Мерилин Бакстър
Южняшки огньове (36)

Тридесет и пета глава

Дейна прокара пръст през космите на гърдите му, без да откъсва поглед от очите му — тези толкова ярки сини очи, които всеки път я пленяваха. Струваха й се толкова ясни, че би могла да надникне през тях и прочете какво става в съзнанието му. Но все пак не хранеше напразни надежди. Знаеше, че никой не може да разгадае мислите на Янси.

Беше й казал с неповторимия си решителен тон как би постъпил с Шелби, в случай че не изпълни своята част от сделката, а след това Дейна го беше убедила отново да си легне. Не й бе лесно. Тялото му бе като обтегнато въже, което всеки момент щеше да се скъса.

Не беше се успокоил дори след като му каза малкото, което знаеше за проекта за увеселителния парк.

— По-скоро бих пратил това копеле в ада — повтаряше той.

Надяваше се нейното докосване да му подейства успокояващо. Янси сграбчи пръста й, доближи го до устните си и го засмука.

— О! — въздъхна тя и почувства прилив на топлина между бедрата.

— Така значи, а?

— Страшно го желая. Това ме кара…

Той се усмихна.

— Продължавай, кажи го.

— Не.

— Страхливка!

Той започна да цъка с език.

— Е добре, искам да се любим. Сега доволен ли си?

— Да — той се захили, а след това замълча и лицето му доби сериозен израз.

Дейна разбра, че отново се бе замислил за Шелби и спора за земята. Тя въздъхна тихо и почти се упрекна за това, което бе казала. Не само беше развалила мига, а бе изпаднала в неудобно положение.

— Никога не съм се любил с друга жена така, както с теб — тези думи прозвучаха като гръм от ясно небе и Дейна почувства нова струя топлина в себе си.

— Дори с жена ти?

Гласът й прозвуча неестествено.

— Дори с жена ми.

Помълчаха няколко мига, а след това Янси каза:

— Ти ме влудяваш, завладяла си мислите ми.

— Янси, ти…

— Знам какво ще кажеш. И ти се чувстваш така. Става нещо сериозно, за което не сме готови — той заговори по-тихо: — Но не мога да не те виждам.

— И аз чувствам същото, но…

— Но си тук, за да вършиш работа.

— Като заговорихме за работа, знаеш ли, че ме уволниха?

Янси скочи рязко и прикова изумен поглед в нея.

— Ти? Уволнена?

По изражението й той разбра отговора.

— Да, и то, защото не се съгласих да се откажа от статията за теб и да се върна в Ричмънд.

— По дяволите, нищо не разбирам! Мислех, че от списанието, за което работиш, са те изпратили тук.

Дейна избягна изпитателния му поглед.

— Не беше точно така.

— Какво означава това?

— Означава, че този материал не ми бе възложен от списанието, за което работех.

— Да не би да има нещо, което не съм чул?

Тя му обясни защо всъщност е дошла в Шарлътсвил и какво се бе случило.

— И сега здравата си загазила.

— Нямам намерение да приемам нещата така.

— Искрено се надявам да не си помислила, че аз съм се обадил на шефа ти.

— Мина ми през ума, но сега зная, че не си бил ти.

— Много ти благодаря все пак.

Той отново замълча за миг, а след това каза:

— Значи тази работа в „Исиус“ е големият ти шанс в живота?

— Да.

— Но само ако успееш да напишеш сензационен материал за мен?

— Да. Залагат на идеята едно скромно момиче да създаде една от най-сензационните статии на годината.

— Разбирам.

На лицето на Дейна се появи усмивка.

— По израза ти никак не личи. Сякаш току-що съм те изправила срещу армия стрелци.

— Точно така се чувствам — той поклати глава и се усмихна. — Но какво да се прави, като съм се захванал с една желязна дама.

Дейна издаде тих вик:

— Откъде си чул това?

— Никой го е казал преди мен — прекъсна я той.

— Вярно — отвърна тя рязко.

— Аз бих го потвърдил.

— А кое би могло да е птиченцето?

— Можем само да гадаем, нали? А ти стигна ли до извод? Как мислиш, заслужавам ли Нобеловата награда?

— Не съм свършила с разследването си — каза тя напълно откровено. — Както навярно си спомняш, не получих особено съдействие.

— Предавам се.

— Е, кога бих могла да те наблюдавам по време на операция?

— Нима наистина искаш това? — той изглеждаше изненадан.

— Разбира се, бих искала също да присъствам на някоя от лекциите ти и да видя твоята лаборатория.

Той докосна носа й.

— Няма проблем за никое от трите неща.

— Наистина ли?

— Моята работа не е тайна за никого. Това съм аз, Дейна — той отмести поглед. — Това е всичко, което имам и което някога ще имам.

„Би могъл да имаш и мен“ — добави тя на себе си.

— Е, какво ти подсказва твоята интуиция? — попита той настоятелно.

— Аз съм на твоя страна.

— Значи все пак вярваш, че съм невинен по делото за лекарска небрежност и че нямам нищо общо е изчезналите пари?

— Да. Убедена съм, че и двете обвинения са скалъпени.

