заведа там, ще съжалявам още повече.

— Той знаеше ли коя… коя съм?

Дейна едва успя да процеди тези думи през безкръвните си устни.

— Разбра всичко, защото беше наел частен детектив. Точно тогава отново ме заплаши. Не можех да му позволя това. Трябваше да го унищожа, преди той да унищожи мен.

„Не припадай! Нямаш право да припадаш!“ — каза си Дейна и се хвана здраво за парапета за опора. За миг й се зави свят, но съзнанието й издържа.

Не! Ако Шелби беше неин баща, значи Руни…

— Руни! — извика Дейна. — Ти се опита да ме накараш да се омъжа за своя полубрат! Как посмя…

Тя не можа да продължи. Усети, че й прилошава.

— Точно така, скъпа. Не можех да измисля по-сладко отмъщение, отколкото да омърся ценната синя кръв на рода му — на лицето й отново се появи зла усмивка. — Когато спя с любовника си, често щях да си мисля какво ли изродче ще изфабрикувате с Руни.

— За бога, ти си полудяла! Ще те издам, за да не нараняваш повече…

— Няма да направиш нищо подобно, кучко!

Вайда Лу сграбчи ръката на Дейна, която се опита да се освободи.

— Пусни ме!

— За нищо на света!

В отчаянието си Дейна вдигна ръка, за да удари майка си, но не успя.

Щом Вайда Лу разбра, че ще последва удар, изсъска:

— О, не, няма да стане!

И блъсна Дейна.

Дейна изпищя, щом тялото й се търкулна по стълбите. Агонията свърши, когато стигна до долния етаж. „Бебето ми!“

 

 

„По дяволите! Не могат ли да ме оставят на мира?“ — запита се Янси, докато гледаше как Броуди се отправя през градината към него.

— Ей, размърдай сърдития си задник и ела тук. Хората настояват да произнесеш реч.

— Няма да стане.

Броуди се спря до него и се облегна на едно дърво.

— Защо?

— Виж, това не е по моята част. Просто им кажи, че съм в скапано настроение.

— Ти вечно си вкиснат — тонът на Броуди беше строг. — Но се надявах, че сега, когато спечелихме земята, ще живнеш.

— Няма да произнеса никаква реч.

— Добре. Не мисля, че някой се надяваше на това.

За миг замълчаха и се чу свиренето на щурците и вятъра сред дърветата.

— Искаш ли да ми кажеш какво те мъчи?

— Не.

— Преди малко те видях да излизаш навън с Дейна Байвънс.

— Е, и?

— Тя ли те разстрои така или нещо друго?

— Може би.

— Страхотно. Ти я дразниш, а тя ще напише критична статия за теб и болницата.

Янси не каза нищо. Какво можеше да каже? Статията наистина би го унищожила. Но не можеше да сподели с Броуди защо, не и в този тържествен момент, а може би и никога. Скоро щеше да разбере, че с кариерата му на главен хирург е свършено.

Но не винеше никого. Заслужаваше това, което щеше да го сполети. С бягството си онази нощ и признанието пред бившата си жена сам бе подписал присъдата си. Беше загубил Дейна и в този момент не можеше да мисли за нищо друго.

— Виж, стари приятелю — каза Броуди най-сетне. — Оставям те да се самосъжаляваш. Може би ще поговорим утре.

— Може би.

Янси проследи с поглед Броуди, които се отдалечи, а след това отново потъна в мрачните си мисли. Сега можеше да направи това, за което си бе мечтал по-рано: просто да изчезне в нощта. Нямаше да липсва на никого, освен на Вайда Лу. Всъщност може би и тя нямаше да съжалява за отсъствието му. Може би най-сетне се бе отървал от нея, като беше й изкрещял да го остави на мира.

Не знаеше как би могъл да се изрази по-ясно. Но светлините и шумът от къщата отново привлякоха вниманието му. Дейна все още беше там вътре.

Трябваше да я види за последен път.

Той изруга и тръгна към къщата. Щом влезе, Янси си проправи път сред няколко гости, които се смееха, и потърси с поглед Дейна.

Стигна до фоайето и точно в този миг долови шума. В първия миг не можа да определи какво беше. Тогава чу ужасния писък. Обърна се рязко и погледна към стълбите.

— Не! — извика той.

Беше твърде късно; всичко стана толкова бързо. Преди да успее да помръдне, тялото на Дейна се строполи в краката му.

След миг бяха заобиколени от други хора. Янси не обърна внимание на писъците и въздишките им и се наведе над Дейна, която лежеше там, бледа като восък.

— О, Господи, не, моля те! — прошепна той, докосна шията й и провери пулса. Слава богу, все още дишаше!

— Обадете се на 911! — извика някой зад гърба му.

— Дейна, чуваш ли ме?

Янси усети, че в гласа му прозвуча умолителна нотка и уплаха, въпреки да знаеше като лекар, че не бива да губи спокойствие.

— За бога, Янси! — каза Броуди и коленичи до него. — Какво, по дяволите…

— Падна по тези проклети стълби! — каза Янси. Но не сподели, че с крайчеца на окото си бе зърнал Вайда Лу.

— Господи! — измърмори Броуди.

— Дейна! — Янси се надвеси над нея и докосна лицето й. — Чуваш ли ме?

Клепачите й помръднаха.

Янси вдигна глава и преглътна сълзите на благодарност. Отново прокара ръце по тялото й и внимателно провери дали има счупени кости. Точно тогава забеляза нещо.

Кръв! Между краката й се бе образувала локва.

Къде беше проклетата линейка! Янси направи усилие да запази самообладание и прошепна:

— Дръж се, помощта идва.

Дейна отново отвори очи. Стисна ризата му. Той се наведе по-ниско.

— Шшт, не се опитвай да говориш.

Янси почувства, че сърцето му ще се пръсне. Ако умре…

— Моля те.

Дейна отново се вкопчи в ризата му.

— За какво ме молиш, любов моя? — той притисна ръката й до гърдите си.

Тя облиза устни, сякаш се опитваше да ги навлажни достатъчно, за да заговори.

— Спаси нашето бебе.

„Нашето бебе!“ Янси загуби и ума, и дума. Бебе? Неговото бебе? Тяхното бебе? Тя носеше дете? Мисълта бе толкова шокираща, че не можеше да я приеме.

Реалността му бе подготвила отмъщение. Допреди няколко мига се страхуваше само за нейния живот. Сега мислеше и за двамата. Ако тя оживее, но загуби детето…

Сега не биваше да мисли нищо за това, нито за своята вина. Но не можеше да освободи съзнанието си. Щеше ли да се случи това, ако не беше спал с Вайда Лу? Дали Вайда Лу не бе я блъснала заради него?

— Линейката е тук, Янси! — каза Броуди. — Направете път. Позволете им да минат!

— И ти, и бебето ще се оправите — прошепна Янси така, че само тя да го чуе. — Обещавам!

Тръгна след количката, като се молеше да успее да изпълни обещанието си.