Мерилин Бакстър
Южняшки огньове (37)

Тридесет и шеста глава

Тиктакането на часовника в съзнанието на Дейна вече бе престанало, но все пак тя се чувстваше напрегната. Подозираше, че желанието час по-скоро да приключи и преди всички други да бъде готова със сензационния материал се дължи на естеството на работата. Всеки журналист от нейната класа трябваше да спазва срокове, поставени от работодателите или от самия себе си.

Освен това, тя нямаше търпение да узнае дали ще получи работата в „Исиус“, което щеше да бъде решено едва след като завърши и предаде този материал. Чувстваше се уверена в способностите си, но не можеше да бъде напълно сигурна какво ще стане.

Все пак това не беше единствената причина за нейната напрегнатост. Не беше забравила за онази змия Албърт Рамзи въпреки че й се искаше да вярва, че Янси го е накарал да се върне обратно в леговището си, от което беше излязъл. Ала докато работеше, не преставаше да бъде нащрек.

Но най-много се тревожеше за Янси, най-вече заради желанието си или да сложи край на тази история, или връзката им да се превърне в нещо по-сериозно.

Обичаше ли го? Тази сутрин, два дни след втората нощ на горещи страсти, тя си зададе този въпрос и си отговори без колебание. Да, беше се влюбила.

Но дали и той я обичаше? Тя знаеше, че я желае. Но дали чувстваше любов? Не беше сигурна дали мъж като Янси е способен да обича друго човешко същество така пламенно, както обичаше себе си и своята работа.

Дейна въздъхна и осъзна, че ако се предаде на тези мисли, ще изпадне в отчаяние и не би могла да продължи работата си. Не искаше да обича този избухлив мъж. Не искаше да се влюбва в никого. След травмата, която преживя в миналото, тя си мислеше, че това чудо никога няма да се случи с нея. Но сега знаеше, че напразно се е тревожила; това, което беше започнало като мимолетна връзка, се бе превърнало в нещо неповторимо и бе оставило в нея незаличима следа.

Тя изведнъж раздвижи дясното си рамо, сякаш бе изтръпнало. С този жест донякъде успя да съсредоточи вниманието си отново върху това, което трябваше да прави сега. Нямаше никакво време за губене. Трябваше да тръгва за болницата, за да наблюдава Янси в операционната. Тази мисъл я изпълни с вълнение.

Вчера, след като бе обиколила с него болницата и бе присъствала на лекциите му, той й беше казал, че на следващия ден трябва да извърши сложна хистеректомия и две изкуствени оплождания. Беше й предложил да наблюдава именно това.

Вчерашният ден й се бе сторил толкова вълнуващ, че не можеше да си представи какво би могъл да й донесе днешният. Беше слушала беседата му за оплождането „ин витро“ и бе впечатлена не само от думите му, но и от самия него.

Проследи с поглед всеки жест на красивите му ръце и всеки път си спомняше за това, което бе почувствала при допира им до тялото й, за това как той я беше излекувал.

В един миг погледите им се бяха срещнали и й се стори, че са сами в стаята. Дейна бе почувствала, че страните й горят и отмести поглед встрани, преди някой от присъстващите да забележи.

След като се облече, тя взе бележника си и тъкмо щеше да излезе, когато се сети, че не е говорила с Тим Гарисън за Шелби Тримейн. Не смяташе, че ще научи нещо кой знае колко важно, но трябваше все пак да провери.

Тя погледна часовника си и видя, че има няколко минути на разположение преди часа на срещата в хирургическото отделение. Втурна се към телефона и набра номера на Тим Гарисън в „Исиус“.

— Господи, да не би да сънувам? — каза тя, когато той вдигна. — За втори пореден път те сварвам в офиса.

— Здравей, Дейна. Какво мога да направя за теб?

— Обаждам се да те питам за това, което вече трябваше да си направил.

— А, да, финансовото състояние на Шелби Тримейн.

— Е?

— Сведенията са някъде из тази бъркотия.

Тя чу звук от прелистване на книжа и направи усилие да потисне нетърпението си.

— А, ето ги.

— Има ли нещо?

— Нищо особено, освен че старият мръсник къта повече пари, отколкото човек има право да притежава.

— Значи наистина е фрашкан?

— Това исках да кажа.

— Тогава защо би могъл да предпочете на този терен да построят увеселителен парк вместо болницата? Очевидно не е заради парите.

— Може и да не е така.

— Но ти току-що каза…

— Знам, но именно тук се крие ключът. Основал е огромна политическа фондация на името на сина си. Явно има големи планове за него.

— Знам за това. Значи искаш да кажеш, че вероятно групата на Андерсън е обещала да внесе значителни средства в тази каса?

— Може би и друг вид подкрепа. Нещо от вида „ти на мене, аз на тебе“.

— Хм, заслужава си да се помисли за това. Отново ти благодаря за помощта, Тим. Ще се обадя пак.

Тя излезе забързано от Б&Б и за рекордно кратко време стигна до болницата и до хирургическото отделение. Посрещна я Броуди Калхоун и й се усмихна.