Тя му разказа за посещението си при третия свидетел и за това, че бе видяла там адвоката на Нютън Андерсън.

— Мисля, че си права. Но е нелепо да смятат, че като ме окалят, ще унищожат проекта.

— Явно има хора, които не са на това мнение. Сигурна съм, че онези свидетели са били подкупени, за да излъжат.

— Ако си права, значи те дърпат конците на Шелби. Само почакай и ще видиш как онова алчно копеле ще ми падне в ръцете.

— Освен това мисля, че хората, които стоят зад обвинението в лекарска небрежност, са виновни и за изчезването на парите — каза Дейна. — Някой е издрънкал на пресата и това със сигурност не съм аз.

— Ами онзи тежкар Рамзи?

— Съмнявам се, че би събрал кураж, особено след като ти почти му откъсна главата.

Изведнъж Янси се замисли.

— Тогава остава Херман Грийн, а той е член на комитета.

— Какво те кара да подозираш, че е той, освен факта, че парите са изчезнали от неговия офис?

— Не знам, по дяволите! Може би просто си търся изкупителна жертва. Знаеш ли, толкова бях вбесен, че нахълтах в офиса на Грийн и му се развиках да даде обяснение дали има нещо общо с онези глупости във вестника.

— Как реагира той?

— Странно. Не можах да си обясня защо ми се стори така, но имаше нещо нередно — Янси замълча за миг. — Всъщност това инстинктивно усещане беше толкова силно, че изпиках един приятел, частен детектив, и го помолих да направи проучване за Грийн.

— Е, и?

— Все още нямам вести от него.

— Мислиш ли, че е възможно Грийн сам да е взел парите?

— Знам, че звучи нелепо, но съм дяволски сигурен, че е станало нещо, а Грийн шикалкави и прикрива виновника.

— Ако си прав, значи той е свързан с групата на Андерсън.

— Ако това се окаже вярно, ще пребия това копеле.

— Но защо му е било да прави нещо подобно? Защо той?

— Може би има нужда от пари. Може би са му предложили съблазнителен пост. Кой знае, по дяволите! Просто ще трябва да изчакам, докато се обади онова приятелче.

— А междувременно?

— Трябва да кажа на Вайда Лу.

Дейна изтръпна, но не даде външен израз на това.

— Така и предполагах.

— Виж, никак не ми е приятно да споменавам името й пред теб. Аз…

— Не… не се извинявай. Това, че аз я презирам, не означава, че не върши добра работа за болницата. Не може да й се отрече.

— Все пак тя е…

— Не ми се говори за нея.

— Нито пък на мен.

Последваха още няколко секунди мълчание.

— Ще се изправиш ли срещу Шелби?

— Естествено. Ще принудя това копеле да ме погледне в очите и да ми каже, че няма да ни продаде земята.

— Не мислиш ли, че това ще навреди на професионалните ти отношения с Руни?

— Както винаги съм казвал, ни най-малко. Той не може да си позволи да вземе друга страна по въпроса, освен моята, дори ако положението стане опасно.

— Какво искаш да кажеш с това „опасно“?

— Ако играта загрубее.

— Как? Нима наистина смяташ да го удариш?

— Не. Но ще го накарам да мисли, че сам би предпочел това.

— Руни сам ми каза за хората, чиято е идеята за увеселителния парк. Помоли ме да не…

— Няма да го чуе от мен.

— Ще предположи откъде може да си го научил, но това няма значение. И без това не би могло дълго да остане в тайна.

Янси сви юмруци.

— Няма да позволя този терен да ми се изплъзне. Освен това, ако Шелби ни измами, има доста други хора, които биха подкрепили това начинание.

— Запознах се с Шелби Тримейн и ми се струва, че това няма да го трогне.

— Ще се погрижа.

— Аз също — каза Дейна и осъзна, че ще се наложи да признае пред Руни за нарушеното обещание да не казва на Янси за плановете на Шелби.

— Казах ли ти колко съм радостен, че си на моя страна?

— Всъщност — не.

Очите на Янси светнаха.

— Тогава ти признавам, че е крайно време да ти се отплатя за това.

— А как смятате да го направите, докторе!

— Вече съм го измислил.

Той погледна надолу. Тя проследи погледа му, изчерви се и вдигна глава.

— Скъпа, трябва само да дойдеш по-близо до мен — гласът му стана тих и леко дрезгав. — Продължавай да го гледаш. Виждаш ли колко много те желая?

Дейна не само отново сведе поглед надолу, а протегна ръка и обхвана издадената част от тялото му. Погали я и изпита чувството, че докосва топло кадифе.

— О, господи, чувствам се страхотно! — той затвори очи. — Иска ми се това да продължи вечно.

— Когато… когато ти ме докосна там…

Тя не можа да продължи.

— Искаш да кажеш — тук?

Той сложи ръката си. Сърцето й щеше да изхвръкне и тя само успя да кимне.

— Какво ще кажеш? — попита той задъхано.

— Ти… всичките си приятелки ли докосваш?…

Стори й се твърде мъчително да изрече думите. Той ги каза вместо нея:

— С устата си ли? Не, за бога! Освен това, трябва да знаеш, че откакто ти дойде в града, не съм бил с друга жена.

