Мерилин Бакстър
Южняшки огньове (44)

Четиридесет и трета глава

— Мамка му!

— Какво има, скъпи?

Нютън Андерсън изгледа нервно жената, която лежеше до него. Мислеше, че е заспала дълбоко, след като се бе държал с нея безмилостно през цялата нощ. Явно неволният му изблик беше прозвучал по-силно, отколкото бе имал намерение да го изрече.

— Нищо. Заспивай… или по-добре си разкарай задника оттук.

— Не го мислиш наистина.

Тя протегна ръка, зарови пръсти в космите на гърдите му и ги плъзна надолу. В мига, в който го докосна по най-чувствителното място, той се възбуди. Рязко отмести ръката й. Тялото му явно не бе й се наситило, но умът му бе на друго мнение. Трябваше да мисли.

— Изчезвай! — каза той и думите му сякаш отекнаха. — Веднага.

Въпреки че умът не бе сред най-ценните й качества, грубата нотка в гласа му не й убягна. Тя го погледна сърдито, а след това бързо стана и нахлузи дрехите си.

— Защо си толкова лош с мен?

Глезеният й тон подразни нервите на Нютън.

— Затваряй си устата, по дяволите, и изчезвай, преди да съм изритал пухкавия ти задник навън! Не се шегувам.

Тя му хвърли още един гневен поглед и бързо излезе от спалнята. Той чу как вратата се затвори след нея и въздъхна облекчено. Можеше да има колкото любовници си поискаше. Не го интересуваше дали някога ще я види отново.

Това, с което бе заето съзнанието му, беше фактът, че нямаше да получи терена в Шарлътсвил. С треперещи пръсти извади цигара от кутията на нощното шкафче.

След като вдъхна дълбоко от дима няколко пъти, се почувства по-спокоен. Изпуши цигарата и след това смачка угарката в пепелника. По всичко личеше, че най-гениалният му план е рухнал. Мислеше, че със съюзниците му бяха предвидили всички вероятности и този чудесен терен им бе и кърпа вързан.

Защо, по дяволите, трябваше някой да пречука стария Тримейн? Нют все още не можеше да повярва. А що се отнася до това кой и защо го бе извършил, вече нямаше значение. Важното сега бе да измисли друг начин да получи земята. Онова страхливо копеле се бе разтреперило, щом го бяха притиснали, и беше признало, че е взело подкуп. Все пак Грийн не се бе отървал безнаказано след своята измяна. Сам беше се погрижил за това.

— Искам да получа обратно всеки цент, който съм ти платил — беше му казал Нют по телефона.

— Но… нямам толкова. Използвах парите, за да платя дълговете на майка си.

— Не ме интересува дали си ги изял или не, искам ги обратно.

— Моля ви, мистър Андерсън…

— Престани с проклетото си хленчене и просто ми прати парите или ще съжаляваш.

След това бе затворил телефона. Два дни по-късно беше получил парите.

Но Грийн не беше единствената пречка за осъществяването на плана му. Онази нахална кучка от вестника беше разкрила, че обвинението е скалъпено.

Осуетяването на плана му започна, когато тя бе видяла адвоката му да разговаря с единия от свидетелите.

Или Дейна Байвънс бе надушила нещо още преди това, или просто беше имала късмет. Както и да е, тя беше нанесла първия удар, а арсеналът на Руни Тримейн ги бе разбил окончателно.

Сега, поне както изглеждаше, доктор Янси Грейнджър беше реабилитиран пред комитета и обществото. Проектът отново имаше идеални шансове. Руни бе споделил, че добрият доктор се кани да заведе дело срещу него.

„Нека да го заведе“ — каза си Нют. Той щеше да го разбие в съда или да си уредят сметките по друг начин. И в двата случая историята, чийто край изглеждаше толкова очевиден, щеше да предизвика истински хаос.

— Мамка му! — измърмори той отново. Нют извади друга цигара, но веднага я хвърли на пода. Нямаше нужда от никотин; трябваше му чудо.

Но може би не всичко бе загубено. Може би това чудо щеше да стане, ако адвокатът му успееше да използва по най-добрия начин информацията, която бяха разкрили. Нямаше да бърза да се радва, докато сделката не се осъществи.

„Все пак семейство Тримейн би трябвало да са луди, за да не приемат предложението ми“ — помисли си Нют, отмести чаршафа и се отправи към барплота. Но нито Руни Тримейн, нито майка му изпитваха особена симпатия към него и затова изгледите не бяха добри.