— А, мис Байвънс, радвам се да ви видя отново.

Тогава Броуди я представи на сестра Майърс, която стоеше до него, и на някои от специализантите на Янси.

— Те са тук, за да погълнат всичко, което той казва и прави — рече доктор Калхоун с приповдигнатия си тон. — Нали така, дами и господа?

Всички пристъпиха напред и казаха в един глас:

— Тъй вярно!

Дейна се усмихна скришом, когато Броуди й смигна. Студентите изглеждаха не по-малко притеснени от нея. Все пак тя никога досега не бе наблюдавала хирургическа операция и с нетърпение очакваше да влезе. Беше сигурна, че това ще бъде преживяване, което няма да забрави. Но още повече се радваше, че ще види Янси в неговата стихия, както никога по-рано не го е виждала.

Вратите се отвориха и влезе Янси в манта, с ръкавици и маска, готов да започне.

Сякаш инстинктивно усетил присъствието й, той вдигна поглед към нея. Тя се усмихна. Въпреки че не бе дал никакъв външен знак, че я е видял, тя знаеше, че я бе забелязал. Но в следващия миг за него не съществуваше нито тя, нито който и да е друг. Сега и телом, и духом той принадлежеше на жената върху операционната маса.

Все пак в мига, когато очите им се бяха срещнали, Дейна изпита чувство, което беше ново за нея, може би някакво инстинктивно усещане, че за Янси тя е нещо повече от поредното завоевание, че за в бъдеще на тях двамата им бе отредено нещо неповторимо.

Тази мисъл я развълнува дори повече, отколкото това, което щеше да се случи в операционната зала.

— Притесняваш ли се?

Броуди прикова поглед в нея; очите му светнаха.

— Не — каза тя уверено.

— Не се ли страхуваш да гледаш кръв?

— Не, слава богу!

— Това е чудесно, защото така наистина ще можеш да оцениш способностите на този човек — Калхоун поклати глава: — Като човек е особняк, но като професионалист е най-добрият.

— Изглежда, едното компенсира другото — отвърна Дейна, като знаеше, че е прав.

— Ето че започва — каза Броуди до ухото й. — Отпусни се, слушай и гледай.

— Дами и господа, добре дошли на борда — каза Янси, докато поемаше скалпела от ръцете на сестрата.

След това той обясни какви процедури ще извърши. Дейна не разбра повечето от медицинската терминология, но й бе все едно. В този момент всичко, което той казваше и правеше, беше зашеметяващо за нея, независимо дали го разбираше или не.

— А сега — продължи Янси по микрофона — ще извърша разреза.

Дейна се повдигна на пръсти, за да вижда по-ясно, когато Янси приближи ножа до корема на жената и бавно разцепи кожата й.

— Е, как е сега? — попита Броуди, който стоеше до нея.

Дейна не можа да отговори. Погледът й бе прикован в струята кръв, която потече под ножа.

— Мис Байвънс?

Тя отново чу гласа на Броуди, но този път сякаш прозвуча отдалече. Почувства прилив на топлина, след това сякаш изстина, а после усети, че й прилошава. Зави й се свят.

 

 

— Мис Байвънс, добре ли сте?

Тя стоеше неподвижно — като вцепенена.

— Мис Байвънс!

Дейна не чуваше и не чувстваше нищо друго. Сякаш бе погълната от черна празнота.

— Добре е, Янси. Просто припадна, за бога! Повярвай ми.

Янси прикова поглед в Дейна, която лежеше на кушетката в неговия кабинет. Той изтръпна, когато забеляза, че лицето й е бледо като восък и на него се открояват само черните гъсти мигли, които се спускаха над бузите й. Извика срещу Броуди:

— Какво, по дяволите, се случи?

— Казах ти, че тя просто…

— Добре съм, Янси.

Той вдигна поглед отново към Дейна, която вече бе отворила очи и го гледаше съсредоточено. Бръчките по лицето му се врязаха по-дълбоко, щом се опита да се усмихне.

— Така ни изплаши.

— Наистина съм добре.

„Съвсем не изглежда така“ — помисли си Янси. Приличаше на крехка порцеланова кукла, която трябваше да докосва съвсем внимателно и нежно.

— Не се опитвай да ме успокояваш — каза той по-скоро на себе си, отколкото на нея. — Никак не изглеждаш добре.

Броуди завъртя очи.

— Янси, аз я прегледах, преди да я пренесем тук.

— Ще ни оставиш ли насаме? — попита Янси.

Броуди сви рамене:

— Разбира се — след това се обърна към Дейна: — Ще постоиш малко тук, нали?

Тя му се усмихна едва забележимо.

— Благодаря. Съжалявам, че ви притесних.

Щом останаха сами, Дейна направи усилие да се повдигне. Янси й помогна.

— Сигурна ли си, че можеш?

— Добре, добре. Може би прекалявам. Но когато видях, че губиш равновесие, почти забравих какво трябваше да правя.

— Не, не беше така. Никога не би изложил живота на пациентката си на риск само заради някаква идиотка, припаднала в коридора.