— О, Янси!

Неочаквано очите й се напълниха със сълзи.

— Дейна — каза той още по-задъхано, — исках да ти покажа цялото удоволствие, което един мъж и една жена могат да изпитат заедно. По-рано ти си познавала само болката.

Тя не можа да каже нито дума, сякаш беше онемяла. Затова реши да направи друго. Наведе се и докосна устните му със своите. Последва дълбока и нежна целувка и тя го накара да издаде сподавен стон, който сякаш прозвуча дълбоко в нея.

Тогава Дейна, без да съзнава какво прави, прокара устни надолу по корема му. Той отново се отпусна върху възглавниците, когато езикът й достигна до бедрата му и тя го докосна там.

Той отново простена, а след това се повдигна на лакти, замаян от страст.

— Не те карам, нали знаеш?

— Аз го искам — прошепна тя и отново сведе глава, а когато го обхвана с устата си и обви пръсти около него, през тялото й сякаш премина огън.

— Още, моля те.

След това той я сграбчи и двамата стигнаха до връхната точка на сливането на тела и души.

 

 

Районът около кънтри клуба и откритият ресторант бяха препълнени с хора. Янси изруга, докато се опитваше да стигне до Вайда Лу.

Тя се бе настанила на една маса отстрани. Мина му през ум, че трябваше да й бъде благодарен за няколко дребни услуги, но не се чувстваше така. Нямаше никакво желание да бъде тук, но нямаше и избор.

„Скоро всичко това ще свърши“ — обеща си той. Колкото по-скоро приключи тази кампания за набиране на средства, толкова по-бързо щеше да сложи край на отношенията си с нея. Дори сега, само когато я погледнеше, му се гадеше. Изгаряше от желание да й отмъсти за всичко, което бе сторила на Дейна; измъчваше се ден и нощ.

Освен това, манията й да бъде с него навсякъде го нервираше. Сякаш нищо, което той казваше или правеше, не достигаше до съзнанието й. Нима цял живот щеше да плаща заради онази единствена нощ, в която бе постъпил безразсъдно?

Когато стигна до масата й и седна, той отново тихо изруга.

Вайда Лу му се усмихна. Пак почувства, че му прилошава, когато сравни изкуствено създадената й хубост с естествената красота на Дейна. Но сам бе поискал тази среща и трябваше да се появи.

— Радвам се, че се обади — каза тя с най-нежния тон, на който бе способна. — Очаквах това.

Янси стисна устни, за да скрие отвращението си. Не беше дошъл тук, за да прави сцени. Целта му бе друга.

— Какво ще поръчаш за ядене?

— Нищо, благодаря. Не съм гладен.

Тя вдигна ръка и махна на сервитьора.

— Пак ти повтарям, Вайда Лу. Не съм гладен.

Тя пребледня, но успя да запази хладнокръвието си и това бе достойно за възхищение.

— Тогава защо дойде?

— Да поговорим.

— О, Янси, не искам да се караме — измърка тя. — Надявах се тази вечер да ми дойдеш на гости.

— Нямала стане и ти го знаеш.

— Не, не, ти не знаеш — каза тя с жар. — Ние е теб си принадлежим.

Лицето на Янси помръкна.

— Все пак не забравяй, че аз ти плащам.

Господи! В никакъв случай не трябваше тази полудяла кучка да узнае за него и Дейна. Сега не можеше да мисли за нищо друго.

— Виж, има нещо, което смятам, че би трябвало да знаеш, ако вече не си чула.

— Какво е то?

Вайда Лу явно не проявяваше никакъв интерес и Янси си помисли, че нейното самочувствие не знаеше граници. Тя наистина си въобразяваше, че е поискал тази среща, защото желае да се види с нея. Ако не я презираше, може би щеше да изпита известно съжаление.

— Шелби Тримейн е намислил нещо — каза той най-сетне. Това привлече вниманието й.

— О?

— Носят се слухове, че водел преговори с някаква компания, която иска да купи нашия терен, за да направи там увеселителен парк.

— Но това е абсурдно! Не може да го направи!

— Напротив, той винаги може да постъпи така, както му харесва, по дяволите!

— Кой ти каза това? — попита тя.

— Няма значение. Важното е дали е вярно или не. Преди да ти се обадя, се опитах да открия Шелби, но той е вън от града.

— Стой настрана от него.

Янси въздъхна дълбоко и едва успя да запази спокойствие.

Наведе се напред и заговори по-тихо:

— Не ме учи какво да правя.

— Ако искаш болницата, ще правиш точно това, което ти казвам. Не се бъркай. Аз ще се оправя с Шелби Тримейн.

— Добре. Този път оставям това на теб. Но ако не успееш…

— Ще успея.

— Добре. Значи се разбрахме. Сега трябва да тръгвам.

Вайда Лу се изправи в същия момент, когато той стана от масата, и се приближи към него.

— Не съм ти казала „довиждане“, скъпи!

Преди Янси да успее да реагира, тя се надигна, приближи лицето му към своето и го целуна страстно по устните.