След като си наля солидно количество бърбън, той се наведе назад и го изгълта на един дъх. После се хвана за бюфета, понеже цялото му тяло сякаш пламна. Но след няколко мига се овладя и се почувства спокоен.

Пиенето беше като секса: действаше му като еликсир за подмладяване. Отново бе готов за битка, макар да знаеше, че Руни Тримейн не е глупав. След това отново го обзе безпокойство, което пропъди новосъбудения му ентусиазъм. Руни Тримейн беше истински аристократ, също като баща си. Но той нямаше да допусне потеклото им да се окаже пречка за него.

За всеки случай и за собствено удоволствие Нют бе наредил на адвоката си да направи предложението два пъти. Кой нормален човек би се отказал от подобна сума? Освен това неговите източници го бяха осведомили, че Анна-Бет Тримейн се чувствала толкова изнервена, че отстъпила правото за вземане на решение на своя наследник.

Нют се надяваше, че Руни прилича на баща си и по отношението си към всемогъщия долар. Той погледна часовника си. Неговият адвокат се бе свързал с Руни и трябваше да се обади всеки момент. Като че ли бе прочел мислите му, защото точно тогава телефонът иззвъня. Той вдигна на втория път. „Дано е за добро.“

 

 

Бебе!

Тя щеше да има бебе. Дете от Янси.

От разговора на Дейна с доктора бяха минали два дни. Животът й отново се бе объркал. В първия миг бе твърде смаяна, за да приеме факта. После постепенно осъзна какво означаваше това.

„Единственият начин да разбереш дали можеш да забременееш с да опиташ.“ Спомни си думите на Янси, сякаш току-що й ги бе прошепнал. Тя се бе засмяла и го бе уверила, че няма да се случи скоро.

Познати думи.

Новината я бе разтърсила, но тя не съжаляваше. Искаше това дете, въпреки че бе от Янси. „Господи, колко странно развитие на събитията“ — помисли си Дейна, докато подреждаше багажа си. Седна на ръба на леглото. Цялата история беше невероятно странна. Мъжът, когото смяташе виновен за смъртта на първото й дете, сега й бе дарил второ.

Дейна поглади още плоския си корем и очите й се напълниха със сълзи. Янси никога нямаше да разбере за това дете. Той не заслужаваше да знае. Това, което заслужаваше, беше всички да узнаят кой е всъщност. Вече беше разговаряла с Уейд Лейнджли от „Исиус“ и му бе казала, че нейната статия е почти готова. Беше му обещала наистина да бъде сензационна.

— Нещо ми подсказва, че няма да ни разочароваш.

Тези думи почти я накараха да повярва, че ще получи работата. Ако й бе минало през ум, че е възможно да не я получи, би изпаднала в паника. Не се надяваше на ничия подкрепа, освен тази на Руни, но за нищо на света не би му казала, че носи дете от друг мъж.

След смъртта на баща му с Руни се виждаха често. Смъртта на Шелби го бе разтърсила дълбоко.

Внезапно осъзнала, че времето лети, Дейна бързо се облече. Ако искаше да стигне в Шарлътсвил, преди да се стъмни, най-добре бе вече да тръгва.

Тъкмо развързваше пеньоара си, когато на вратата се позвъни. Тя настръхна, защото веднага си помисли най-лошото. Всеки път, когато някой позвънеше, се страхуваше, че би могъл да е Янси. Сигурно бе разбрал, че тя желае да изчезне от живота му и е решил да я остави на мира.

Мина през хола и отиде до вратата.

— Кой е?

— Руни.

Почувства внезапно облекчение.

— Надявам се да ме извиниш за неочакваното посещение — каза той, когато тя направи крачка встрани и го покани с жест да влезе.

— Разбира се, въпреки че тъкмо се канех да тръгвам — посочи към дивана. — Но за теб винаги съм готова да отделя няколко минути.

Тя се усмихна, като се надяваше това да го успокои.

Не се получи. Изражението на Руни остана унило. Дейна отново изпита съчувствие към него. Беше отслабнал и по лицето му се бяха появили нови бръчки.

— Имаш нужда да поговориш с някого, нали? — каза тя и го проследи с поглед, докато той седна на дивана.

— Ужасно, но не искам да те задържам. Къде отиваш, ако не е тайна?

— В Шарлътсвил — тя седна до него.

— Няма да ми повярваш, но това е една от причините да се отбия. Щях да ти предложа да пътуваме заедно.

— Защо? Искам да кажа…

Руни стана и пъхна ръце дълбоко в джобовете на елегантния си костюм.