Думите й имаха толкова силно въздействие върху сетивата му, че той изпита желание да я сграбчи и целуне. Потисна този инстинкт и каза с дрезгав глас:

— Но ти не си просто някаква идиотка.

— Не съм ли?

Гласът й леко затрепери.

— Не, по дяволите! Не си.

Тя сложи ръката си върху неговата.

— Защо се нервираш?

Този път той не успя да се овладее. Наведе се и я целуна страстно по устните. След това се отдръпна назад и се вгледа дълбоко в очите й.

— Защото съм копеле.

Дейна се намръщи.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш нещо?

Той се захили.

— Заповядвам ти веднага да отнесеш прекрасното си телце до моето жилище и да си легнеш.

— Няма да стане! Казах ти, че се чувствам добре — тя замълча за миг. — Може би ми е малко неловко…

— Не си първата, която припада, когато види кръв.

— Зная, но с нетърпение очаквах да те гледам и бях толкова сигурна, че ще издържа.

— С всички е така. Лицето й пребледня.

— Сега разбираш ли защо искам да направиш това, което ги казах? Само споменах думата, която започва с „к“, и ти едва не припадна отново. Пак ли ще ми се смееш?

— Добре. Ще почина малко — Дейна облиза долната си устна. — Но при едно условие.

— Какво е то?

— После и ти да дойдеш.

Пулсът му стана учестен.

— Можеш да разчиташ на мен. Ще дойда колкото е възможно по-скоро.

Щом тя си отиде, Янси се облегна на вратата и се опита да поеме дълбоко дъх. Не беше лесно. Цялото му тяло изгаряше.

Беше влюбен. Когато видя, че тя припада, сякаш го порази мълния. През цялото му тяло премина студена тръпка и той сякаш застина. По дяволите! Като че ли си бе загубил ума.

— Докторе?

Той скочи като ужилен.

— Да?

— Следващата пациентка е тук.

Янси извади носна кърпа от джоба на мантата си. Изтри потта от лицето и прокара пръсти през косите си. Успя да овладее емоциите, преди да отвори вратата.

— Господин конгресмен, влезте с Глория.

Те се здрависаха и Янси им направи знак да седнат.

— Нека започнем веднага, докторе — каза Клейтън Крауфорд, след като той и съпругата му седнаха на кушетката.

Янси отиде до бюрото и се облегна на ръба.

— Добре.

— Как предлагате да действаме по-нататък?

— Бих искал да опитаме с още един препарат, а след това отново да извършим изкуствено оплождане.

— Но вече опитахме три пъти, докторе — каза Глория тихо.

— Зная, но още в началото ви казах, че невинаги се получава от първия или втория път. Затова смятам, че преди да обсъдим план Б, не е зле да опитаме още веднъж.

Двамата се спогледаха, а след това едновременно се обърнаха към Янси.

— Ти решаваш — каза конгресменът. — Ще постъпим така, както ни посъветваш.

— Добре. Ще поръчаме препарата и ще започнем.

Глория кимна, но Янси забеляза, че никак не изглеждаше очарована. В моменти като този, когато видеше в очите на някоя пациентка израз на болка и разочарование, сърцето му се късаше.

Тази жена желаеше да има дете по-силно, отколкото човек можеше да си представи. Почувства се отчаян и взе твърдо решение да направи всичко възможно, за да й помогне.

— Виж, Клейтън, преди да си тръгнете, бих искал да ти кажа, че искрено съжалявам, че информацията е стигнала до пресата.

— Не те обвинявам. Все пак трябваше да го очаквам.

— Направих всичко, което бе възможно.

— Искаш да кажеш, че си запушил нечия уста?

Янси се усмихна насила.

— Нещо такова.

— Харесваш ми, докторе. Мислил ли си някога да се захванеш с политика?

— Приемам това за комплимент, но не, благодаря.

Крауфорд стана и подаде ръка на Янси.

— Не съм забравил за сумата, която ти обещах.

Буца заседна в гърлото на Янси. „Ето тук е уловката“ — каза си той.

— Ще получиш терена, а аз ще сторя всичко, което е по силите ми, за да може да започне строежът на болницата, напук на нахалните репортери.

— Ако се сдобиете с бебе?

Въпреки че лицето на Клейтън пребледня, той отговори без колебание:

— И да има, и да няма бебе.

За секунда Янси не знаеше какво да отговори. Не беше свикнал да му правят услуги.

— Знаеш ли, достатъчно е само едно „благодаря“.

— Тогава благодаря, господин конгресмен. Безкрайно съм ти признателен.

Когато Клейтън и Глория си тръгнаха, Янси се отпусна на стола зад бюрото и едва не заплака от отчаяние. Точно сега, когато имаше изгледи да се сдобие с парите, Шелби Тримейн постъпваше подло.

Янси сви юмрук и го насочи срещу дланта на другата си ръка. Беше време да се изправих лице срещу стария и да разбере какво точно става.

След това неволно простена при мисълта, че Дейна го чакаше гола в дома му.