— Тази вечер Вайда Лу организира прием.

Дейна въздъхна.

— И ти ще ходиш?

— Още не са доказали, че тя е убила баща ми. Има желязно алиби, което дори Феърчайлд не е успял да обори.

— Нима й вярваш?

— А ти?

Дейна отмести поглед встрани.

— Няма значение на какво вярвам аз.

— Е, полицията все още я държи под око. Детектив Феърчайлд ми каза.

— Разбра ли как точно е убит Шелби? — гласът на Дейна бе тих.

Руни отново седна и устните му станаха напълно бледи.

— Удар по главата. Смятат, че оръжието на престъплението е било онова преспапие, което държеше на бюрото си.

Дейна добре си спомняше преспапието, защото името и номерът на Нютън Андерсън бяха затиснати с него, когато тя бе нахълтала в кабинета на Шелби.

— Това е единственото нещо, което установихме, че липсва — той поклати глава. — Страхотно оръжие.

Дейна сграбчи ръката му.

— Съжалявам за всичко, което ти се случи. Иска ми се да можех да сторя нещо.

— Можеш. Можеш да дойдеш с мен на празненството на Вайда Лу.

„Какво ли празнува — годежа си с Янси?“ При тази мисъл тя потръпна и наведе глава.

— Дейна.

Тя отново вдигна поглед към него.

— Съжалявам, Руни, но не мога да дойда.

— Продадох земята на комитета.

— А, значи това е поводът за празненството.

Дейна се досети, че Янси и Вайда Лу сигурно бяха в еуфория, след като са получили това, което искаха.

— Мисля, че Вайда Лу ще преодолее всички пречки.

— Сигурна съм, че най-накрая баща ти щеше да вземе решение в полза на болницата.

— А аз не съм — Руни замълча за миг. — Татко е бил пред фалит.

Дейна отвори уста, но не можа да каже нищо.

— И аз самият в първия момент онемях. Открих, че е направил няколко необмислени инвестиции, но подправил счетоводните книги, за да не разбере никой.

— Боже мой, това е шокиращо!

— Сигурно разбираш, че всички приказки, че искал да ме вкара в политиката, са били вятър и мъгла — Руни присви устни. — Парите от увеселителния парк са му били необходими да спаси собствения си задник.

— Ето защо ти би трябвало да вземеш парите.

— Не и от онази отрепка Андерсън — не и след това, което стори срещу Янси и болницата. Все пак и аз си имам гордост.

— Ами Андерсън знае ли, че е загубил сделката?

Руни се усмихна искрено.

— О, разбира се, че знае. Вчера казах на адвоката му, а след това вдигнах слушалката и позвъних на комитета, за да се подготвят за подпечатването на договора.

— Ами майка ти?

— И тя ще получи своя дял; ще се погрижа за това.

— Радвам се, че най-сетне се чувстваш с чиста съвест, Руни. Но все пак не мога да дойда с теб.

— Моля те, Дейна. И на мен не ми се ходи, но чувствам, че трябва. Броуди Калхоун ми каза, че ще ми връчат някакъв подарък — като че ли ми пука. Но не ми се ходи сам.

— Руни…

— Моля те!

— Ти не разбираш — Дейна въздъхна: — Бременна съм.

Мълчание. След това той изпухтя толкова шумно, че стените едва не затрепериха.

— От…

— Да, от Янси.

— А той знае ли?

— Не.

— Ще му кажеш ли?

— Не.

— Тогава ще се омъжиш ли за мен?

Дейна стисна силно ръката му.

— О, Руни, това е най-прекрасното нещо, което би могъл да ми кажеш, истински венец на нашето приятелство, но не бих ти причинила подобно нещо.

— Аз нямам нищо против.

— Но аз имам. Ти заслужаваш много повече от моите трохи. Той трепна.

— Добре, Дейна. Уважавам решението ти. Сега разбирам защо не искаш да дойдеш.

„А защо не?“ — запита се Дейна и умът й заработи трескаво. Връщаше се в Шарлътсвил с единствената цел да се изправи срещу Янси, нали? Това би могло да стане и на тържеството.

— Добре.

— Кое е добре?

Руни изглеждаше объркан.

— Промених решението си. Ще дойда. Налей си нещо за пиене, докато се облека.

Тридесет минути по-късно тя се огледа в огледалото и това, което видя, й хареса. Отиде до вратата и се спря. Правилно ли бе решението й? Да. Абсолютно.

Тя бързо се върна до бюрото си.